- Автор: Юрг Алтвег, публикувано в сайта Философски клуб
- 10 Sep 2020
- 157
- 14
От 1944 г. до началото на Студената война Албер Камю пише за „Combat“, вестника на Съпротивата. Неотдавна неговите статии бяха издадени в превод на немски. Те са шедьоври – отбелязва „Франкфуртер Aлгемайне Цайтунг“ *, откъдето препечатваме в превод от немски на „Студия Трансмедия“, статията на Юрг Алтвег.
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/52660_3RblQwfYazjUrxrkx0SvJFp4idxhrr.jpg" style="height:282px; line-height:1.6em; width:500px" /></p>
<p><em>Албер Камю в Париж, 1959 г. </em></p>
<p> </p>
<p><em>У нас, в България, Камю стана „известен“ сред ограничен кръг на генерацията от 68 г. Онези, които търсеха европейското ляво, най-много в официозно разрешения „Диманш“, пренесена под носа на осторожни митничари френска литература, наративите в „Бамбука“ на броени представители на родната интелигенция, с „допуск“ за 2 седмични визи до Париж.</em></p>
<p><em>Колкото „свят да видят“, а и да не изглежда съвсем „провансалски“ Живковият режим. </em></p>
<p><em>Така и едно несъстояло се у нас другомислие, /дебатът за българското дисидентство/ още тъне в мъглата на пристрастени спомени за „тиха“ съпротива срещу тоталитаризма. Или се върти като дъвка в устата на „прецизни историци“: „Няма документ – няма събитие…“</em></p>
<p><em>Толкова по-интересна е статията, която поместваме тук. В нея читателят ще намери не само малко известни факти за журналистическото и философско дело на Камю, но и нещо повече – ще се докосне до един дух на интелектуална прозорливост, вярност към принципите на свободата и последователна борбеност в името на една същинска демократична промяна. </em></p>
<p><em> Дали не остана този „дух“ да витае в захраненото спокойствие на Следвоенна Европа? Доколко французите наследяват „родилните петна“ на колаборационизма на Виши? Или пък германските млади поколения ще гледат все надолу, винаги когато им бъде припомнен Холокоста и убийствените престъпления на Хитлеро-фашизма. </em></p>
<p><em>Може ли и сталинизмът да се сложи на същия „кантар“, на чиито везни има толкова жертви и кръв, балансирани с „държавнически“ интереси, с витиевата дипломация, че и подмолни игри и деструкции в интерес на превеса на Оксидента над Ориента? </em></p>
<p><em>В текста по-долу проникновеният читател със сигурност ще потърси, ако не непременно, ще намери отговор и на тези, и други въпроси. Накъде отива днешното „ляво“, респ. „дясно“. Съпротивата срещу нацизма изглежда вял спомен за мнозина днес. Ще намери ли сили Европа да изпълни обещаното „Никога повече“?</em></p>
<p><em>В същото време – изпод стрехите на едно ново съглашателство, напомнящо с нещо Мюнхенското, надничат призраци на злото. И Горгоните взимат свои невинни жертви в толкова „точки“ на света. Сеят омраза. Насъскват с шовинизъм. Издигат видими и невидими стени на взаимно отблъскване и противопоставяне на големи и малки народи. </em></p>
<p><em>Голяма част от нашата „интелигенция на прехода“ благопристойно мълчи. Изчаква, както изчака и Сартър – великият опонент на Камю, да мине бурята на „пречистването“ във Франция. Когато на престъпниците бе дадено заслуженото. </em></p>
<p><em>Но тази матрица на благоразумност още веднъж припомня мисълта на старият Хегел – че „разумът става и неразумен“. Камю я усети с фибрите на своя творчески „дух и тяло“. И посвети на борбата за справедливостта, на истината, на правото на берберите даже, своя талант, нерви, патос и журналистическо дело. </em></p>
<p><em>И друго иносказателно подсказва статията на Юрг Алтвег. Все в този стил на сдържан „калвинистки баланс“ между мисъл и исторически „бекграунд“. </em></p>
<p><em>Не, не, модерната журналистика – тази на която парвенютата на българския преход отдавна отнеха правото да се нарича почтена професия - далеч няма за функция само „да информира“. В текста, посветен на Камю, казаното намира свои основания. </em></p>
<p><em>Защото отива отвъд „изрезката“, отвъд клишираното пропагандно послание. И ги свързва с диалектиката на живата следвоенна реалност. С нейните дълбоки нравствени и морални дилеми, които и днес остават актуални, макар в други форми и с друг императив. </em></p>
