Пиер-Андре Тагиеф: Космополитната демокрация е голямата утопия днес

Пиер-Андре Тагиеф: Космополитната демокрация е голямата утопия днес
“Новият национализъм в Европа може да се определи като съвкупност от популярни реакции срещу антинационализма на елитите, който предполага голямата утопия на нашата епоха, тази за космополитната демокрация, която издига смесването на народите и на културите в регулиращ идеал. Това принудително смесване, идеализирано от елитите (покръстили се в нормативния “мултикултурализъм”), отхвърлят мнозинството от гражданите на старите нации, както свидетелства антиимиграционната вълна”. Това казва известният френски социолог, политолог и историк на идеите Пиер-Андре Тагиеф в интервю, публикувано в сайта philitt.fr на 25 май 2015 г., преди мигрантската криза в Европа.

 

 

- Как да се избегне демонизирането, след като, както казва Филип Мъри, “полето на това, което вече не предивзвиква дебат, не спира да се разширява”?

 

- Би могло да се каже, че най-малкото отклонение от медийната докса поражда механично фалшиви дебати, които прогонват истинските. В книгата ми Du diable en politique (“За дявола в политиката”), която излезе през 2014 г., давам много примери, нови или не. В съвременна Франция е банализирано демонизирането на противника или просто на опонента. Има невидим фронт на нетърпимост, нещо като банална нетърпимост, която се практикува като идеологически обусловен рефлекс. Публичните псевдодебати са опити за умъртвяване на противника. Медийните гладиатори трябва да забавляват телевизионните зрители.

 

- Можем ли да се откажем да демонизираме, с риск един ден ние да се окажем демонизирани? Това ли ви се случи, когато решихте да разговаряте с “Новата десница”?

 

- В съвременното идеологическо-медийно пространство макартисткият принцип на свързване чрез сходство функционира като начин на предаване на петно. Всеки контакт се приема като знак за съучастие. Демонизирането отпечатва върху демонизираната личност знака на трайно петно. Да спориш или да разговаряш с абсолютния враг без да го обиждаш, без да проявяваш открито и шумно омраза и презрение към него, означава да бъдеш неизлечимо опетнен или заразен от неговата сатанинска природа. Такъв е  и рискът, който неизбежно поемаш, когато просто се осмелиш да изследваш, без да го изобличаваш язвително всеки път, политическиs феномен или демонизиранаjd личност. Изглежда, че заклинателната магия се е превърнала в единствения начин на третиране на политическия противник, при условие, че запазиш дистанция. Неоантифашисткото демонизиране причини многобройни жертви и продължава да го прави. Превърнало се е в навик и аз не виждам как може да бъде победен ефикасно инквизиторския дух. Онзи, който го атакува, е обречен на маргинализация. Какъв трагичен парадокс в една Франция, която прославя официално свободата на изразяване!

 

- Извън политическата стратегия, която често включва, не е ли демонизирането и признание за провал на мисълта, за неспособност да се разберат определени нови политически феномени?

 

- В когнитивен план, демонизирането е преди всичко метод на свеждане на непознатото или слабо познатото към “добре познатото” (предположение). В този смисъл, то е илюзия за познание. Що се отнася до неговата емоционално-въображаема функция, то се състои в свеждане до най-лошото, т.е. до онова, което заема мястото на абсолютното зло при дадено стечение на обстоятелствата. Изправени пред феномен, който ги изненадва или обърква, затруднява или шокира, тези, които не могат или не искат да го разберат, започват да го свеждат до най-лошото. Към мързела на мисълта се прибавя страхът от знанието. Но незнанието невинаги е аргумент.

 

- Може ли да се анализира оттеглянето в морала като симптом за нов идеологически ред, в който безсилието на действието отстъпва на позата, за да остави на политика илюзията за воля?

 

- Съвременният хиперморализъм е превъплъщение на мистиката на правата на Човека. По същия начин, хуманизмът деградира в хуманитаризъм, глупаво повтаряне на едно и също нещо, в което състрадателната реторика се съчетава със сълзлив патернализъм с жертвена и черногледа доминанта. Вулгата, произлязла от едно доминиращо неохристиянство, което считам за под-християнство, се установи във всички политически среди: тя се състои в претенцията, че ние сме от страната (и на страната) на “най-слабите”, на “най-бедните”, на “най-обезправените”, на “най-страдащите”, на “най-изключените”, “стигматизираните” и т.н. Когато предполагаемо “слабите” или “изключените” се превърнат в престъпници или терористи, се намират красиви души, за да ги съжаляват или извиняват. Тази демофилия е демагогия, отвратителна и гротескна. Тя би трябвало да предизвиква смях или отвращение, или и двете. Впрочем нито един професионален политик не би посмял да повтори днес за своя сметка думите на Жюл Ренар: “Със сигурност съм отвратен”. Забраната за отвращение е част от идеологическия конформизъм. 

