Макар в наши дни да е много модерно да се говори за кризи (от всякакъв тип), скопският Offest определено не е сред фестивалите, които ще се поддадат хей така на подобни слухове и медийни бръщолевения. Да, трудно е, да, става дума за не особено богата държава, да, бюджетите може и да се свиват… Но за един фестивал можем да кажем, че е институция, а не просто случайна поредица от концерти, именно когато го видим как преминава през подобни социо-исторически периоди. Че е институция, няма нужда дори да обясняваме – Offest е, напомняме, лятното издание на Скопския джаз фестивал, един от най-силните на Балканите и въобще в Източна Европа…
<p>И макар на осмото му издание да нямаме „Мъркюри Рев”, Сеун Кути, „Оркестра Баобаб”, Бебел Жилберто или Елиадес Очоа, както в по-добри за икономиката години, програмата е достатъчно интересна, концептуална и разнообразна, за да нарами човек раницата си и да се разходи до Скопие за седмица-седмица и нещо. Ето, имаме вечер, посветена на тангото и на австро-унгарско-френските му еквиваленти под формата на дарк-кабаре („Мелинго” и Дарко Рундек); имаме македонска авангард-фолк вечер (с „Любойна” и „Проект Жлуст”, две от най-интересните формации на Южните Балкани, съчетаващи нова музика, джаз, фолклор и други въображаеми реалности и форми); имаме голяма звезда от Латинска Америка – мексиканката Лила Даунс, която откри фестивала вчера; имаме „бабата на пънка” Пати Смит (макар и с месец закъснение след основната програма); имаме и вечер, посветена на музиката на турския лейбъл „Дабълмуун”, компанията, благодарение на която групи и музиканти като „Баба Зула”, „Лачо Тайфа”, Мерджан Деде и Бурхан Оджал днес са познати по целия свят.</p>
<p>Самите „Баба Зула”, иска ли питане, също участват в тази програма на 4 юни в Македонската опера и балет. Но тъй като те са твърде добре познати на нашенската публика (заслугата е на „София филм фест”), предлагам сега да обърнем повечко внимание на другата банда от Истанбул, включена в програмата. А именно – „Ориент Експрешънс” (също сред главните герои на филма „Музиката на Истанбул” на Фатих Акин).</p>
<p>Добре, колкото и клиширано да звучи словосъчетанието „интернационална формация”, май няма как да го избегнем, като си говорим точно за „Ориент Експрешънс”. Само ще се разграничим от други три понятия – „мултикултурност”, „мейнстрийм” и „ъндърграунд”. Защото първото значи преднамерен чалга колаж, а „Ориент Експрешънс” са доста далеч от всякакви изкуствени продукти на попкултурата. А второто и третото специално в музиката на тази група напълно се неутрализират едно друго – т.е. музиката на „Ориент Експрешънс” може да стои на място и в някой тузарски лаундж клуб на Бейоглу, и в най-окаяното мазе в покрайнините на града. Пък и самият Ричард Хамър още в началото на разговора ни каза, че понятието „мейнстрийм” поначало си е доста безсъдържателно. И тъй като споменахме Ричард Хамър, който е американски саксофонист и продуцент, заселил се в Цариграда преди повече от 20 години, май вече е време да представим и другите от групата… А именно: DJ Якуза, електромагьосник, програмен директор на една от най-слушаните радиостанции в Истанбул „Радио Оксижен”, лайв-акт пътешественик из целия свят (може би тук е уместно да споменем, че макар и турчин по произход, DJ Якуза е отраснал в Япония, откъдето идва не само артистичният му псевдоним); Мурат Унджуолу – другият електрошаман на компанията, и Джем Ялдъз – струнната секция (родом от Ерзинджан; кюрд по националност, алеви по вероизповедание – сиреч „малцинство в малцинството” по думите на Ричард Хамър)… И всички прекрасни гласове, извисяващи се от албумите на „Ориент Експрешънс” и от концертите им – Айнур Доан, Берин Коч, Сабахат Аккираз и др. Разбирате, иде реч за сериозно преплитане на слоеве в съвременната култура на Турция – „Ориент Експрешънс” са и съвременният градски електросаунд на Истанбул, и жицата от протестния гаражен турски рок, и анадолската музика, и още нещо, което, като се опитаме да го обясним с изречения, тези изречения стават прекалено дълги и заплетени… но като се заслушаме в него, отиваме точно там, където обикновено ни води прекрасната и направена с вкус, достойнство и професионализъм музика – отвъд ежедневието. Дни преди концерта на групата на осмия Offest в Скопие ви предлагаме кратка компилация от два иначе много дълги, но пък и трижди по-увлекателни разговора – с Ричард Хамър и с DJ Якуза – проведени през последните месеци съответно в домашното студио на Хамър и в едно от студиата на „Радио Оксижен”…</p>
<p><strong>Нека да започнем така: Един американец в Цариград…</strong></p>
<p><strong>Ричард Хамър:</strong> Дойдох в Истанбул преди повече от 20 години. Всъщност не дойдох от Щатите, а от Канада, от Монреал, където живеех в края на 80-те – там срещнах едно турско момиче, което ме въведе в целия този музикален свят. И така пристигнах в този град. Можеш да си представиш – в онези времена ситуацията беше такава, че по радиото човек можеше да чуе всякакви и различни типове музика – освен забранените, разбира се – но и те се намираха на касети. Когато се запознах с музиката на Ибрахим Татлъсес например, това беше най-различното нещо, което някога бях слушал. Защото, знаеш как е, това което западният човек познава от турската култура, най-често е свързано с отоманската класическа музика, в която могат да се разпознаят много византийски и персийски влияния, но музиката в Турция има много повече лица от регион до регион.</p>
<p><strong>А ако сравниш сцената в Турция от края на 80-те с днешната?</strong></p>
<p><strong>Ричард Хамър:</strong> Окей. Днес можем да кажем, че има една експлозия на млади рок банди, постпънк от всякакво естество, млади момчета и момичета, създаващи своята протестна музика на своето време. Днес има и много интересна хип-хоп сцена – много силна и много истинска: движена от истински „герои на работническата класа” от крайните бедни квартали, а не от изтупани момченца от средната класа, както е в момента в Америка, да кажем. Разбира се, турският хип-хоп води началото си от американския, от поезията на черна Америка, но днес той е много по-истински и по-жив от американския. Тази хип-хоп вълна е истинският турски ъндърграунд на днешния ден, мога да кажа. Сега, има и много групи от времето, когато аз дойдох в Истанбул, които свирят и днес – дори аз самият свирих в една такава протестна рокендрол банда – Bulutsuzluk Оzlemi – за няколко години. И въобще протестната сцена днес е много креативна – и в рока, и в хип-хопа. Клубният живот в Истанбул днес изобщо не може да се сравнява с това, което беше преди 20 години – тогава сокаците на Бейоглу си бяха криминални свърталища, а имаше и полицейски час, докато днес това е наистина сърцето на клубния живот на Истанбул – с Babylon и всички тези места, където всяка нощ свирят световни имена и от джаза, и от алтернативния рок, и от електронната музика. Има и много формации, създадени тук, в Истанбул, от хора, тръгнали от други страни и други континенти да търсят по-добър живот в Европа и останали на Босфора – аз самият свирех известно време с една такава африканска група (преди около 7 години) – създадена от бежанци от Гана и от Танзания – представители на две съвсем различни една от друга африкански култури, намерили своята пресечна точка в Истанбул. Всъщност историята е още по-дълга – моят танзанийски приятел, основателят на групата, избягал през Ливан, и то в период на тежка гражданска война – но в Бейрут също си имал своя реге група. Накрая стигнал до Истанбул като моряк.</p>
<p><strong>Какво значение отдавате на ирационалността в музиката? И кога музиката се превръща в нещо повече от музика?</strong></p>
<p><strong>DJ Якуза: </strong>Мисля, че всички сме в музиката заради това. Лично аз – и когато слушам, и когато свиря – бивам отнесен от музиката някъде другаде. Има много различни начини за консумация на музиката. Можеш да изслушаш дадено парче стотици пъти и на сто и първия пак да отидеш там, където искаш. С книгите и с филмите това не е така – с тях всеки следващ път винаги е различен. Докато с музиката можеш да си позволиш да посещаваш едни и същи местоизживявания стотици и стотици пъти. Когато сме в музиката, ние имаме някакви зададени структури, но истината е, че посредством музиката ние имаме възможност да се докоснем до безграничността.</p>
<p><strong>Ричард Хамър: </strong>Обичам нещата да са ясни, чисти, добре подготвени, когато работим в студио. Но освен математическия елемент, който си съществува на определено ниво, обичам да го има и другия – дионисиевският: когато изгубваш себе си в музиката. Без тази „сърцатост” и „одушевеност” музиката не е нито толкова хубава, нито толкова интересна по мое мнение. Разбира се, когато нещата са предварително ясни, често имаме и по-добър студиен продукт, но музиката не е само продукт.</p>