<p><em>Че как иначе би могло да се пише за Албер Камю, ако не от позициите на една осъзната отговорност на истинския, а не псевдо-интелектуалец за нашето битие, за света днес, в който на „живот и смърт“ пак тъй се борят доброто и злото. </em></p>
<p><em>И никакво „изчакване“, „снишаване“, че да мине бурята - както нелепо се шегуваше Правешкият „човек от народа“ – да не говорим за обтекаемите „позиции“ на днешните му подражатели, не може да оправдае такава безотговорност.</em></p>
<p><em>Ще ни се да вярваме, че ако не в „недрата“ на българското общество, принизени до екзистенза на някогашните бербери от Северна Африка, за които се застъпи Камю , а по-скоро сред една непокварена в интелектуалната си леност, или ако предпочитате мързел, /преводът на </em><em>Faulheit</em><em> значи и двете, но избрахме по-острото понятие/ ще се намерят достатъчно истински български интелектуалци, които да развенчаят една мимикрираща промяна. </em></p>
<p><em> Тя може да стане без външен импулс. Още повече, че подобни „техники“ вече опитаха върху живото тяло на българското обществото. Но те, както при дисекционен експеримент, раздвижиха краката на…умрели жаби. Но не и реалните сили на една значима и желана социална промяна. </em></p>
<p><em>Двата тома с журналистическо и философско наследство, които остави редакторът на „</em><em>Combat</em><em>“, със сигурност ще бъдат школа за разума, който само чрез борбата със злите сили може да намери и собствената си свобода, общочовешко признание, и в крайна сметка смисъл и оправдание. </em></p>
<p><em>Че го е имало, че е съумял да издигне и други до висините на човешкото достойнство и свободата. </em></p>
<p><strong>Бележка от редактора</strong></p>
<p> </p>
<p> *****</p>
<p>"Правителството на Виши изчезна в небитието": С тази констатация Албер Камю започва на 22 август 1944 г. редакционната си статия във вестник "Combat“ /“Борба“/, чийто главен редактор е той. След 55 "нелегални" издания в подполието на антифашистката съпротива, вестникът излиза за пръв път открито само ден след освобождението на Париж. Текстовете, които Камю пише за "Combat“, но не винаги подписва като авторски материали, бяха събрани от Жаклин Леви Валенси / Jacqueline Levi Valensi/ . Сега тази колекция от статии е публикувана в два тома, заедно с обширни бележки под линия в немски превод на Луи Марин.</p>
<p>Репортажите и коментарите на Камю обхващат годините между края на Втората световна война и избухването на Студената война. Те илюстрират мисленето на един философ, който воюва както срещу тоталитаризма на Хитлер, така и на Сталин и защитава собствена позиция по отношение на колониализма. Текстовете, които той пише са все още интригуващи, 70 години след първото им публикуване. Със своята цялост те са ключови за разбирането на следвоенното общество: неговите житейски заблуди и илюзии, като тази, че хората се намират във фаза на преход. „От съпротива към революция“, под това заглавие излиза първата редакторска статия на Камю. Тя бива отпечатана два пъти в последователност, като политическа и публицистична програма на 21 и 22 август. Не винаги е било лесно да се снабди човек с изданието, тиражът е ограничен, хартията е оскъдна.</p>
<p><strong>Почтена професия</strong></p>
<p>Централна тема на тези есета е журналистика и нейната етика. Журналистиката е в началото на писменото творчество на Камю . Френският писател и журналист Паскал Пиа /Pascal Pia/ привлича Камю още в родната му страна Алжир (т.е. Френска Северна Африка), към своето ляво списание „Alger Républicain“. Камю пише съдебни доклади, в които защитава местното население и атакува колониалната система . Той се ангажира с положението на берберите на Кабилия. </p>
<p>Литературните си коментари, Камю публикува под псевдонима "Свидетел на съвестта“ /Objecteur de Conscience/: Противникът на войната и беглец от военна служба, поради убежденията си – Херберт Лотман, /Herbert Lottmann/ пише в биография за поета , че Камю и Паскал Пиа са превърнали вестника в „анархистичен орган“. През 1938 противниците на войната Камю и Пиа критикуват Мюнхенското споразумение. </p>