 

- Противно на журналистическите формулировки, които предричат непрекъснато връщане към “фашизма” или към “30-те години”, вие диагностицирате възраждане на национализма. Как обяснявате просъществуването на тази политическа категория?

 

- Става дума за съвкупност от наблюдавани, но зле дефинирани факти, които употребата на думата “национализъм” концептуализира повече или по-малко. Поради липса на по-добър, използвам този термин, както повечето историци и политически теоретици. Но той отпраща към много различни и, в много отношения, разнородни феномени. Аз поставям акцента върху метаморфозите на онова, което се нарича “национализъм”, който считам колкото за антропологичен факт (или “антрополитически”), толкова и за модерна политическа идеология, съпътстваща образуването на националните държави.

Този феномен, най-напред, е от антропологичен порядък. Ускоряването на промените, възприемани като неовладяеми, предизвиква разклащане на стабилния свят, който, давайки ни рамки и ориентири, позволява да живеем без да трябва непрекъснато да се адаптираме, изпълнени с мъчителна тревога. 

Познаваме политическия му превод: много европейски граждани са изкушени да гласуват за онези, които, прибягвайки до популисткия стил на призива към народа, обещават да премахнат предполагаемите причини на идентичностната тревога (имиграция, глобализация, Европейския съюз, “ислямизация” и т.н.), приписвани на безотговорните елити.

Ако национализмът изглежда, че се възражда редовно от пепелта си в стара Европа, то е най-напред, защото тя е съставена от стари задоволени нации, поне повечето от тях (остават, разбира си, микронационализми, чийто искания са изострени от европейското изграждане с неговия наднационален хоризонт, което благоприятства регионалния автономизъм и сепаратизъм). Да изграждаш, като заличиш миналото и започнеш отначало, е невъзможно. Но националистическата вълна се наблюдава и извън Европа. 

Наистина национално-етническото и етническо-религиозното са двата основни символични източници на новите идентичностни движения навсякъде по света. Новият национализъм в Европа може да се определи като съвкупност от популярни реакции срещу антинационализма на елитите, който предполага голямата утопия на нашата епоха, а именно космополитната демокрация, която издига смесването на народите и на културите в регулиращ идеал. Това принудително смесване, идеализирано от елитите (покръстили се в нормативния “мултикултурализъм”), отхвърлят мнозинството от гражданите на старите нации, както свидетелства антиимигрантската вълна.

Обещанията за “нежна търговия” и позоваването на правата на Човека няма да накарат тревогите за идентичността да изчезнат. Ето защо основната популистка схема, “народът срещу елитите”, запазва тук своята дескриптивна стойност. Но е все така силно изкушението тази опозиция да се интерпретира по манихейски начин, или вземайки страната на “добрия” народ срещу “лошите” елити, сякаш народът винаги има право, или защитавайки елитите от обвиненията на демагозите, сякаш управляващите елити никога не изпадат в демагогия.

Във френските интелектуални среди признаването на реалността и политическото значение на въпроса за идентичността или културата винаги се сблъсква със силни съпротиви, които граничат със заслепение. Разбира се, забелязват се политически ксенофобски, дори расистки употреби, идентичностни или културни теми, и аз самият през 80-те и 90-те г. разработих модела на “диференциалисткия и културен расизъм”, което ми струваше по онова време остри критики, а днес многобройни плагиати. Но не бива да се изхвърля детето заедно с водата от коритото. 

В предговора на Regard éloigné (“Отдалечения поглед”, 1983 г.), Клод Леви-Строс ни предупреждава, приканвайки ни да не бъркаме с расизма някои етноцентрични поведения, които представляват “нормални”, дори “легитимни” защитни механизъм, на всяка културна група с колективна идентичност: “Трябва да признаем, пише Леви-Строс, че това разнообразие (на “човешките общества”) е резултат до голяма част от желанието на всяка култура да се противопостави на онези, които я заобикалят, да се различи от тях, с една дума да бъде себе си”. 

