"Иран наистина е сътворен от човешката ръка в борба с природата. Гледката, която се разкриваше пред нас по пътя от Техеран до Исфахан, напомняше лунен пейзаж – суров и същевременно запленяващ, като изваден от разказите на Толкин за предверията на Мордор". Това разказва в пътепис от Иран специално за "Гласове" доц. д-р Петър Голийски. Той е преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ в специалността „Арменистика и кавказология“ и неин ръководител от 2006 година.

 

 

Dastkarta

 

След близо 30-часово пътуване достигаме крайната точка, от която трябваше да започне истинското ни пътешествие в Иран – град Исфахан. Заедно с група колеги преподаватели и студенти от специалност „Иранистика“ в Софийския университет потеглихме на 10 януари 2014 г. с автобус от София. От Истанбул продължихме със самолет на иранските авиолинии до летището на Техеран, изнесено на 65 км от столицата. Оттам ни чакаха още 430 км с автобус до Исфахан. Който ни посрещна с паднал сняг, събитие, неслучвало се от седем-осем години.

С думата dastkarta в древни времена са наричали огромните имения на едрата персийска аристокрация, обработвани от стотици и хиляди изполичари и роби. На пехлеви (средноперсийски) думата означава буквално „сътворен с ръка“. Иран наистина е сътворен от човешката ръка в борба с природата. Гледката, която се разкриваше пред нас по пътя от Техеран до Исфахан, напомняше лунен пейзаж – суров и същевременно запленяващ, като изваден от разказите на Толкин за предверията на Мордор. Обширни полупустинни участъци с пробили тънкия сняг хилави храстовидни растения се редуваха с напълно сухи площи от песъклива червеникава почва. Зад тях като неизменен фон се издигаха величествени и грапави планини със снежни върхове. Ако по някакво чудо небето вземеше да се спусне на земята, тези чепати хребети щяха да го убодат и то щеше да се отдръпне обратно с болезнена гримаса на лицето. Тази тъжна и сякаш премръзнала от зимата земя, чийто въздух силно изсушава и опъва лигавицата на ноздрите, лятото представлява огнен пъкъл. Тук са измерени рекордно високи летни температури. 

Вярно, преди 2500 г. Иран не е бил същият. Тогава, когато по заповед на великия цар Дарий I започва строежът на Персеполис във Фарс, местоположението на града е било избрано там, където са се събирали четири реки. Днес иранците в южните и централните части на страната, надбягвайки се със засушаването, добиват вода от дълбоки сондажи. И едно от първите неща, които нашите водачи ни предупредиха при пристигането ни в Исфахан, пътьом оставяйки ни стекове с минерална вода, беше да не пием от чешмата. Не се стърпях, опитах я. Нямаше й нищо, освен особения вкус, с който лесно може да се свикне при нужда.

Една от големите забележителности на Исфахан е Чехел Сотун, павилион, издигнат посред тих парк от шах Абас II (1632–1666 г.). Пред самата постройка има басейн, предизвикващ специален зрителен ефект, от който е дошло и името на павилиона. „Чехел Сотун“ в превод от фарси означава „четиридесет колони“. В действителност дървените колони на входа на павилиона са двадесет, но отражението им във водата създава илюзия, че са двойно повече. 

Вътрешността на павилиона представлява съчетание от музей с различни експонати, в т.ч. и прочутите персийски килими, и стенописи, изобразяващи моменти от историята на Персия на династията на Сефевидите. Сред историческите сцени е и нарисуван разказ за голямата битка при Чалдъран от 1514 г. между Османската империя и Персия, завършила с голяма победа на турците, която им осигурила контрола над арменските земи и Северен Ирак. За съжаление, снимките със светкавица в помещенията на павилиона бяха забранени.