<p>От „Alger Républicain“ се появява „Le soir républicain“ , който след нахлуването на Хитлер в Полша се оказва в конфликт с цензурата. През януари 1940 г., вестникът бива забранен. Няколко месеца по-късно, през юни, Франция трябваше да подпише споразумение за прекратяване на огъня с Германия.</p>
<p>Паскал Пиа заминава за Париж и се присъединява към съпротивата. Основаното от Хенри Френей /Henri Frenay/ съпротивително движение дава отпор на Хитлеровата "Моята борба" в "Combat". Между 1941 и 1944 г., се появяват и неговите 58 броя , за които печатари и редактори рискуват живота си. Камю, който последва призива на Пиа , пише първата си статия за "Combat“ през март 1944 г. Неговите статии поставят в центъра на вниманието си убийствените престъпленията на нацистите и техните сътрудници, като повдигат въпроса как да се действа с тях след задаващото се освобождение.</p>
<p>В последния брой издаден в нелегалност, Камю публикува коментар посветен на "професията на журналиста", за който колаборационистът Марсел Деа / Marcel Déat/ писа, че той сам служи на пропагандата на Виши, която "за първи път в историята ставала почтена". Камю иронизира думите на Деа: "Днес, когато преследват една почтена професия, политиката и журналистиката, утре ще трябва да съдят същите, които опозориха тази професия. Като г-н Марсел Деа, например. " Деа бе осъден след освобождението задочно на смърт.</p>
<p><strong>Франция като окупационна власт </strong></p>
<p>Камю, който отхвърля смъртното наказание по време на "пречистването", не беше агитатор. В сблъсъците с писателя Франсоа Мориак /François Mauriac/, които публикува във "Фигаро" и за които през 1952 г. ще бъде удостоен с Нобелова награда за литература, става дума за "épuration" (пречистване) в лагера на просветените. </p>
<p>Камю цитира едно нескопосано стихотворение на Пол Клодел, който посвещава първо на Филип Петен /Philippe Pétain/, лидерът на режима на Виши, а след това и на Шарл дьо Гол, своя ода. Самият Камю публикува свои творби с благословията на германската цензурата, но съумява да ги реализира. На 19-ти октомври, 1944 г. неговата редакционна статия е посветена на "Подготовка на френския окупационен режим в Германия":</p>
<p>"В тази трудна задача за контрол ще участваме и ние ... за да докажем на този заблуден народ, че трябва да се подчини на силата на справедливостта". Камю има шанса да посочи възможността Франция да участва във военното правителство на съюзниците, като "голяма новина", ако те трябва да гласуват за това." В действителност, това е измислица на АФП, която тя разпространява на този ден.</p>
<p>Франция наистина е колаборирала с Хитлер на правителствено равнище, но се възползва от месеците на освобождаването, до капитулацията на Германия, за да се позиционира като победоносна сила. Още през юни 1945 г. Камю посещава страната "чиито градовете са се превърнали в безкрайни каменни пустини и техните хора са прегънати от най-лошата форма на омраза". </p>
<p>Към "неотдавнашните насилия", наблюдателят се отнася като към „настоящо изпитание“ и се опитва да създаде представа за ситуацията: "Френската окупация е несъмнено силно казано. Въпреки това, тя остава, струва ми се, в правните рамки, които само победителят може да упражнява. След първоначалните ексцесии грабежи и изнасилвания сега, както научих, те се наказват строго и понякога безмилостно.”<br />
<br />
Редките репортажи на Камю, както и редакционните му статии са насочени към истината и обективността. Холокостът, обаче, - както в непосредствения следвоенния период като цяло – не присъства и в неговите статии. Завръщането по родните места на френските депортирани ще бъде отбелязвано под знака на Съпротивата. Веднага след 8 май 1945 г., Камю е особено заинтересован най- вече от Алжир, където цари глад. За това, че френската армия е застреляла в деня на капитулацията на Германия, най-малко десет хиляди бунтовници в Алжир, той очевидно не е бил известен. Малко след това, вестникът съобщава на своя отговорност за репресиите, които страстно критикува. </p>
