- Автор: Прот. Александър Шмеман
- 10 Sep 2020
- 297
- 6
Публикуваме няколко страници от обширния дневник на о. Александър Шмеман, посветени на политиката, и по-конкретно на дясното и лявото светоусещане. Избраните страници не трябва да подвеждат онези, които не са чели „Дневниците”, които са доста по-разнообразни и богати откъм съдържание. Не политиката е централна тема в тях. Предлагаме ги на читателите на „Гласове”, защото сме уверени, че имаме какво да научим от тях, особено в днешните дни на разделение, описани от о. Шмеман преди 40 години! Центърът на неговия живот винаги е бил духовното служение, а най-дълбоките и красиви негови мисли са посветени именно на Литургията и живота в Църквата. Голяма част от живота си той прекарва в Ню Йорк, където е преподавател и декан на известната православна духовна семинария „Св. Владимир”. Неговите неделни проповеди по радио „Свобода” са били източник на надежда и подкрепа за стотици хиляди руснаци в епохата на комунизма и съветската диктатура. Отец Шмеман е бил значителна фигура не само за вярващите, но и за елита на руската интелигенция, както и за руската емиграция на Запад. Завършил е образованието си в прочутия богословски институт „Св.Сергий”, основан от руски емигранти в Париж. Публикуваните откъси са от неговите „Дневници” 1973–1983, издадени на български от фондация „Комунитас” през 2011 г. Преводът е на Борис Маринов.
<p>Събота, 22 март 1975 г.</p>
<p><span style="font-size:13px">“Вчера имах дълъг разговор с Максимов. Само дето участието ни в Националния съвет на църквите го довежда до бяс: как е възможно да имаш каквато и да било работа с хора, които обсъждат правата на хомосексуалистите. Това в Русия никога няма да го разберат... В останалото е искрен, пламенен и симпатичен, но разбира се, и ограничен от перспективата на „десните” и „левите”, от съветското си манихейство... Неспособен е да разбере, че в известен смисъл за всичко „ляво” отговорност носят винаги „десните”, а за всичко „дясно” – „левите”, че самата тази диалектика е безнадеждна и че делото на християните е да извисят и по този начин да я разрешат, екзорцират, сублимират.”</span></p>
<p> </p>
<p>———</p>
<p>Сряда, 9 април 1975 г.</p>
<p> </p>
<p>По пътя завърших големия том на Мориак. Почти всяка страница навежда към размисъл. Наистина, той е един от последните големи християнски гласове на нашето време. И дори неговата страстна защита на Де Гол да не убеждава много, не по-малко страстното изобличаване на неговите врагове удря право в целта и разкрива особената метафизична и демонична лъжа на всичко „ляво”. „Дясното” – капитализмът, култът към държавата, шовинизмът – може често да бъде безкрайно омерзително. Но дори и тогава оставаме в категориите на греха и праведността, на гибелта и спасението, т.е. в категории, които са създадени от християнството и са проявени от него. „Лявото” пък е основано върху ненавистта към точно тези категории, към самото това виждане за света и човека. То е една „спекулация на принизяването” в чист вид. То „принизява” всичко онова, на което разчитаме, и ненавижда всичко онова, което идва „свише”, и това е така ясно разкрито при Мориак. Ето защо съвременният уклон наляво е духовно явление. Това преди всичко е отказ от „висшия етаж”. „Справедливостта”, от която като че ли е вдъхновено „лявото”, в същността си представлява приравняване на абсолютно всичко до най-ниския етаж при отричане съществуването на всеки по-висок. Оттук и любовта към чудовищното понятие „маси”. При капитализма можеш да си антикапиталист, но при социализма антисоциалистът веднага става „народен враг” и „антиисторическо” явление, поради това подлежи на унищожение (в името на „масите”).</p>
<p>Принципът на частната собственост, колкото и да е извращаван (а той е извратен от първородния грях), е наистина християнски принцип. Защото самият свят, самият живот ни е даден от Бога точно като „собственост” („владейте и имайте”, Бит.1:28). И именно затова християнството зове към личен отказ от „частна собственост” – именно като изцеление и възстановяване на това притежаване на света (лично, а не колективно!), което е извратил и предал човекът. То обаче съвсем не призовава към „унищожаване” на частната собственост и замяната й с колективна. В света всичко е лично, а самият принцип на колективното е дяволски. А призивът „да раздадем всичко” не е „социална програма”, а есхатологичен принцип, начин да се премине към „другия свят”…</p>