 

Чехел Сотун „анфас“ 

 

 

Изглед към басейна на павилиона, сниман отвътре 

 

 

Перлата на град Исфахан е големият правоъгълен площад Нахш-е Джахан. Построен е между 1598 и 1629 г. и е обявен от ЮНЕСКО за част от световното културно наследство. Нашите водачи ни казаха, че като площ е седем пъти по-голям от прочутия площад „Сан Марко“ във Венеция. Някога на Нахш-е Джахан се е играело поло пред погледа на намиращите се в павилиона Али Капу шахове от Сефевидската династия. Заради това, че Иран не е много популярен като туристическа дестинация и още повече заради зимния сезон, единствените чужденци, които се любуваха на гледката, бяхме ние. Но пък беше пълно с хлапетии, които играеха с начупения във водата на фонтаните лед.

От трите си страни Нахш-е Джахан е заобиколен от колонади, под които са разположени множество дюкяни и работилници на сръчни занаятчии, продаващи различни сувенири – вази, кани, сервизи, реплики на артефакти от времето на Ахеменидска Персия. Като цяло на невисоки цени. Ако сувенирите са изработка на самия продавач, стига да се спазариш, той може да ти направи добра отстъпка. Особено ако знаеш езика или да има кой да ти превежда. Някои майстори обаче не позволяват да се снимат предметите в дюкяните им, боейки се, че така могат да бъдат откраднати мотивите, които изписват и издълбават върху каните, вазите, сервизите и останалите сувенири.

 

Изглед от площада Нахш-е Джахан в Исфахан

 

 

Отново Нахш-е Джахан

 

 

Исфаханските хлапета са като всички дечурлига – обичат да се зачакат, особено ако виждат, че ги снимаш

 

 

Под колонадите в трите от четирите края на площада Нахш-е Джахан се намират множество дюкяни и работилници. Ако се пазариш, можеш да си тръгнеш със сувенир на съвсем прилична цена

 

 

Боговете на Иран

 

От повече от хилядолетие Иран е страна на исляма и през вековете множество джамии са построени за прослава на Аллах. Един от най-големите мюсюлмански храмове в страната се намира в южния край на площада Нахш-е Джахан. Както и площадът, и тя е построена по времето на шах Абас I (1588–1629 г.) и също е паметник на световната култура. Достъпът за „неверници“, сиреч за ентусиазирани туристи от Европа като нас, беше напълно свободен и никой от местните иранци, които тук-там срещахме в двора и в помещенията на дългата 100 метра и широка 50 метра джамия, не ни погледна накриво заради това, че щъкаме напред-назад из храма на Аллах. Впрочем четири дни по-късно, когато посетихме Петъчната джамия в Казвин, смятана за ако не най-старата, то за една от най-старите в Иран, срещнахме същото незлобливо отношение от страна на местните. На двора на джамията шест-седем момчурляци ритаха топка и с радост се снимаха с нас. Вътре в джамията имаше погребение и вероятно ако се бяхме направили на по-нахални, можеше да се присламчим към церемонията. Все пак решихме да не подлагаме на изпитание добронамереността на местните хора. Представям си нашата реакция, ако дузина ирански туристи се изсипят в българска църква по време на опело.

 

 

Големият портал на „Шахската джамия“ в Исфахан

 

 

Отново „Шахската джамия“. Сякаш някакъв малшанс упорито ни преследваше и неизменно заварвахме в ремонт повечето от посетените от нас паметници на културата в Иран

 

 

Един силует в черно на фона на белия сняг

 

 

Из интериора на „Шахската джамия“

 

Близо двумилионният Исфахан е приютил и една друга велика религия – Христовата. През XVII век, по време на поредната война с османците, персите депортират голям брой арменци на своя територия, като много от тях са заселени в Исфахан. Днес арменската общност там притежава своя действаща църква и музей. В музея покрай различните експонати и картини се съхраняват и известен брой евангелия от IX–XIII век, както и един шедьовър на арменското приложно изкуство – съвсем обикновен наглед косъм. На него обаче с миниатюрни букви, които могат да се прочетат само микроскоп, през 1974 г. майстор арменец от Техеран е изписал на староарменски следното: За да се познае мъдрост и поука, за да се разберат изреченията на разума. С тези думи от "Притчи Соломонови" е започвал направеният през 40-те години на V век арменски превод на Библията.