Форма на интелектуалстваща глупост, много разпространена в университетските и медийните среди, представлява свеждането на нуждата от идентичност, от вкореняване или принадлежност, до нейните патологични форми, перверзни или чудовищни проявления (които съществуват). Подозрението и изобличението заместват желанието за обяснение и разбиране. Този демонизиращ редукционизъм трябва да забрани хладнокръвното и взискателно изучаване на идентичностните феномени, които далеч не засягат само активистите на националистическите партии. И интелектуалният тероризъм не е далеч: предприемат се кампании срещу онези, които не се задоволяват с марксическата вулгата. По същия начин, някои свеждат нацията до формите, които тя приема в ксенофобските национализми, или чувството за общностна принадлежност до изключващия, социоцентричен и самосегрегиращ се комунитаризъм. 

Според мен трябва да се признае феномена, независимо от името, което му се дава, да се анализира и да се опитаме да го обясним, колкото и да бъде смущаващо за благочестието на левицата и убежденията на интелектуалното  крайно левичарство, някои от чийто представители, коато догматични практикуващи на “деконструкцията”, са се специализирали в отричането на въпросите и реалностите, които ги шокират. Това е единственият път, който позволява да се разбере едновременно прииждането и динамиката на т.нар. “популистки” движения в Европа, повечето от които днес са националистически движения, чиито искания и пропагандни теми се артикулират около суверенистки и идентичностни стремежи. 

 

- В предпоследната си книга, La Revanche du nationalisme (“Реваншът на национализма”), поставяте следния въпрос с ироничен тон: “С какво се завръщат 30-те години?” Възможно ли е да се отговори сериозно на този въпрос?

 

- Става дума за шега, която трябва да покаже самата абсурдност на подобен тип въпроси, един симптом сред други за идеологическата глупост, която цари в неолевичарските среди. Нищо не е завръщане на нищо, освен като по чудо. Едно чудо, т.е. едно математически възможно събитие в едно безкрайно време, но физически невероятно в този свят долу, определен от своята крайност. Оставям халюциниращите по вечното завръщане в Историята на техните бедни фантазии и стереотипи.

 

- Изтъквате възможността за “граждански национализъм”, който противопоставяте на “етническия национализъм”. Какви са предимствата на първия пред втория? Нужно ли е да се раздемонизира национализма?

 

- По-скоро съотнасям опозицията между “етническия национализъм” и “гражданския национализъм”, като ги поставям в един континуум. Не бива едно аналитично разграничение да се превръща в манихейска опозиция. Има традиция да се разграничава политическия и граждански национализъм от културния и етнически национализъм, идеални типове, които имат много несъвършени проявления в историята.

Аз намирам това разграничение за удобно, но съм склонен да показвам неговата относителност, подчертавайки двусмислените зони в първия идеалтипичен национализъм, както и във втория. От гражданската или елективна нация към културната и етническа нация се преминава през незабележими преходи.

Една чисто гражданска нация, автентична общност на хора, лишени от каквото и да било собствено културно и историческо наследство, е химера. Тя наивно взема един концепт или идеален тип за конкретна реалност. Позицията на Ренан се състои именно в това да държи двата края на определението за нация. Същото нещо е при генерал Дьо Гол. Патриотизмът обединява задължения и привързаност, доброволното и поетото, нормативните идеали и идеализираните корени. 

Строгостта на разграничението идва от неговата употреба в училище, която включва във френската републиканска традиция да се оценява “добрата” гражданска нация, наречена “републиканска”, и да се обезценява “лошата” историко-културна нация или етническа нация, отхвърлена малко прибързано към расизма (или към “германизма”). Но гражданите не се хранят само с абстракции и принципи, колкото и благородни да са те. Докато по въпроса за колективните идентичности трябва да се прояви тънък усет и чувство за нюанси, френските интелектуалци показват за пореден път, че имат вкус към грубите класификационни категории, влизайки в манихейски опозиции.

Като се има предвид това, в тази област аз не крия своите предпочитания. Те са за един граждански национализъм, който би преоткрил паметта и чувството за бъдеще отвъд затварянето в настоящето и заслепението поради подчинение на “актуалността”. Така че предпочитанията ми са за един граждански национализъм, който би си представил нацията едновременно като наследство, обща съдба и желано бъдеще. Национализмът не се раздемонизира чрез декрет. Но може да се покаже, че неговата демонизация пречи да се опознае многообразието на историческите му форми и да се разбере техния смисъл. От национализма ние познаваме многобройни исторически фигури, оценявани различно (от движения за национално освобождение до националистически диктатури). Нищо не пречи да си го представим или да го измислим отново като принцип на приемлива, дори желана форма на политическа организация, за да се изправим, например, срещу уеднаквяващите сили или разрушителните ефекти на глобализацията, когато той се вписва в рамката на конституционната  и плуралистична демокрация.