<p>Вчера през деня – лекция в семинарията. От умора обаче не можах да свърша нищо друго. Четох <em>De la resistance a la restauration</em> от Claude Bourdet („<em>От съпротивата до реставрацията” от Клод Бурде, бел.ред</em>). Интересно е като пример за тълкуване на всичко от „лява” гледна точка (особено след книгата на Мориак). За мен става все по-очевидно, че – в дълбочината на своето подсъзнателно и ирационално – „дясното” и „лявото” са именно des etats d’ame (състояния на душата) и поради това те са страшни: всяко от тях именно в своята слепота.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33333_pdoLoQQZxdHwv3jSLUVYzY3ifuyiKW.jpeg" /></p>
<p> </p>
<p>Понеделник, 7 октомври 1974 г.</p>
<p> </p>
<p>Нараства крахът на западния свят. Португалия се хлъзва наляво, в Италия хаос, частични победи de la „gauche”(на левицата) на изборите във Франция вчера. Моят „бяс” обаче (хладен!) е насочен не към „левите”, а към тази чудовищна несъстоятелност на всичко „дясно”, която доведе до този крах, до тази задънена улица. Започвайки от 1914 г., а на практика и от по-рано – с тези тъпи „империализми” на бездарно „величие” (всичките тези Бисмарковци, Чърчиловци, Де Головци) – и най-вече при пълното отсъствие на всякакъв „идеал”, на мечта. Задушаващата мъка на капитализма, на „потреблението”, на нравствената низост на създадения от него свят. Не се съмнявам, че това, което идва да го смени („лявото”), е още по-страшно и ужасно. Вината обаче е на онези, които, като имаха цялата власт и всичките възможности, докараха света до тази задънена улица. Такива не заслужават милост. Михаил Михайлов, Варшавски: защитават демокрацията срещу Солженицин – развълнувано, искрено, безкористно. Как обаче не виждат, че тя изведнъж е престанала да „работи”, че зъбчатите колела се чупят едно след друго. Че полето на нейното приложение беше малко, оранжерийно и че основната „жажда” (от нея именно възбудена) – за свобода, за „участие”, за същинско равенство на хората – тя не реши и не утоли. Първородният грях на демокрацията – поне на мен така ми се струва – е органичната й връзка с капитализма. Гарантираната от нея формална свобода е нужна на капитализма, но от него се и извращава, бива „предавана” отвътре. Защото капитализмът я превръща в свобода на лесната печалба. Като реакция пък на това идва отричането и от свободата! Порочният кръг на западния свят. Демокрация без „нравствен етаж”.</p>
<p>И ето го избора: между ужасна „десница” и още по-ужасна „левица”. Всъщност и при двете – едно и също абсолютно презрение към човека и към живота. И я няма, до ужас я няма „третата идея”, която би следвало да е християнска. Но и самите християни са се разделили на „десни” и „леви” и вече дори нямат усещане за каквато и да било своя идея! Отъждествили са се с гражданската война, която отдавна вече се води в света. </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33333_rdPp4fn2mwXmzJeNa1sHJ4rRbmnuR8.jpg" style="height:851px; width:600px" /></p>
<p> </p>
<p>Вторник, 8 октомври 1974 г.</p>
<p> </p>
<p>„Трудно е за богат…”<span style="font-family:times new roman">,</span> Мат.19:23. Толкова да е очевидно, че в центъра на „християнската идея” стои отказът от богатство, от всяко богатство. И красотата на бедността. Защото го има, разбира се, и уродството на бедността. Но я има и нейната красота. Във всеки случай християнството свети само със смирение, само с „бедността по сърце”. „Участта на бедните, превратността на съдбата…”</p>
<p>Преп. Сергий по стар стил. В този ден преди тридесет и четири години постъпих в Парижкия богословски институт. </p>
<p>Бедността не е в това все нещо да не ти достига (това е нейното „уродство”), а в това винаги да ти стига онова, което имаш. Мислих си за това, докато четох <em>Je me souviens</em> от G. Simenon <em>(„Аз помня” от Жорж Сименон, бел. ред.</em>)<span style="font-family:times new roman">.</span></p>