В страна като Иран, в която употребата на алкохол се наказва от закона, арменската общност се радва на специална привилегия. Арменците имат официално разрешение от иранската държава да произвеждат вино, което се употребява по време на църковните служби. Арменската общност (както и еврейската) излъчва и един депутат в иранския парламент. 

 

 

Арменската църква в Исфахан

 

 

Музеят на арменската общност в Исфахан. Пред входа се виждат фигурки на Дядо Коледа

 

 

Арменска библия от XI–XII век, съхранявана в арменския музей в Исфахан

 

Третият ден от престоя ни в Исфахан поднесе особено преживяване. Поне за човек като мен, изкушен от иранската предислямска древност. Автобусът ни отведе в покрайнините на града и спря пред стръмен чукар, издигащ се на 1605 метра над морското равнище. Екскурзоводът, който ни придружаваше, каза, че на върха се намира Аташгах, или „Престолът на огъня“, зороастрийски храм от епохата на династията на Сасанидите, основали Новоперсийската империя през 226 година. Докато пъплехме нагоре и се хлъзгахме по влажните камъни, видях че тук-там по склона личат пресни следи от загаснали малки огньове, вероятно разпалени в чест на древния бог на персите, добрия Ахура Мазда. Дали тези огньове бяха запалени от тайни зороастрийци или от хора, които са се върнали към старите си предислямски корени, не се наемам да преценя. Във всеки случай, в съвременен Иран има нещо като култ към древната империя на Ахеменидите с нейните велики царе Кир, Дарий и Ксеркс. Тя буквално наднича отвсякъде – от сувенирите, от албумите и дипляните със снимки. Но като че ли наследството на Сасанидска Персия, станала през 650 г. жертва на нахлуващите войски на исляма, предизвиква някакъв смут в сърцата на иранците, които вероятно дълбоко в душите си усещат, че именно ислямът е сложил край на втората им велика империя.

На слизане от храма на огъня Аташгах заварихме възрастния екскурзовод търпеливо да ни чака. Случайно или съвсем умишлено, той ни посрещна с думите: Казват, че ние, иранците сме религиозни фанатици. Не, такива са арабите. Не и ние.

 

 

Горе, на 1605 метра над морското равнище, се намира зороастрийският храм на огъня Аташгах

 

 

Аташгах отблизо

 

 

На сбогуване с Исфахан

 

 

На север

 

Пак сме на път. През прозорците пробягва познатият сух полупустинен пейзаж. Неочаквано пустошта свършва и се озоваваме в нещо като зелен оазис – град Кашан с неговата прочута градина. Сегашният си вид градината Фин придобива при царуването на шах Абас I (1588–1629 г.). През XIX век карстовият извор, от който се захранва басейнът на градината, е каптиран. Старата тръба от времето на Абас I, по която е идвала водата, днес не може да се открие. Освен с тишината и спокойствието си, градината Фин е известна и като място на заточението и впоследствие на убийството на иранския министър-председател Амир Кабир (1848–1851 г.). Докато е на власт, той се стреми да отслаби мощта на едрите местни феодали и да попречи на икономическото и политическо проникване на Руската и Британската империя в Персия. Което му спечелва множество врагове и в резултат на това Амир Кабир губи поста си, заточен е в Кашан, а през 1852 г. наемен убиец, изпратен от шах Насер ал-Дин, слага край на живота на низвергнатия премиер докато той се разхожда в градината Фин. На Амир Кабир приписват думите, отправени към тогавашния иранска компрадорска върхушка: Вие не се грижите за народа, а го грабите безогледно

 

 

Изглед от градината Фин в град Кашан

 

 

Под портала в дъното на снимката също тече вода и в нея плуват златни рибки

 

 

Отново изглед от градината Фин

 

 

Другата забележителност на Кашан са къщите, построени през XIX век от неколцина богати местни търговци. Най-известната е тази на Боруджерди, забогатял неимоверно от търговия с персийски килими, ядки и сушени плодове. Инак, твърди се, най-красивата къща е тази на търговеца Табатабай и то не само в Кашан, а в цял Иран. В двора на неговия дом, както и в двора на къщата на Боруджерди, има голям воден басейн. Традицията в домовете и градините да има големи или по-малки водни басейни датира от предислямската епоха, от времената на зороастрийска Персия. 

 

 

Домът на Боруджерди в Кашан, едър търговец, забогатял от продажба на персийски килими, ядки и сушени плодове

 

 

Друга част от дома на Боруджерди. Коминовидното съоръжение в средата е т.нар. бодгир, букв. „Улавящ вятъра“. Тази кула е нещо като климатик, който през една тръба засмуква хладен въздух надолу, а през друга отвежда навън топлия

 

По пътя ни на север към Техеран на смрачаване спираме за кратко пред ярко осветената гробница на Фатима Масуме в град Ком. Предупредиха ни да не хойкаме прекалено много насам-натам, защото Ком е свещен за мюсюлманите шиити град и не е като доста обръгналия на чужди туристи Исфахан. Религията си е религия, но алъш-веришът си е алъш-вериш и затова цялото пространство около гробницата беше осеяно със сергии и дюкяни, в които се продаваха различни лакомства и особено сохан. Соханът е нещо като полукурабия-полухалва, направена от голямо количество мед, ядки и подправки и с голяма трайност. Казаха ни, че най-хубавият сохан се прави в Ком, докато най-хубавият газ (вид бяла халва с ядки) идва от Исфахан. Де да ни го бяха казали, докато още крачехме покрай дюкяните на площада Нахш-е Джахан...

Впрочем две-три думи за иранската кухня, доколкото успяхме да я опознаем за седем дни. Това, с което сме свикнали у нас – манджи, яхнии или разни мезета, дето се режат тънко-тънко и се поемат с вина или бири – свършва там, където свършва и Турция, тоест където свършва балкано-анатолийската кулинарна традиция, която май накрая ще се окаже византийска. В Иран месото не се пържи, а се пече или вари. Накрая ни беше направо втръснало от нещо като кебап от агнешко или овнешко, сервиран с огромни порции задушен ориз басмати като гарнитура и вместо хляб. Тъй като в Иран оризът не се залоява както у нас с олио, към него поднасят за тази цел масло, което признавам, беше чудесно на вкус. За допълнителна гарнитура се добавят дребни домати или дребен портокал. Като национален специалитет ни беше препоръчано „дизи“ – ястие от варено с картофи и нахут в дълбоко гювече месо. След поднасянето месото се изважда от гювечето, смачква се и така се яде, а варените картофи и нахутът служат като гарнитура.

Хляб в Иран, разбира се, се яде. Освен обичайният кръгъл „арабски“ хляб, както го наричаме у нас, опитахме един съвсем тънък, предлаган на големи правоъгълни „чаршафи“, с дебелината и цветът на нашенската амбалажна хартия. На вкус май също го докарваше на такава хартия. Третият вид хляб, който ни донесоха още горещ от една квартална пекарна в Техеран, се приготвя в големи правоъгълни тави и се поднася полунарязан на по-малки правоъгълни парчета. Доста по-дебел от „арабския“, а на вкус – великолепен, особено докато е горещ.

Иранското гъсто кисело мляко, наричано маст, също е страхотно на вкус и няма нищо общо с това, което се продава от години в нашите магазини. Сушените плодове са вездесъщи. Сладкарските изделия в Иран също са различни от тези, с които сме свикнали в Европа. Торти с блатове, сладки от тесто, печени на фурна, кремове в Иран няма. Че кой крем или торта би изтраял повече от няколко часа на тамошните летни жеги. Затова пък има огромно изобилие от дълготрайни сладкиши като споменатите вече сохан и газ, чиято основа са пчелният мед и ядките. Соханът, която донесох в България, изтрая без да се развали близо година.

 

 

Техеран

 

Последните два дни от пътешествието ни преминаха в столицата Техеран. Време, крайно недостатъчно за опознаването на този древен град, още повече, че то бе „подядено“ от срещи с официални лица. 

