Приказка за тишината

През деня потомците на Първочовека сееха жито по нивите си и строяха жилища. Или ги изгаряха, или се убиваха един друг – както се случеше. Но през нощта всички те се отдаваха на Неговия завет и се плодяха. А след това, естествено, си почиваха и всичко на земята замираше. Освен нощните животни и птици, които тогава тръгваха на лов – бухали и котки, чиито очи бяха пригодени да виждат в тъмното.

Рядко се чуваше стон на птица или проплакваше някоя от жертвите. После отново гората приветливо шумеше, и поточетата бягаха все надолу и надолу, и звездите гледаха отгоре... И в тъмното цареше Тишина, така, както беше определил Той. И всички си лягаха навреме, даже децата, защото се бяха уморили от тичане. И царете, и кралете, и вождовете, за да си починат след битката. И които имаха, и които нищо нямаха, и пролетарии и селяни...

Всички спяха непробудно, докато петелът на съседа не им съобщаваше за скорошното съмване. И отново започваше тракане и чукане; и се навикваха един друг; и – пази Боже – даже се псуваха; и кравите и овцете бързаха да се влеят в стадото, защото бяха гладни... И започваше новият Ден, а с него и новите сражения. И много шумно ставаше на тази част от земята, където слънцето в момента светеше. За да се възцари отново тишината през нощта. И така си вървеше открай време. И можеше така да бъде и до края на времето...

Ако не се беше появило електричеството:

– Ще запалим хиляди слънца – пееха децата с червени връзки и маршируваха, а от мавзолеите вождовете приветливо им махаха с ръка.

А нечистата сила потриваше радостно ръце и си мислеше как да посрами Него и реда в света, който Той беше създал. И реши да направи от нощта ден и от деня нощ. И изкуши хората да пият кафе, много кафе, вместо да си легнат, когато са уморени. И направи така, че после да си доспиват, докато слънцето не започне да залязва. И премести часовете за почивка и работа. И тези, които останаха верни Нему, и тези, които казваха, че Него го няма вече, не се разбираха. И голяма крамола настана по земята.

И нечистата сила беше доволна, защото видя, че Той допусна това. И си помисли, че може да заеме Неговото място. И направи така, че тишината да изчезне от нощта. И все по-рядко славеше камбанния звън Него и изминалия ден. И младежите и девойките повярваха в изкушенията. И все по-силно идваше от дълбините зовът на нечистата сила. И тя създаде усилвателя и дисководещия. И не разрешаваше на хората да се отдадат на заслужената почивка, а ги приканваше в потайна доба да отдават почит на новото божество. И шумно празнуваха младите победата на мрака над светлината. И си мислеха, че така изпълняват и Неговата повеля: плодете се и се множете. И голямо объркване настана по света.

А Той, като виждаше всичко, тъжеше за своето творение. Но не искаше да го лиши от свободната воля, с която го беше дарил. И ги жалеше, тях, грешните, както ги беше жалил винаги. И погледна към високата планина, за да се наслади на шума на тревата, на ромоленето на рекичката, вслуша се в тишината на нощта. До малката полянка на върха не достигаше тяхното, как го казваха – електричество? Той докосна луната и тя изплува гиздава и горда иззад смълчаната гора и освети всичко със спокойната си светлина. Нощните цветя изправиха главички и й се усмихнаха. И той се възрадва на реда и красотата, които царяха наоколо. Започваше съботата, сабат, денят за почивка. Ето, вече вървяха нагоре най-ранобудните...

А нечистата сила също се радваше. Това щеше да бъде нейният ден. Нейните легиони пъплеха нагоре, към последната Му крепост. Скоро щяха да бъдат навсякъде. И тишината тук най-сетне щеше да изчезне. Тази тишина, която толкова я плашеше, която я караше да си спомня как беше тогава, когато беше горе, при Него... Не, не, нека по-скоро поклонниците й стигнат върха, нека започне музиката, оглушителна, всяваща забрава. Ето, вече първите поклонници изпадат в транс, вихрено се въртят светлините на дансинга: „Слънце ли? Ето нашите слънца!“.

... Нощта тепърва предстои. Звуците проникват навсякъде заедно с миризмите на печено месо. Не можеш да спреш хората. Гладни и жадни за удоволствията, които предстояха, те завзеха гората и разпънаха навсякъде своите шатри. Цветята полегнаха, стъпкани от множеството, птиците уплашено замлъкнаха, поточето се напълни с бутилки.

Празненството е в разгара си, бумтящите звуци се носят надалеко в тъмнината:

– Нека види сега Той кой е по-силният! – тържествуваше нечистата сила.

Отдолу идват все нови подкрепления, бързат да заемат местата на напускащите строя... И ето, нощта вече свършва, от изток просветлява. Отново и отново странните звуци огласят простора, победно кънтят из върховете.

– Не спирайте момчета, нощта е още наша. По-силно, по-силно – не се предаваше нечистата сила. – Мен ще славите вече, не Него. И после... после пак при мен ще дойдете, там, долу...

И изкушените слушат какво им говори тя. И танцуват до изнемога. И ядат и пият. И славят шумното й царство...

И не се и сещат за Него!

А Той извърна своя поглед, за да не ги посрами. Защото наистина ги жалеше, тях, неразумните...

На другия ден, късно следобед, недоспали, някак гузно първите забързаха надолу. Скоро на полянката не остана никой. От гората предпазливо се обади птиче, после друго. След малко цялото ято литна нанякъде да се готви за сън. Тревичките се надигнаха, пооправиха си измачканите листенца и се протегнаха нагоре към слънцето, което вече залязваше. Лек ветрец ги погали и отмина. И настана отново нощта, а с нея и Тишината, както Той бе наредил. Далечна звездичка надникна иззад дърветата и се усмихна на нещо свое.