<p> </p>
<p>————</p>
<p> </p>
<p>Понеделник, 24 март 1975 г.</p>
<p> </p>
<p>Ужасни новини от Камбоджа и Виетнам… Ежедневно по телевизията дават лица на убити и умиращи, и бегълци, бездънна дълбочина на човешкото страдание. В Европа пък Португалия се плъзга към комунизма. Бяс в душата ми от либералите, от цялата тази западна безсилна и перчеща се риторика, от всичкото това „ляво”… В промеждутъците между картините на това страдание, ужас и предателство пък – реклами за „appliances values” (ниски цени на битова техника), за никому ненужни gadgets (<em>кухненски приспособления, бел ред</em>). Отдавна не бях изпитвал такова отвращение към глупостта и низостта на „мира сего”.</p>
<p>Всъщност „Западът” е страшен. Страшен е със своето фарисейство, с поставянето на знак на равенство между свободата и лесната печалба (тия дни някакъв сенатор от десните обясняваше, че „ние сме длъжни да помним, че началата на свободния пазар, на лесната печалба и на свободата са неделими” – и всичко това с една нравствена и героична нотка в гласа; също така и лицата на фермерите, заявяващи решението си да намалят посевите – и това точно когато вопълът за глада е залял света! – и техните лица обаче бяха озарени от някакъв нравствен патос…), с низостта си абсолютно във всичко. Къде и кога е започнало това падение? Къде и кога Западът се е отрекъл от себе си? От този вътрешен огън, който </p>
<p> </p>
<p>е просиял над цялото мироздание,</p>
<p>и идва във нощта, и плаче – тръгвайки си…</p>
<p> </p>
<p> (<em>Из стихотворението на А. Фет А. Л.Бржеской – „Далекий друг, пойми мои ридания…”, бел.ред</em><span style="font-family:times new roman"><em>.</em></span>)</p>
<p> </p>
<p>Кога с такъв нетърпим дяволски фалш са започнали да звучат неговите празни приказки (подправени с християнска риторика) за „свободата”, за „справедливостта”, за „равенството” и пр.? Дяволът е на лицето на защитниците на „law and order”, дяволът е на лицето на революционерите.</p>
<p> </p>
<p>————</p>
<p> </p>
<p>Неделя, 27 февруари 1977 г.</p>
<p> </p>
<p>В <em>Nouvel Observateur</em> има интересно интервю с Буковски. Говори им абсолютно същото, което им говорят и Сахаров, и Солженицин, и всички без изключение свидетели, дошли <em>оттам</em>. Тези обаче все разпитват и разпитват. И това разпитване напомня за това как фарисеите са разпитвали и изцеления от Христос слепороден. Как Той е могъл!… Така и тук: невъзможност, неспособност да се разделят със страстната си вяра в <em>лявото</em>. Какво ли би трябвало да е било отдръпването от „дясното”, след като нищо на може да поколебае тази „лява вяра”…</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33333_t5svNNpO9ZusogxneMbaXreGzB2rBD.jpeg" style="height:253px; width:199px" /></p>
<p> </p>
<p>Петък, 3 юни 1977 г. </p>
<p> </p>
<p>Писмо вчера от Солженицин: „ ... с цялата си душа желая това лято да успеете да намерите време и за едно изследване върху руската история. Аз направо боледувам от тези представи и книги за нашата история (като още съвсем прясната <em>The Road to Bloody Sunday</em> от Walter Sablinsky, Princeton University Press), които формират западното мнение. Няма обаче кой да ги опровергава: велика е руската емиграция, а силите й не се виждат…”<span style="font-family:times new roman">.</span></p>
<p> </p>
<p>Тегли ме да му напиша за това, което на мен ми се вижда ключово:</p>
<p>1) За произхода и значението на този отрицателен западен руски мит. За вината на самите руснаци, макар и частична, за възникването на този мит. За това, че самата наша историография е „митотворческа”. Че историята на всеки народ е трагична. Така че необходимо е преди всичко тази трагедия да бъде, така да се каже, „формулирана”. Нашият трагизъм е в постоянната и извънмерна <em>поляризация</em>, водеща до манихейство. Руснаците сякаш нямат общо минало и обща съдба, по отношение на която е нужна на първо място правдивост и решимост да погледнеш истината в очите. При всички други народи миналото им, така да се каже, е било „отсято”, станало е „контекст” за размисъл и оценка. А при нас – не. Всичко е спорно, всичко е предмет на страстни разногласия.</p>
<p>2) За смисъла на неудържимия ляв уклон в света, при това въпреки ГУЛАГ и въпреки очевидния и кървав крах на левия експеримент буквално навсякъде. А причината за това е, че в „дясното” няма мечта, че то е песимизъм, недоверие и страст към status quo, а на практика – логика на властта и лесната печалба.</p>
<p> </p>
<p>—————</p>
<p> </p>
<p>Неделя, 5 март 1978 г.</p>
<p> </p>
<p>Днес беше кръщението на осемгодишната Лара Литвинова, дъщерята на Павел и Мая (<em>дъщеря на Рубин – персонаж от романа на Солженицин „В круге первом”, чийто прототип е бащата на Мая Литвинова, Лев Копелев </em><span style="font-family:arial">–</span> <em>бел.ред.</em>) и внучка на народния комисар Максим Литвинов, в омраза към когото бях възпитаван и когото, когато бях на осем-девет години<span style="font-family:times new roman">,</span> си представях едва ли не като рогато животно. Лара сама бе поискала да се кръсти…</p>
<p> </p>
<p>Чета дебелата книга на J. Lacouture за Leon Blum. Все от този мой стремеж – да разбера, да почувствам квинтесенцията на тази религия на лявото. Бях на тринадесет в годината на „6 fevrier” 1934, развитието във Франция на „Народния фронт” и т.н. Бях в корпуса, където през смях пеехме една песничка от руските шансони на Павел Троицки: „И защо мамаша Блум е родила Леон Блум?…”. „Дясното” ми беше в кръвта като нещо самоочевидно. Сега ми е непоносимо, но също толкова непоносимо ми е и „лявото”. А междувременно това деление и тази поляризация не умират. Защо? Къде е смисълът на всичко това?</p>
<p> </p>
<p>Едно ми е ясно: в света прекрасни са само „неуспехът”, само бедността, жалостта, състраданието, уязвимостта. И още беззащитността – например на децата… Всичко, което е тлъсто, самоуверено, гръмко и преуспяващо е ужасно… Мислих си за това във връзка със (странния) разказ на Вейдле в <em>Новый журнал</em> („Бялата рокля”). Гениалният символ на Достоевски за „детската сълза”, който никога не намира място в „музиката на дясното” и може би е породил „музиката на лявото”… „Дясното” е несъвместимо с днешното Евангелие: „В тъмница бях…”<span style="font-family:times new roman">.</span> (Мат. 25:43). Лявото пък е несъвместимо с благодарението: „Велик си, Господи…”<span style="font-family:times new roman">.</span></p>
<p> </p>
<p>————</p>
<p> </p>
<p>Четвъртък, 29 март 1979 г. </p>
<p> </p>
<p>В своя статия Солженицин гениално показва същността на февруарската революция, нейната онтологическа пошлост…</p>
<p>Февруари (<em>първата революция в Русия от 1917 г., бел. ред.</em>) е пошъл и в своята пошлост е „безличен”, не е дело на ръцете на „личности”. Ако не са били Керенски, Милюков, Родзянко, биха били други – същите като тях – статисти. Но – и за това също пиша на Солженицин – Октомври по това се отличава от Февруари, че изцяло е дело на личности и на първо място, разбира се, на Ленин. Ленин не е „пошъл” и при него тайната, но истинска сила е в личната му ненавист към Бога ( както и при Маркс, а още по-преди и при Хегел). </p>
<p> </p>
<p>Подписване на мира между Египет и Израел в понеделник, 26 март. Вчера в <em>Ню Йорк Таймс</em> James Reston подчертава религиозното измерение, присъщо на всеки от тримата „творци” на този мир: Картър, Садат и Бегин. „Вяра във вярата” – отбелязва той… Дори и тук да има доза истина, все пак, струва ми се, главното не е в нея. Твърде силен е и делът на сметките, на неверието, на недоверието, на всевъзможните mental reservation. В политиката едва ли и може да бъде другояче. Но точно затова на мен ми се струва опасна „религиозната интерпретация” на това събитие и на главните му протагонисти. Да не беше безнадеждната зависимост на Запада от нефта, да не беше и новопоявилата се „мощ” на арабския свят, да не беше зависимостта на САЩ от местните евреи, да не беше страхът пред СССР, да не беше, да не беше, да не беше… и – страхувам се – нямаше да остане много и от това „религиозно вдъхновение”.</p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p>Четвъртък, 6 май 1982 г.</p>
<p> </p>
<p>Телевизията вече няколко дни излъчва зрелището на полските манифестации – на стотиците хиляди хора, които не желаят да бъдат роби… Всичко като че ли е ясно и просто. Западните социалисти обаче пак ще твърдят, че и там спасението е в социализма. А нима не е очевидно, че при първото си реално съприкосновение с него самата човешка природа го „изблюва”, че той може да бъде натрапен само със сила? Че и „най-падналата” собственост е по-близка до Божия замисъл за човека от злостното им равенство? Собствеността е това, което ми е дал Бог (и от което обикновено се ползвам лошо, себелюбиво и греховно), а „равенството” е това, което ми дава „правителството”, „обществото” и т.н. И ми го дава от онова, което не му принадлежи. Равенството е от дявола, тъй като то цялото е от завистта, а това е и същността на дявола… Какво е това „право на равенство”? И никой друг не се бори с такава ярост за чинове, титли, отделни кабинети и т.н., както поборниците на равенството. Нима и това не се вижда, нима и това не е очевидно?</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33333_bdwa5i0W2vBNu7cZNvHM2fgtYjLiMs.jpeg" style="height:142px; width:354px" /></p>
<p> </p>
<p>Понеделник, 19 януари 1981 г.</p>
<p> </p>
<p>С избирането на Рейгън започна за първи път от десетилетия сериозен спор за „дясното” и „лявото”, или – казано в американската терминология – спор между консерватизма и либерализма. Този спор, ако не е идеологически, то със сигурност е „светогледен”. Петдесет години подред – от времето на Ленин и после от Хитлер – всичко „дясно” само се е „защитавало”, а инициативата, монополът на идеите, плановете и т.н. са принадлежали изцяло на „лявото”. И ето че изведнъж светът е като сепнат, след като внезапно е забелязъл плодовете от „либерализма”: политическите, икономическите, моралните, духовните. Плодове, които могат да бъдат определени само с една дума – гниене. Плюс лицемерие, самодоволство, фарисейство. Очаква се, че „лявото” е успяло да отъждестви всичко дясно с „неприличието”, глупостта и злото. Но ето че настъпва пробуждане. Уви, няма никакви гаранции, че това възкресение на „дясното” ще донесе добри плодове. Засега побеждават не десните идеи и принципи, а все по-нарастващото отвращение от „лявото”. Все още не е ясно има ли сред „десните” идеи и принципи нещо друго освен старото „enrichissez-vous…” и залагане на спасителния егоизъм. С други думи, не е известно просто „реакция” ли е това или действително пробуждане… Самото изкореняване на либерализма, на ереста на либерализма, вече е само по себе си като свеж въздух. </p>
<p> </p>
<p>Дано „десните” разберат, че тяхната сила трябва да бъде не в триумфализма, а в смирението. В смирението на най-дълбинното възможно ниво, пред Божиите закони, в отхвърлянето – в духовното отхвърляне – на утопизма, на прометейството и на греховния „оптимизъм” във всички техни проявления, в отхвърлянето на онова дяволско „светът е наш и ние ще построим нов свят, който беше ничий, но ще стане на всички”. Уви, досега дясната реторика не беше по-добра от лявата. </p>
<p> </p>
<p>В едно американският консерватизъм е по-добър от европейския. В него го няма обожествяването на държавата, както е, да кажем, при Де Гол (с какво само удоволствие произнасяше той „l'Etat”). Няма я якобинската традиция. Но я няма и идиотската идея за „отмиране на държавата”, този „рикошет” на якобинството. Държавата трябва да бъде на своето място – ни повече, ни по-малко от това. А това място – и това е много важно – не изключва задължението й не само да „администрира”, но и да вдъхновява (нейното „lеаdership”): не е случаен своеобразният „харизматизъм” на президентската функция. В Америка президентът не е държавата (както е в Де-Головата конституция), той не е „l'Etat c'est moi”. Той е вожд в доброто, а не в хитлеровското тоталитарното значение на тази дума. Във Франция президентът действително е или нищо (както е в Третата република), или всичко (както е в Петата). В Америка пък нито най-слабият, нито най-силният президент не може да стане нито „нищо”, нито „всичко”<span style="font-family:times new roman">.</span></p>