Една от модерните забележителности на Техеран, която посетихме, е кулата „Бордж-е Милад“. Висока е 435 метра и е шестата (към 2014 г.) по височина кула в света. До 278-ия метър е отворена за посетители и представлява търговски център, а нагоре е телевизионна кула. Подобно на нашите молове, и „Бордж-е Милад“ е място за разходки и пазаруване на техеранската средна класа. На един от етажите има нещо като базар, в който се продават или се изработват на място различни сувенири. Много от майсторите бяха жени, които (разбира се, забрадени) работеха самостоятелно или по двойки без мъжки наздор.

Техеран е мегаполис по всички критерии. По официални данни за 2016 г. населението му е над 8,8 милиона, но с прииждащите всеки ден от околните градове на работа хора бройката сигурно надхвърля 10 милиона. Въпреки че е осеян с детелини, многолентови магистрали, естакади, надлези, подлези, като всеки мегаполис в час пик Техеран се задъхва от трафика. Тъй като се намира в долина, през зимата дебел смог покрива града. Замърсеността се увеличава не само от големия брой автомобили, но и от това, че са стари модели. В страната масово се карат стари модели на „Пежо“ и „Рено“, произвеждани на място по лиценз, закупен преди на страната да бъде наложена поредица от санкции. Има и автомобили местно производство, с доста неугледен дизайн впрочем. За техническите им качества не се наемам да съдя. По улиците се мяркаха и доста корейски модели автомобили. Немските бяха голяма рядкост. Пълната липса на американски коли дори не е нужно да се отбелязва и коментира.

Ако сте решили да хванете такси в Техеран, не се озъртайте за брояч в колата. Както и за касова бележка, каквато в най-добрия случай може да получите единствено в местните хипермаркети. Сумата, която трябва да платите на таксиджията, е въпрос на пазарлък и се договаря за конкретното разстояние. След това шофьорът натиска педала на газта и започва да кара като луд. 

Друго нещо, което прави впечатление на техеранските улици, е тъжната гледка на просещи деца. Казаха ми, че в резултат от затягането на ембаргото, между 2012 и 2013 г. цените на хранителните стоки са се увеличили с 250 процента, което е поставило в трудно положение немалко хора и семейства. 

Но Техеран има и друга страна. Това са книжарниците му. Те са пълни с купувачи, а цените на книгите са наистина ниски. Дори на скъпите издания. Луксозен албум със снимки може да се купи за петнайсетина лева наши пари, обърнати в местни риали. В по-големите книжарници има отдел или щанд за чужда литература, където с особено чувство в душата можеш например да разлистиш „Тъй рече Заратустра“ на Ницше в превод на английски. Език, който впрочем масово се изучава в Иран. Всъщност толкова ли е учудващо, че иранецът е четящ човек и тачи учените люде? Зад тази почит към книгата стои хилядолетното персийско литературно и духовно наследство.

 

 

Високата 435 метра телевизионна кула „Бордж-е Милад“ 

 

 

Тази персийска красавица, която има ателие на един от етажите на „Бордж-е Милад“, търпеливо и със сдържано достойство се съгласи да я снимам, макар да не купих нищо от нея

 

 

Панорамна снимка на покрития със зимен смог Техеран, направена от 278-я метър на кулата „Бордж-е Милад“

 

 

Статуя на митологичния ирански стрелец Араш от парка на комплекса „Садабад“. Тамошният парк е любимо място за разходка на техеранските младежи

 

 

Хората

 

И все пак онова, което дава живот на една страна, са людете й. По инерция, тръгнала още преди 2000 г. от прочутата музайка в Помпей, изобразяваща цар Дарий Кодоман като мъж със смугла кожа, тъмна коса и очи, днес ние си представяме така всички иранци. Вярно, хората в централните и южните части на страната обикновено изглеждат така. Северняците обаче са по-различни. По-високи са и сред тях нерядко могат да се срещнат физически типове с кестеняви или кестеняво-руси коси, светла кожа и сини очи. Сред младите хора нямам спомен да съм забелязал затлъстели или направо дебели. Може би защото храната в Иран още не е станала жертва на модерната хранително-вкусова индустрия. Впрочем (не мога да се сдържа да не го разкажа) първата вечер в Техеран дори преживях нещо като антропологичен шок. Вървейки по търговска улица, усетих с гърба си, че някой плътно се е залепил за мен. Тъй като ни бяха предупредили да се озъртаме за джебджии, се обърнах рязко. Зад мен, без да ми обръща никакво внимание, вървеше млад мъж със среден ръст. Онова, което ме впечатли, беше много бялото му лице и дългата му сламено-руса коса, под която сякаш беше монтиран чифт сиви очи. За миг ми се стори, че в мен се взира древен скитски или масагетски войн от северните степи. После иранецът равнодушно ме подмина и продължи напред.