 

- Пеги ли е един от представителите на “гражданския национализъм”, който описвате, докато Барес и Мора са поддръжници на “етническия национализъм”?

 

- Пеги отвори пътя за форма на “граждански национализъм”, който не проповядва tabula rasa, разрив с миналото, доброволно забравяне на наследството. С което започна да мисли един едновременно граждански и историко-културен национализъм, който съвсем не е несъвместим с един универсалистки възглед, при условие, че не се остави да бъде заслепен от фалшивите светлини на абстрактния универсализъм и на бездушния космополитизъм. 

Утопията на tabula rasa и на фанатичното търсене на пълна еманципация породиха една непредвидена издънка: съвременния егалитарен хипериндивидуализъм, който разпознаваме по безграничните искания на неговите привърженици. 

Национализмът на Барес (този от 90-те г. на ХIХ век) е по-етнически, този на Мора е по-исторически. Но и единият, и другият са покварени от антисемитизма, който сам по себе си е политическа религия. Бернанос си даде сметка за това и се разграничи ясно от поддръжниците на антиеврейския национализъм.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от Култура и общество

Коментари

  • Да говориш за «врага» без да го обиждаш, без да проявяваш открито и шумно

    11 Окт 2015 21:09ч.

    омраза и презрение към него, означава да бъдеш неизлечимо опетнен или заразен от неговата сатанинска природа; означава да бъдеш причислен като неотделима част от него. Ето, това се случи с всички онези бежанци в Северна Америка, подгонени от тоталитаризма в България, които не обичаха комунизма, но не искаха да плюят националната си култура и Православното Християнство. Стана така, че позитивното отношение към собствената национална култура, което за всички други беше оправдано, за едва спасилите се бежанци-българи носеше риска в новото обкръжение да бъде тълкувано като «хвалебствие към… комунизма». В резултат мнозина по-дребни душици сред нашите сънародници в изгнание решиха да изпроституират и се захванха да говорят глупости от рода на тази, че комунизмът бил съществувал на Балканите и сред славяноречивия свят на Източна Европа «от хиляда години насам» (сиреч, откогато исторически се е заформила Русия). Такива бяха добре посрещнати (за разлика от нас — останалите), но това стана за сметка на пълното им обезличаване: днес техните деца носят англозвучни имена и не разбират дума български. Но затова пък са защитени от антируско ЗАКЛЕЙМЯВАНЕ…

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «…безсилието да се действа отстъпва на позата

    11 Окт 2015 23:15ч.

    (на преструвката, че сме се заели да вършим нещо сериозно), за да се предостави на политика илюзията, че притежава воля за действие…» Това е болестта на всяко чиновническо съсловие през всички времена на световната история. Един политик в никакъв случай не бива да допуска да се превърне в чиновник. Защо беше ефективен Сталин? Защото до последния си дъх той беше всичко друго (бе — например — кавказки разбойник), но не и чиновник. Хитлер беше отначало ефрейтор и затова германците му повярваха. Когато вече не беше ефрейтор от кайзеровата армия, а някакъв мъгляв «фюрер», той се смали до немски бюрократ и направи цялата своя «национал-социалистическа партия» сбирщина от бюрократи. Това отбеляза КРАЯ НА ГЕРМАНИЯ (и то комай за вечни времена!!!). Защо Путин бележи успех след успех? Защото е офицер от Службите за Сигурност, а не писарушка.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Мултикултурализмът е един свиреп опит

    11 Окт 2015 23:41ч.

    за «оправдание» на съвременното НЕО-РОБОВЛАДЕЛСТВО. „Мултукултурализъм“ означава МОНОКУЛТУРЕН РОБОВЛАДЕЛСКИ ЕЛИТ, който притежава и се разпорежда с МУЛТИКУЛТУРНАТА ПАПЛАЧ от насъщните за даденото общество РОБИ, при което неспокойният (и вечно заплашващ да се превърне в БУНТАРСКИ) дух на робите бива усмиряван с «милото внимание», което ВЪРХЪТ на ПИРАМИДАТА оказва на етническата шаренѝя, дислоцирана в основите на тази робовладелска «стереометрична конструкция».

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи