Нещо ретро, нещо детско, нещо, което носи позабравен аромат, цвят, форми, звук и усмивки. Всичко това е събрано на последния етаж от най-големия мол във Варна и носи помпозното име „Музей на социалистическото изкуство“. Разположена на площ от 4 хил.кв.м., експозицията е еднакво притегателна и за българи, и за чужди туристи. Прилича на съкровищницата на 40-те разбойника, но наместо злато, скъпоценностите са в спомени. Не са нужни много усилия посетителят да събере най-хубавото, което е притежавал в детството си. То тогава нямаше възможност за многотия, а на едно място всеки може да си познае любимите мигове на игри и безвремие.

 

 

Невероятно е как детството и младостта нахлуват не само в спомените – емоцията изтръгва възклицания, които звучат от всички страни в огромното хале. И докато чужденците любопитно разглеждат експонатите и питат кое от кога е, българите се умиляват и на мига започват да разказват случки.

 

Първо виждам най-първото си триколесно колелце – карах го докато с колене не си блъсках брадата, но то беше толкова красиво! Заканих се дори, че ще го пазя един ден за моята дъщеря. В страни от колелото видях кукленската си количка с прозорчета отстрани – беше внос от Германия, копие на голяма бебешка количка. Такива вече не се произвеждат – ни за играчки, ни за истински бебета. А своята обичах толкова много, че когато със сестра ми заминахме заедно с родители си на гурбет в Либия, количката беше пратена след нас. 

 

 

Стоя си насред Музея на социалистическото изкуство, съзерцавам количката и виждам зноен ден в либийската пустиня. Със сестра ми си играем на поносима прохлада във входа на блока си, а количката е там, заедно с цял катун играчки. Когато арабинът влиза във входа и ни предлага да ни разходи с неговата кола, въпреки 9-те си годинки, знам какво иска този човек. Посочвам, че искам да вземем бебетата и количката. Той тръгва към колата, за да направи маневра и да спре пред входа. 

 

Не съм забравила как биеше сърцето ми. Грабнах количката с куклите, повлякох 5-годишната си сестричка и кухнах по стълбите. Знаех, че във входа от 8 апартамента няма никого. Нямаше смисъл да викам за помощ, но знаех, че в този момент решавам съдбата ни. Успях да заключа вратата на дома ни в мига, когато арабинът натисна бравата, опитвайки да влезе. Бях бутнала количката до другия край на жилището, сестра ми беше по очи и ревеше, защото бях блъснала и нея. Но бяхме на сигурно място!  

 

А сега стоях пред експоната в музея и й се усмихвах с любов и носталгия. 

 

Жената до мен възкликва: „Ей оная бебешка количка тъмно синята виждате ли? Качих братовчедка си на нея, за да я возя бързо, но я обърнах и тя си счупи ръката!“ 

 

Мъж се включва с възклицание: „Ето ми ските! С тези ски започнах! На Витоша карахме! Леле, какъв зор беше! Много си обичах ските!“ 

 

Почти хоров е поздравът към Балканчето. Та кой не е карал Балканче, че някои и повече от едно! И с какво умиление само всички се сещат как са се пребили, счупили са кой крак, кой ръка… 

 

Всички жени се превръщаме в момиченца и започваме да си мерим куклите, когато заставаме пред витрината, зад която са подредени моделите на цялото ни детство. И започваме да броим. 

 

 

Аз откривам цели пет, които са били моя собственост, като сред тях е и кукла-негърче. Беше ми много специална кукла, защото опитвах да я убедя, че е съвсем като другите, дори е с по-красиви устни. Куклата „неваляшка“ беше първообразът на спинъра – сега някой си върти нещо на пръста, а тогава бутахме куклата, а тя на мига се изправяше.

 

Страхотно действаше в моменти на размисъл – например знам, че трябва да започна да уча, но наместо това си бутам неваляшката и чакам да приближа с още някоя и друга минута до следващата ваканция. Големият пумпал сред другите играчки ми напомня за един железен – бил е някога на моя баща. Какво помпане падаше, за да се завърти с пълна сила! А после се появиха пумпали със статична дръжка. И това си е спинер, но… пумпал. 

 

Някой да помни калейдоскопа? Въртяхме го срещу светлината, а вътре стъклените парченца, пречупени през огледала, правеха фантастични картини. 

 

О, колко прекрасни начини за губене на времето сме имали! 

