Оловните облаци се спускат толкова ниско, че уханието на гръмотевици виси направо над главите ни. Вълните на Андаманско море са във възторг от предстоящата буря, белите им гребени подскачат припряно и се преплитат един в друг, докато няколко продълговати местни моторни лодки с туристи търсят сигурен завет. Жълта светкавица прорязва небето и настава предупредителна тишина.

 

 

Малкото островче Хин Нгам - по-скоро късче земя, скромно надникнало над водата – е осеяно само с различни по размер гладки и смайващо красиви камъчета. Нагрети от декемврийското тайландско слънце, те излъчват приятна топлина под стъпалата. Вятърът рязко се усилва, но топлината не се губи. 

 

 

Падат няколко едри и тежки капки и както обикновено се случва, веднага след това от оловното небе се излива порой, който сякаш ще потопи малкото островче. Талазите на вятъра рязко избутват навътре в морето моторната ни яхта, котвата й се свлича по брега и плавно потъва във водата. Капитанът и неговият помощник самоотвержено се засилват по блестящите под пороя камъчета, скачат във водата и сграбчват въжето на котвата. Останалите десетина човека сме се свили под скромен навес със сламен покрив, чиито краища увисват под тежестта на струите. Местните ни водачи казват: „Спокойно, до 20 минути ще премине“. И тъй като моторната яхта е спасена и вече здраво закотвена, остава ни да изчакаме края на пороя.

 

Докато небесните струи ни обливат, отново се оглеждам. 

 

Цветни камъни, сякаш изтъкани от дъга и скрили в полираната си хладнина тайните на Земята; пъстри миди, раковини греят, макар небето да се спуска сиво-черно – колко голям късмет трябва да извади човек, за да стъпи на суша с вид на приказка и да я преживее с очи, длани и сърце? 

 

Хин Нгам е част от националния парк Туратао в провинция Сатун, в Южен Тайланд.

 

 

Стъпите ли на тайландска земя, не бива и да помисляте да вземете за спомен дори частица от тази каменна и мидена феерия, изпъкнала на сушата – ще ви сполети неблагополучие, нещастие, крив късмет, провал в любовта, слаби резултати в училище – изобщо – нищо добро не ви очаква. Да си знаете! 

 

 

Едва ли съществува по-успешен инструмент за въздействие върху ненаситните като свраки туристи, които на всяка цена искат да напълнят джобовете си с местни спомени, колкото подръпването на нишките на суеверието. 

 

Тайландските гидове в музей с вкаменелости на остров Туратао уж случайно ви показват широка витрина, пълна с раковини и камъни, върнати по пощата от всяка точка на света, след като хората осъзнали, че проклятието на отнесените предмети е променило живота им към лошо. Най-красивите експонати, завърнати по пощата, дори са с цяла история. Например италианец, който бил успешен бизнесмен, след като отнесъл „точно този камък“, го сполетели такива ужасни проблеми, че след като фалирал, с последните си пари, изпратил по пощата камъка обратно. Историята мълчи как се е развила съдбата на този италианец в последствие. Лека криза в комуникацията превръща същия разкаял се турист в австралиец в историята на друг гид, но остава основното усещане – най-сигурно е нищо да не се пипа! 

 

 

В света на реалното, ако ви хванат на границата с по-едри екземпляри, ви грози голяма глоба, а ако случите на уникална мида, корал или вкаменелост, може и да ви арестуват. 

 

Истината е, че след като Тайланд посреща 40 милиона туристи годишно, ако всеки от тях вземе по един камък, една раковина, една мидичка или изсъхнала морска звезда, много от пъстрите и изрисувани от природата места в продължение на стотици хиляди и дори милиони години, ще заприличат опустошени от вредители. 

 

Хората, които пътуват до най-екзотичните кътчета на Тайланд се увеличават ежегодно, защото страстта към топлината, закачливите сенки на палмите, нежността на пясъка, искрите на прозрачната вода, вятърът в косите, неизменно доброто и учтиво отношение, са олицетворението на сбъдната мечта. 

 

 

Бедата в наши дни е, че онези, които искат да преживеят романтика на подобно място са повече, отколкото самите парченца от рая могат да приемат. Правителството на Тайланд съзнателно затвори за туристи мястото, където бе заснет филма „Плажът“, защото чужденците се превърнаха в напаст, която съсипа цялата акватория. Туризмът не си струва, ако с него загива и природата, категорични са тайландците. 

 

Островите на Тайланд са почти 1500, а онези, които са част от национални паркове са над 200. Как да решим къде точно да отидем, на кой плаж да си направим селфи, къде да ядем нещо изкусително екзотично и вкусно; да изпратим залеза, да посрещнем изгрева; на коя скала да се покатерим, да се огледаме във водата, да благодарим на бога, че ни има, за да осъмваме и замръкваме в света на смайващата красота? 