<p>В серия статии на Камю вече се появява ядрото на конфликт с левите, относно колониализма : Редакторът говори за "необходимостта Алжир да бъде за втори път завладян"- дори ако с това няма предвид военни действия.</p>
<p><strong>Духът е станал невнимателен</strong></p>
<p>Камю е почти единственият философ, схванал веднага, че с Хирошима започва нова ера с "плашещи перспективи за човечеството". "Tехнологичната цивилизация е достигнала до последния етап на варварството", произнася своята присъда той.</p>
<p>Неговите уводни статии за хвърляне на атомната бомба съдържа също известна медийна критика по отношение на "съвместния концерт" от екзалтирани "американски, английски, френски вестници". Той квалифицира този хор като "нещо безсрамно".<br />
Философът предугажда като опасност ", че ние копираме, но сега в обратен план, пресата по време на окупацията".</p>
<p>Той осъжда новите властници и се държи настрана от партийните игри: "Ние откровено приемаме военната цензура на съобщения, които биха могли да бъдат полезни на врага. Въпреки това, ние никога не приемаме политическата цензура. По-специално, не можем да признаем правото на военната цензура да контролира мисленето и действията на най-важните органи на съпротивата…"</p>
<p>"Combat" има тираж малко под 200 000 копия. Паскал Пиа и Камю напускат вестника през 1947 г. Става все по-трудно да се прави некомунистически ляв вестник. През май 1968 г., "Combat ", дочаква по-добри времена. През 1974 г. той спира да излиза. </p>
<p><strong>Нобеловата награда не му бе простена</strong></p>
<p>Камю е свързан в житейския си път с журналистиката от "Combat" и остава верен на антитоталитарните си убеждения. Лу Марин /Lou Marin/, преводачът на статиите му в "Combat", откри преди двадесет години статиите на Камю до анархистичното списание, издавано в Цюрих - "Témoins". </p>
<p>Марин се възползва от тази находка, в книгата си "Произход на бунта" „Ursprung der Revolte“ , издателство Graswurzelrevolution, 1998), за да изведе философските възгледи на Албер Камю, произтичащи от неговата интензивна журналистическа дейност ".</p>
<p>В първата си статия за "Témoins", Камю напада интелектуалци от левицата, които предпочитат Германската демократична република пред Германската федерална република и разкритикува въстанието от 17 юни 1953 г., като връщане на фашизма. За Камю, не е имало свобода на словото в ГДР. Когато през 1952 г., бившият генерален секретар на Чехословашките комунисти Рудолф Слански /Rudolf Slansky/ бе осъден в показен процес на смърт, в свой анализ Камю намеква като мотив и сталинския антисемитизъм. </p>
<p>Неговият велик опонент Жан-Пол Сартр запази мълчание тогава. След изпълнението на смъртната присъда на Имре Наги в Унгария през 1958 г. Камю осмива смъртно наказание за идеологически дисиденти, като "диалектика, която се увива като възел около оста на колелото".</p>
<p>Дори Нобеловата награда за литература, която бе присъдена на писателя година преди това, не му бе простена от неговите марксистки колеги. Те се примириха едва след връщането на комунизма, като пионер на антитоталитарното просвещение. Камю загива през 1960 г. в пътен инцидент в колата на своя издател Мишел Галимар /Michel Gallimard/. В допълнение към неговите литературни класики и философски есета, неговите статии във вестниците продължават да живеят - те са шедьоври на журналистиката.</p>
<p>---------------------------</p>
<p>Статията е публикувана на адрес: <a href="http://philosophyclub.bg/%D0%BC%D1%8A%D1%80%D0%B7%D0%B5%D0%BB%D1%8A%D1%82-%D0%B5-%D1%81%D0%BC%D1%8A%D1%80%D1%82%D0%B5%D0%BD-%D0%B3%D1%80%D1%8F%D1%85/">http://philosophyclub.bg/%D0%BC%D1%8A%D1%80%D0%B7%D0%B5%D0%BB%D1%8A%D1%82-%D0%B5-%D1%81%D0%BC%D1%8A%D1%80%D1%82%D0%B5%D0%BD-%D0%B3%D1%80%D1%8F%D1%85/</a></p>
<p> </p>
<p>* „Франкфуртер Aлгемайне Цайтунг“, Feuilleton, 12 юни 2015</p>
<p>Albert Camus - Journalist in der Résistance. Hrsg. von Jacqueline Lévi-Valensi. Aus dem Französischen von Lou Marin. Laika Verlag, Hamburg 2014. Zwei Bände, 340 und 264 S.,</p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