 

Алуминиевите влакчета и автомобили предизвикват радост и у момчетата, и у момичетата. Оказва се, че в някакъв етап от живота си, всички сме си играли и с тях. Нещо смътно се върти в главата ми – имаха нещо като писта, нещо там беше магнитно, а цветовете им бяха разкошни. 

 

Строителите – нашият вариант на лего, но според нас много по-интересни и съзидателни – също са били любимо занимание на всички, които ги забелязват. От строителя аз имах три кутии. Родителите ми били убедени, че у мен дреме гениален архитект, защото дори не се налагало да ми казват да съм послушна – просто навсякъде пътували с кутиите, изсипвали ги и за мен светът спирал да съществува, а аз съм строяла сгради като в транс. Е, малък проблем беше, че нито рисувах, нито бях на „ти“ с математиката. Архитектурата загуби един голям талант! 

 

Застанали пред експонатите, хора, които изобщо не се познават, започват един през друг да си разказват истории от детството. Възрастен мъж показва на внучето си: „Ето тези влакчета ми бяха любими! Много си играех с тях!“ „А те какво правят?“ – пита момченце на около 5-6 годинки. „Те… не правят нищо – аз ги движех, с другарчетата ми си играехме на гара, на началник на гарата, на машинист…“ „А…“ - и малчуганът напълно отегчен от идеята сам да движи нещо си и така да играе, преминава по-нататък. 

 

Колекцията от триоли предизвиква смях и бурни реакции. 

 

 

Повечето от нас сме получавали поне по няколко като подарък (предимно от роднини), а всяка нова е изчезвала при неизяснени обстоятелства няколко дни, след като е добита. 

 

Знамето на комсомолската организация ни пренася в специалната училищна стая, почти напълно опакована в червено сукно. Там винаги миришеше на застояла прах – пердетата, плюшените покривки, плюшения диван, плюшените знамена… Това беше място за кихане, но иначе от стената ни гледаше строго другарят Димитров, евентуално и Вапцаров, и Смирненски, и другаря Тодор Живков. Опитваме да се сетим поне един постулат от комсомолската книжка, но нищо не ни хрумва. „Чавдарчето труда обича, на помощ първо се притича. Чавдарчето е римерно в къщи и в клас, то помни: „Пионер ще стана аз!“ Е, все е нещо! 

 

 

С напредъка на технологиите, стигаме до телефоните. „Помните ли? Всички бяхме дуплекс!“ – смеем се един през друг.


Как да не помня! Съседите от втория етаж със сълзи на очи идваха да ме молят да оставя слушалката поне за няколко минути. Какво съм говорила по телефона по три часа, никога няма да се сетя. Ей така, вървеше ни приказката, докато пръстите изтръпнат да държат слушалката. 

 

 

И изведнъж си спомних: по време на режима на тока, от пълна скука, с моята съученичка Невена започнахме да звъним на телефони от указателя (онази огромна жълта книга!) и да питаме хората от името на журналист от радио „Хоризонт“ какво мислят за режима на тока. И хората си отговаряха най-съвестно.

 

За да е съвсем „професионално“, аз си водех записки и после четяхме отговорите и се заливахме от смях. Позвъних отново и отсреща чух глас на възрастен мъж. Представих се като журналист от „Хоризонт“ и като си зададох въпроса, мъжът въздъхна: „Младо момиче, аз съм сред хората, които направихме електрификацията на България! Животът ми премина в създаването на електрическата мрежа и никога, никога не съм допускал, че след като всичко е създадено, токът ще бъде спиран. Това е позор!“ И след това разказа за електрификацията на Съветския съюз, за важността на електричеството за индустрията, за развитието на икономиката.

 

Била съм на не повече от 14-15 години, но разбрах, че съм попаднала на уникален човек. От жестовете ми Невена разбра да ми подаде третрадка, аз пишех страница след страница, задавах кратки въпроси, а мъжът не спираше да разказва. Накрая попита кога ще се чуе по радиото. Умрях от срам, но смутолевих, че и ние в „Хоризонт“ зависим от режима на тока. „Миличките ми! – почти изплака мъжът - Това е лошо, много лошо! Гласът на хората не бива да замлъква. От енергетиката на страната зависи целия ни живот, всичко! Важно е това да се знае!“

 

С всичко, което този невероятен мъж разказа, още на следващия час по история изкарах шестица, а другарката Груева бе дори озадачена от моите изключително подробни познания по темата. А сега стоях пред жълтеникавия грозен телефон и си мислех за онзи момент, в който нямахме ток и скучаехме с Невена. 

 

Витрината с фотоапаратите отново създава огромно оживление. Няколко Зенита, Екзакта, филми ORWO. Дали помним? 

 

 

О, трепетът да хванем апарат за първи път, ръчното фокусиране, търсенето на филми. Проявяване и копиране на черно-бяло филм – експресна поръчка за една седмица, нормална – за две. Цветен филм, ако се добереш изобщо – снимките са готови след месец! И тръпнеш – ден след ден, помниш какво си снимал и чакаш да си го видиш! 

 

Иво разказва, че първият му допир с фотоапарат е с Практика-та на баща му. За беда го изпуска от третия етаж и той става на миниатюрни парченца. Близо седмица Иво не може да седи спокойно на дупето си, а колелото му излиза във ваканция за около три месеца… 

 

Моето първо съприкосновение с апарат на около 5 годинки е доста… техническо. Откривам как се отваря капачето и започвам да тегля филма, за да видя какво е снимано на него. Но филмът е скучно сив и като така и така няма нищо за гледане, а аз не успявам да го навъртя обратно в касетката, го сгъвам и с известно усилие пак щраквам капачето. Като споделих с вуйчо, че филмът му за нищо не става, прекарах на тъмно в мазето около час или около… сто часа – за мен това беше потресаващо наказание. 

 

Пишещите машини „Марица“ пораждат пред своята витрина нов дебат за писането по БДС и на фонетика. Повечето хора днес няма да имат сила в пръстите да натискат тежките клавиши на машините, а координацията с минаването на нов ред чрез ръчката, би предизвикала безпомощност и смях. Да не говорим какво кълване с един пръст ще падне!

 

 

 


Някой изобщо помни ли онези избелители (коректори) с четчица – като лак за нокти, за да се поправят отгоре сгрешените букви (ставаха и за фиксиране на бримки на чорапогащници)? 

 

Изведнъж се сещаме за индигото. Едно и също нещо, написано в три копия. Синята хартия цапаше ужасно, изхабяваше се след третото печатане, а на копията се отбелязваха и букви от предишни текстове. Грешките върху копията се поправяха с химикалка. Важните документи се пишеха с чисто нов лист индиго. Понякога го обръщахме наопаки и всичко се пишеше отначало! 

 

Старите радиопарати и телевизори в експозицията са откровено праисторически. Странното е, че както са сякаш на сто години или дори извадени едновременно с динозаврите, все пак всеки от нас ги е преживявал лично. Радиото „Симфония“ беше онова, от което мама и татко слушаха подробности за Вранчанското земетресение през 1977 г. 

 

 

След като земята се укроти и се върнахме по домовете си, аз и сестра ми легнахме на тяхното легло, те събраха чанта с най-нужните неща, готови да хукнат отново навън. И седнаха пред радиото, вперили поглед в него. Уверен глас обясняваше какви са данните на сеизмологичния институт и помня предупреждението хората да не тръгват на път, защото това е още по-несигурно. 

 

По това радио чух за първи път изпълнението на „Моето мъжко момиче“ в изпълнение на Стефан Данаилов. „Моето мъжко момиче никак не се страхува: когато обича – обича, когато ревнува – ревнува. Аз не умея да бъда толкова категоричен…“ Ах, този глас на Стефан Данаилов!

 

Всяка сутрин закуската завършваше по време на „Дела и документи“. И до днес това радио ми прилича на космически кораб! 

 

Ако бих имала достатъчно разум, щях да си запазя телевизора „Опера“ на моя прадядо. Не защото е от времето на соца, а защото дори в музея усетих, че носи уюта на стаята му, обзаведена по очарователно старовремски начин. До 90-те години нашите баби нежно покриваха телевизора след края на ефира с бродирана покривчица. Телевизорите стоята неестествено технологично на фона на лакираните мебелни повърхности и други битови предмети, които не понасяха грубата модерност на техниката.

 

 

Загледах се и в „нашия“ си телевизор и си спомних за ТВ програмата от моето детство – тя беше с работно време. Сутрин от 10 до обедните новини и после от 16 или от 16,30 беше до… май до полунощ. Съществуваше и рубрика за реклама, в която показваха завод за корабостроене, задължително някоя металолеярна от Кремиковци, хлебозавод. Трябваше да съм изкарала канонада от шестици, за да ми позволят да гледам „Студио Х“. А страхотно обичах телевизията. Ако някой ми беше казал, че един ден ще ходя по улицата с телефон, а на него ще гледам телевизия… 

 

Плексигласовата обвивка на уличния телефон предизвиква такова умиление, че повечето хора се снимат именно пред апрата. Започва дискусия: кой помни времето, когато един разговор е бил 2 стотинки и чия бурна младост се изравнява с поскъпването от 5 стотинки? 