Сред иранките има истински красавици, като излезли от приказките на Шехеразада. Масова мода е момичетата и младите жени да носят тежък грим, обикновено с изрисувани вежди, а при някои изписани с перманентен грим. По времето, когато посетихме Иран, заможните иранки бяха луднали по това да си правят различни пластични корекции на лицето, обикновено на носа, както и да си поставят изкуствени високи скули, които им придаваха допълнителна хубост. Една част от тях несъмнено бяха иранският еквивалент на нашенските „кифли“, но и немалко от тези млади жени достопочтено тикаха пред себе си колички с малки деца.

Понеже хостелът, в който бяхме настанени, се намираше към края на града, близо до нас беше комплексът „Садабад“. Той представлява обширен парк, осеян с павилиони, построени от някогашните ирански шахове. След революцията от 1979 г. имотите на монархията са национализирани и сега комплексът е отворен за посетители парк, като повечето от павилионите са тематични музеи. Садабад е любимо място за разходка на техеранските млади и като че ли място, в която може да се вземе глътка свобода от строгите ограничения върху поведението на публични места. Несемейните момичета, грижливо забрадени по улиците, щом минеха вратата на парка, отмятаха колкото може по-назад забрадката, без да я свалят докрай. Така каквото трябваше се види, се виждаше. И още по-важно – виждаше се от когото трябва. На излизане от парка забрадките отново биваха грижливо поставяни върху косите. Никой бог, дори и най-строгият, не може да надделее над природата... 

 

***

 

На тръгване от Иран се замислих кого съм очаквал да срещна там. Дали Мохамед, дали Иисус, дали Ахура Мазда? Дали ахеменида Дарий Велики или сасанида Шапур, победителя на римляните? Или някой от сефевидските шахове. Или може би всеки, посетил многоликия Иран, открива в него онова, което е искал да открие. 

 

Доц. д-р Петър Голийски е автор на редица научни и научнопопулярни статии и на няколко книги, сред които „Българите в Кавказ и Армения (ІІ-Х век)”, „Армения и иранският свят І-V век.”, „Заселването на българите на Балканския полуостров IV-VII век." Том I и II.
 

 

 

 

 

Още от категорията

Репетиции

Репетиции

Представяме ви откъси от романа "Репетиции"(1992г.) на Владимир Шаров....
Седем дни в Иран

Седем дни в Иран

"Иран наистина е сътворен от човешката ръка в борба с природата. Гледк...

5 коментар/a

Интересно, хубаво разказано на 05.01.2018 в 12:04
"Неочаквано пустошта свършва и се озоваваме в нещо като зелен оазис – град Кашан с неговата прочута градина." - това е място за живота: за хора, животни и растения; на такива места трябва да се живее.
"Сякаш някакъв малшанс упорито ни преследваше и неизменно заварвахме в ремонт повечето от посетените от нас паметници на културата в Иран" на 05.01.2018 в 12:07
Аха... Почти като у дома в БГ-то, паметниците на културата се ремонтират и поддържат постоянно...
Амира на 05.01.2018 в 16:11
Чудесен пътепис, благодаря!
Ст. Либертов на 05.01.2018 в 19:03
Извод от прочетеното: като нашия климат и природа никъде няма. Ние сме земният рай, подарен ни от Бога!
Евдокия Петрова на 28.02.2018 в 08:59
И в Персия са казвали същото по времето на Дарий .

Напиши коментар