<p>На Рейгън му се присмиват – бил играл в каубойски филми. Каубоят обаче е в неизмеримо по-голяма степен символ, светоусещане и възприемане на живота от един учен социолог от Харвард. Каубоят включва в себе си морала, т.е. различаване между доброто и злото, природата (животните, конете, прерията…), красотата и уродството, помощта, справедливостта, вярата в силата на доброто и т.н. – т.е. всичко онова, на което в Харвард се подиграват и като цяло ненавиждат (защото пречи на „научния анализ” на обществото). </p>
<p> </p>
<p>Картър също не беше „харвардец”. Но в известен смисъл беше дори по-лош (не в личен или морален смисъл). Той въплъщаваше в себе си друга американска традиция – пуританизма. Не е случайно, че толкова много от водещите либерали в Америка са синове на пастори (срв. Макгавърн), т.е. носители на жестокото, на „законническото” добро… За тях доброто не е присъствие, а отсъствие – отсъствие на греха. Те вярват: в не-пушенето, в не-пиенето, в не-блудстването и това свое най-скучно добро натрапват на света като неговото спасение. Не е случайно, че именно при Картър американският патос на регулиране на целия живот по отношение на здравето, разбирано като не-еди-какво-си, достигна своята висша идиотска точка. Тези стотици бягащи по улиците хора! Тези безкрайни разговори за това какво е „полезно” и какво „не” и безсилието да се отиде по-далеч. Ще им докажат, че абортът е полезен<span style="font-family:times new roman">,</span> и те ще започнат да го насаждат като евангелие, без да разбират, че служат на злото повече от проститутките и пияниците… Картър беше отживелица от онази Америка на „сухия режим”, дошла на власт само благодарение на Никсън и Уотъргейт. </p>
<p> </p>
<p>Рейгън „каубоят” съчетава в своя имидж вярата в доброто с възможността за някакъв празник (реалност, абсолютна неразбираема за пуританизма). Това вече го имаше и у Кенеди, но лично. Идеологически той все пак си беше „харвардец”, т.е. човек, научно проповядващ „уравниловката”, но от Олимп, т.е. в пълно съзнание, че самият той не подлежи на никаква „уравниловка”, тъй като принадлежи към „елита”. </p>
<p>В Рейгън няма нищо от „Харвард” и нищо от „пуританизма” и аз съм убеден, че именно затова го и обикнаха – точно обикнаха. Кенеди го обикнаха заради гибелта му, но ако той не беше загинал със смъртта на млад герой, мисля си, едва ли щеше да постигне нещо. Никсън и Джонсън просто не ги обикнаха, тъй като самите те прекалено много обичаха властта и само властта, голата власт. Картър бяха готови да го обикнат (помня триумфалното му шествие в деня на инаугурацията по Пенсилвания авеню…), но само защото не го познаваха и „мислеха”, че е Рейгън. </p>
<p>А Рейгън го обикнаха. Дали обаче в неговия „образ” обичат самия него – това ще остане тайна. Тази тайна започва да се разкрива утре. </p>
<p>————————————</p>
<p> </p>
<p>Протойерей Александър Шмеман е православен църковен деец, проповедник и богослов (смятан от някои за един от най-значимите православни богослови на XX век).</p>
<p>Роден е на 13 септември 1921 в гр. Ревл (Ревел, днешна Естония). Средното си образование получава в Париж.</p>
<p>През 1945 г. завършва парижкия православен богословски институт „Св. Сергий” и преподава след това в катедрата по църковна история в него. Година по-късно приема свещенически сан.</p>
<p>През 1951 г. младият свещеник приема поканата на Православната семинария „Св. Владимир” в Ню Йорк и заедно със съпругата си и трите си деца се преселва в Съединените щати.</p>
<p>През 1959 г. Ал. Шмеман защитава докторска дисертация по литургическо богословие в Париж.</p>
<p>От 1962 г. заема поста декан на Владимировската семинария.</p>
<p>Прот. Ал. Шмеман е почетен доктор на много университети, член е на Митрополитския съвет и проповядва и участва често в радиопредавания за Русия.</p>
<p>Изследванията му са в областта на литургическото богословие. В тях той задълбочено разкрива богатството и дълбочината на православната литургическа традиция.</p>
<p> На български са издадени и книгите му „От вода и Дух”, „Великият пост”, „Литургия и живот” и „За живота на света”.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33333_9BBSVIb5ILjfU3w9Si2qPTTTh8n1gl.jpeg" style="height:215px; width:215px" /></p>
<p> </p>