 

 

А къде е бил най-близкият автомат? В силен дъжд, плексигласовото покритие е ставало и за временно убежище – по възможност за момче и момиче едновременно. Срещите се уговаряха по телефона, а от уличен се обаждахме у дома, за да измолим още малко закъснение. 

 

Навлизането в сектора с компютрите кара хората да се смеят и да си припомнят. Компютрите „Правец“. Дискети с размер на десертна чиния. Клавиатури, чиито клавиши звучат като тракане на консервни кутии. Някога произвеждахме компютри. Крадени, ама компютри. 

 

 

Докато човек обикаля, може да си познае сума предмети от бита, от тези, които е държал в бюрото у дома, опаковки, които е вадил от хладилника, щипките с които е простирал. 

 

Ретро автомобилите са ключови за цялата експозиция. Те са над 50, в перфектно състояние, всички са пристигнали на собствен ход. Повечето хора с възторг аплодират и трабанта комби, и вартбурга, москвича, шкодата. Събрани са ретро модели с истинска историческа стойност.

 

Правителствената „Чайка“ и до днес излъчва разкош и блясък. Вероятно харчи около 50 на сто, но то затова и няма много „чайки“ по пътищата в наши дни, било то и с газова уредба. И хората отново започват да си спомнят: с тази кола са ходили на риба, с онази са ги возили във ваканция, с другата закъсали на пътя и с часове чакали някой да им помогне.

 

Припомняме си как грижливите стопани завиваха колите с тежки брезентови чергила, а в неделя сутрин с любов развиват ламарините, сядат вътре, след нужното тракане и пърпорене двигателят пали и после бръм, бръм, бръм, форсиране на място и след 10-тина минути як трясък, когато вече е ясно, че всички са будни в 7,15 сутринта той гаси двигателя и отива да си доспи. 

 

Елиета възкликва: „Ето го! Синия москвич! Казваше се Гарчо, бяхме връстници! Мама и татко го купили преди ме изпишат от родилното – 1959 г. Нали е ясно на кого се е радвал повече татко, то няма значение какво е казвал. Е, и до днес само на тази кола помня номера: 1659. 

 

Нина се смее пред вартбург на около 50 години: Казвахме му „Пръдливия Ханс“ заради дългата пушилка от ауспуха. 

 

 

Експозицията можете да обиколите и три пъти и всеки път ще се сещате за нещо, което изскача като магия от спомените, извадено с цялата му шарения от уж незначителен предмет. Някои наричат музея „носталгия“, други се сърдят, че така се създавало усещане за любов към соца.

 

Истината е, че всеки човек обича детството си и когато пред очите се разкриват онези мънички неща, които са били важни, удобни, неизбежни и любими, поне за малко светът се преобръща по хубав начин. Всъщност не става дума за соца. Става дума за нас и за времето, което не сме забравили, времето в което сме били вдъхновени, пълни с вяра за нас самите, защитени от семействата си, убедени, че в нашия живот на големи хора всичко ще бъде по-прекрасно. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

На извора

На извора

Има нещо магическо в това място. Когато вечер иззад смълчаните борове...

3 коментар/a

observer на 23.06.2018 в 23:53
Чайките не бяха част от нашето детство на равенство, телевизори Опера с бродирани покривчици и режим на тока, а от един друг свят, който минаваше покрай нас. По-късно ги изместиха черните мерцедеси, които нямаха номера отпред, а още по-късно този свят си отиде. Неравенството остана. Всъщност никога не е изчезвало.
Й.В. Сталин отива на работа – м. Май 1941 г. на 02.07.2018 в 12:11
Й.В. Сталин отива на работа – м. Май 1941 г. http://stalinism.ru/images/vyst/sndta196-1.jpg
Борисова на 05.07.2018 в 08:26
Тази статия ме просълзи и умили,върна ме в детските години.Тогава наистина вярвах,че живота ми ще е прекрасен.Липсва ми спокойствието и сигурността от онези години.Не бяхме богати,майка ми беше обикновена работничка и въпреки това всяка година ходихме на море,понякога и на планина,две години подред успя да ме изпрати на пионерски лагер в Чехословакия.Имам дете на 1 година и отсега се притеснявам какво го очаква-в градината,в училище,как ще го опазим от лошите неща в живота. В соца имаше и хубави неща.

Напиши коментар