 

 

Ако не сте чували за Андаманско море в „Стани богат“, то можете да го преживеете лично. То е съсед на Индийския океан и Южнокитайско море и се допира до Тайланд, Мианмар, Индонезия, Малайзия и Индия. 

 

Остров Липе е сред онези запазени от огромните туристически талази места. 

 

И докато никой в Холивуд не се сети да направи филм и там, посетителите ще могат да се наслаждават на спокойствие, райски гледки, нежна, топла и прозрачна до дъното вода. Множеството дребни острови са отлично място за обиколки с местните дългоноси лодки, а също и за плуване с шнорхел, докато отдолу се разкрива свят, който сме виждали само във филмите на Жак Ив Кусто. 

 

Представете си само как се отпускате върху водата, потапяте лице и душата ви грейва, докато гледате как две рибки Немо се гонят сред малък подводен храсталак. 

 

Боязливо, за да не попречите на хармонията, лекичко загребвате напред и изведнъж се оказва, че камъкът отдолу ви гледа, а после намръщено свива… лицето си. Или очите. Или прави презрителна гримаса с устни? Как да знаем коя част на живия корал е реагирала на нахалството ни да пречим на покоя му? Формата напомня на гигантски мозък, който обаче свенливо се пази от всеки опит да бъде докоснат. 

 

Толкова съм увлечена от причудливите подводни форми, от рибките, които пъргаво се стрелкат наоколо, от теченията, които разклащат пъстри храсти и растения, подобни на паяжина, че ударът по главата ми изкарва акъла. Е, оказва се, че докато в захлас съм зяпала надолу, съм се завряла под моторната ни яхта и здраво съм си треснала главата. Изплувам настрани и старателно се отдалечавам. Едва потапям глава и се оказвам над местния Гранд Каньон с изцяло нов рисунък на коралите, множество черни таралежи с впечатляващо дълги бодли, червено-сини рибки… Искам да пищя от радост, но все пак здраво стискам шнорхела със зъби. 

 

https://vimeo.com/311102085

 

И тъкмо съм буквално потънала в тази безбрежна пъстрота от всевъзможни твари и прас – удар по главата. За бога! Да не съм доплувала до международно пристанище!
Стреснато ритам, загребвам с ръце и наместо нашето корабче, над себе си виждам дългоноса лодка и загрижените лица на пътниците: „Мадам окей, мадам окей!“
Окей си е мадам, но светът под водата сякаш напълно изключва всички мисли за онова, което се случва върху вълните. 

 

Сред чудесата на акваторията на рифа Джабанг или Рифът на седемте цвята, е и тъмно червено-розов корал, обсипан с безброй шарени рибки. Оказва се обаче, че там течението е силно като пълноводна река и ако човек не се държи постоянно за направената мрежа от въжета над корала, просто ще… отпътува. Задължително е ползването на спасителни жилетки – все пак не малко туристи са изминали по няколкостотин метра встрани, преди да ги настигнат и върнат. 

 

Водата е толкова приятно топла, че и няколко часа във водата биха минали неусетно, а човек започва да разпознава някои от формите, покрай които вече е преплувал. 

 

Рибите дали разбират колко смайващо красив и цветен е светът им? А ние можем ли, занемели от почуда, точно в този миг да се сетим колко много зависи от нас, та океаните да продължат да съществуват, преди да ги удушим с найлон, пластмаса и гориво?
На остров Липе отдавна найлоновите торбички са забранени. В хотела на закачалки край рецепцията са оставени платнени чанти с рекламното му лого. Който иска да си носи нещо, да пазарува, може да вземе от тях. В магазините със сувенири, когато поднасят покупката, я слагат в платнена торбичка – нещо като дълбок памучен чорап с дълги връзки, които се връзват на възел. Хей така, без санкция на ЕК, без дебати в някоя куха организация, хората казват: „Ние наистина пазим своята природа!“ 

 

 

 

Пътуването да почти всяка точка в Тайланд започва от Банкок. Ако мечтаете за непознати места, за откривателство, за мигове, в които стоите сам сред природата, националните паркове на страната предлагат кътчета, които спират дъха. Кратък полет до Хай Тай и вече можете да се отдадете на чудесата на Южен Тайланд. 

 

 

На територията на парка Сатун се намира както остров Липе, така и цял наниз от уникални за света места. Разстоянието от 43 км. от остров Тарутао до Липе се „прелита“ със скоростна моторна лодка за около час. Пригответе си очила, жените да вържат косите си и се отдайте на удоволствието да се носите по водата със 750 коня, които оставят пенлива бяла диря, широка като река.  

 

На остров Туратао се срещате очи в очи с диви прасета, които тичат около палмите, оставят следи от малките си копитца по пясъка. Обикновено сме свикнали да виждаме бродещи котки или кучета, но едрите тъмни животни припкат наоколо, напълно незаинтересовани от случайно преминаващи хора. Малко прасенце гони майка си, а голям и доволно окалян мъжки подгонва женската с предвидим интерес. Бебето притеснено и пищи, а майката издава гневни звуци – накратко, мъжкарят недоволно се отдалечава. 

 

 

 

Плажовете на острова са обсипани с миниатюрни червено-жълти мидички, които огрени от слънцето приличат на разпилени скъпоценни камъни. 

 

 

 

Морското дъно е нежно набраздено от малките вълнички, водата е прозрачна и диамантено бляскава, високите палми завършват картината на тропическото съвършенство. Почти не се мяркат хора. Спокойно е, чисто, синьо, зелено, златно. 

 

Едва ли това място е било тъй романтично в очите на затворници, които го населявали и макар всеки плувец да е виждал остров, до който да може да доплува, крайбрежието било населено със соленоводни крокодили. 

 

Романтиката продължава на изолирано парче земя на остров Кай, където каменна арка, наполовина стъпила във водата носи името „Арката на вечната любов“. Тя е с два прохода – един голям и друг – около три пъти по-малък. Влюбените могат да се гонят в кръг, да нагазят с дрехите до кръста във водата, да държат ръцете си, да позират върху многоцветните камъни и докато играят сред топлата вода, да бъдат напълно убедени, че в този свят съществува само просто, мокро, синьо щастие. 

 

Тайландците наричат тази акватория „Земята на хармонията“. В това име липсва фантазия – всъщност това е „Море, обсипано с късчета смайваща суша“. 

 

 

Докато с ниска скорост плаваме край причудливите скални израстъци, от остър камък се спуска морска маймуна, който нагазва в плиткото на водата и ловко си вади рачета, които опитно мята върху скалите, а после, изключително доволна, измъква дребен октопод. Явно с и това е запозната, защото го запраща в камъните с жест на стар рибар, който вещо се подготвя за вечеря. Морските маймуни са месоядни (рибоядни, по-скоро), недружелюбни към хората и доволни от изобилието от храна, което предлага морето. 

 

Корабчето ни отвежда в преддверието на още едно скално чудо сред морето. Но не е сигурно дали се впечатляваме от чудото или от лодкаря, който се оказва певец и актьор по душа и гласът му се лее с мощ, която може да изкара акъла на всяка заблудена акула-човекоядец. Прехвърляме се на малки канута и само след минута, под поредната арка, навлизаме в малък залив, заобиколен с корона от високи, ръбати скали. В мрежа от пещероподобни проходи се наслаждавате на меките форми, издълбани от хиляди години удари на вълните, промъквате се внимателно и с върховете на пръстите докосвате безвремието. 

 

https://vimeo.com/311760156

 

И тъй като светът на каменните причудливости е безкраен, време е да се отправим към фосилите на половин милион години, където над самото море виси каменно сърце. Нищо не бива да е лесно – макар в името на сигурността тайландците да са монтирали стоманено въже, което води в непосредствена близост до гледката със сърцето, то е достатъчно голямо, та през него да може да падне човек. Затова всеки опит за позиране на фона му минава в графата „рискова снимка“ и макар в тясното пространство отдолу във водата да няма камъни, падането би било от около 40 метра. 

 

 

Вълнуващото в това преживяване е не само  откритието, че дупка в камък е поредното напомняне за любовта, а че в целия необятен свят, си застанал точно на това място, на това избрано парченце земя, което носи своята геологична история от милиони години. 

 

Отпътуването от остров Липе е почти болезнено преживяване – метрите между лодката и онзи нежен и мек плаж, ласкавите му, бисернопрозрачни води, спокойните палми, скритите в градините червени лотуси, дългоносите лодки с усмихнатите в тях тайландци, неумолимо се умножават и сбъднатото мечтание бавно потъва в далечината. Остров, създаден за просто щастие, за безгрижие, за почитание пред всеки миг от деня, който го оцветява през всичките нюанси на синьо до топлото розово на залеза. 

 

 

В свят, изпълнен с противоречия, с напрежение и ядове, малкият остров Липе, светът на каменните чудеса на тайландския национален парк Сатун са оазисите, които връщат усещането за красотата и добрината на света – място, където ние самите сме толкова добри, колкото знаем, че можем да бъдем. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Ние и аз

Ние и аз

Ние се скъсваме да се противопоставяме един на друг, партийно и извънп...
Търсачи на...ниша

Търсачи на...ниша

Замисляли ли сте за за приятелите си – кои са, какви са, откога са...П...

2 коментар/a

MrBean на 20.01.2019 в 19:15
Лили, пожелавам следващия пътепис да е от фамозния Мавриций или митичния Нил..
Ти си знаеш! на 20.01.2019 в 22:53
Какво стана с книгата, дето обеща да я напишеш? Кога?

Напиши коментар