11-ият конгрес на Партията на европейските социалисти (ПЕС) завърши. Какво следва?
Месец по-рано ПЕС, първа от големите европейски партийни фамилии, издигна своя кандидат за председател на следващата Европейска комисия – Франс Тимерманс. Европейската народна партия (ЕНП) ги последва и се обедини около Манфред Вебер.
На самия конгрес в Лисабон социалистите гласуваха осем резолюции, които ще послужат за основа на бъдещия им изборен манифест, и преизбраха с внушително мнозинство лидера си Сергей Станишев за нов мандат. От Лисабон фактически стартира и предизборната кампания в ЕС. Остават пет месеца, в които главните състезатели вече са известни и трябва да убедят европейските общества в ефективността на своите послания. Да смятаме, че толкова сложни избори в толкова сложно време са предрешени, би било проява на неуместно анализаторско самочувствие.
Какво предлага ПЕС? Резолюциите, които одобри конгресът, а и самите изказвания в хода на заседанията, сочат несъмнено усилване и разгръщане на левите и социални послания и политики. Става дума за борба с бедността и социалното изключване, така че доходите на европейците да не падат под линията на бедността; за облагане на дигитални гиганти като „Гугъл“, „Амазон“, „Фейсбук“, „Епъл“, така че най-сетне да започнат да внасят внушителна лепта в европейския бюджет; за равно заплащане за равен труд, което би върнало позагубеното чувство за справедливост сред обществата от Източна Европа, но което засяга непосредствено и жените, а и уязвимите групи. И още много неща.
Накратко, ПЕС на конгреса си дава сигнал, че левицата ще води лява политика. Подобни тенденции набираха сили през изтеклите няколко години, но медиите и общественото мнение предпочитаха да не им се доверят или даже да си затварят очите. Мнозина по инерция продължават да обвиняват европейските социалисти в съглашателство с дясната политика, стягане на коланите и преклонение пред едрия капитал. Политическата инерция никога не трябва да се подценява. Така навремето възхваляваха фигури като Шрьодер и Блеър, че вдъхват нов живот на лявото, докато те всъщност допринасяха за размиване на лявата алтернатива.
Днес, обратно, ПЕС са принудени да положат огромни усилия, за да обяснят нещо сякаш очевидно: че левите им предложения не са десни. И то в относително кратък период от време, при относително враждебна среда. Там го разбират добре, ако можем да съдим по направените равносметки, включително от страна на Станишев.
Историческият контекст откроява още по-ясно сериозния изборен залог. Европейската социалдемокрация получи големия си шанс след Втората световна война. Не само по идеологически, но и по геополитически причини – заради съветската заплаха – комунистите не можеха да станат реален управленски конкурент. Едрият бизнес бе компрометиран във войната и уплашен от гнева и недоволството след нея, поради което и склонен на отстъпки. Националните егоизми след кървавия конфликт на нациите нямаше как да вземат връх. Ето така дори и на десните се наложи да възприемат социалдемократическия дневен ред.
Изгради се социалдемократическият консенсус, към който всички управления, независимо от цвета си, трябваше да се придържат. И това роди най-ценното достижение на европейската модерност – силната социална държава, в която всеки е защитен и всеки има права.
Златният век днес не просто е приключил, но и консенсусът е обърнат. Пред ПЕС стои задачата, както подчерта и Станишев в речта си, да води трудна борба с неолибералните десни и с крайните националисти едновременно, да отстои друга платформа освен „Европа на богатите“ и „Европа на изолацията“. Последните две обаче не са алтернативни. Те не се изключват взаимно. Напротив, даже се предполагат.
Те са част от дяснонационалистическия консенсус, в който десни и крайнодесни си разпределят ролите на статукво и алтернатива и опитват да вкарат гражданите в тази игра. Ярък пример за този консенсус е Унгария, защото двата елемента на консенсуса там практически са овладели цялото политическо пространство. Фалшивата дилема между „Фидес“ и „Йобик“ отразява именно риска от съчетанията между неолиберално статукво в икономиката и ксенофобски национализъм в обществения живот. Но нека не забравяме България и Австрия. Те са знак, и то важен знак, че сговорът на десните с крайнодесните е все по-приемлив за европейския десен естаблишмънт.
Вариантът, в който този сговор бъде осветен на европейската сцена след майските избори, добива все по-голяма вероятност. Просто пътят, по който вървят ЕНП с радикалните националисти, води натам. Така десница и крайна десница, вместо фалшиви полюси, могат да се окажат реални съюзници. Strange bedfellows, казват англичаните, и то все по-малко strange. И битката на ПЕС този път изглежда не е срещу обичаен опонент, а срещу двете страни на един опасен за бъдещето – и най-вече мира! – на Европа медал.
Какъв е техният отговор? По думите на Тимерманс, не повече и не по-малко от „нов обществен договор с гражданите на Европа“. Левицата трябва да премине към нов етап, защото новите заплахи пред Европа изискват нова цел и нова консолидация. Смисълът на този обществен договор според мен е в изковаването на нов социалдемократически консенсус, в който свободите на хората и социалната им защита не могат да се разделят и не бива да се заобикалят. ПЕС издигат идеите за солидарна перспектива на цяла Европа, за равноправно участие, за политически интернационализъм. И те следва да са перспективи за бъдещето, а не обяснения за миналото.
В контекста на актуалните обществени нагласи лесно ще ги обвинят, че безнадеждно плуват срещу течението. Потребни са и воля, и въображение, за да се демонстрира, че европеизъм не значи подкрепа на компрометирани европейски политики, че равните права са социален императив, а не феминистка екзотика, че интернационализмът е съзнание за неизбежността на общите решения, а не война срещу нациите и техните интереси.
Работата далеч не опира до прословутата Истанбулска конвенция, която почти не беше спомената в дебатите на конгреса. Работата е в това, дали социалният дневен ред на ПЕС ще остане само с потенциала си или ще отвори вратите към завръщането на левицата. Дали ще бъде призив или действие. Дали ще атакува усещането за изоставеност на обикновения европеец или ще се затвори в разговор за ценностите като такива. Ценностната реторика все повече звучи на хората като набор от кухи фрази, често и като смокинов лист на други мотивации – и то далеч невинаги без основание.
ПЕС носи наследството от безпътицата на Третия път, но и трудно променящата се траектория на собственото си организационно развитие. ПЕС е структура от 34 партии с немислими понякога баланси, и е цяло изкуство тези баланси да намерят общо кратно, което не тежи бюрократично. Така че постигнатото на конгреса е успех. Минусът на европейската социалдемокрация донякъде се превръща и в неин плюс, защото крие предимството да имаш изградена мрежа, механизми за комуникация и въздействие, контакти и опит, вместо да започваш всичко от нулата.
Да се прави европейска политика, предполага да се работи и с европейските партии. Сам националният воин не е воин. Делегатите на конгреса показаха, че разбират защо е важно да са заедно, каквито и идейни и национални различия да ги разделят. Пролича и в гласуването на резолюциите, и в избора на общия кандидат, и в преизбирането на Станишев за ръководител на партията.
Самият Станишев отива в третия си мандат към мащабно предизвикателство на своята европейска политическа кариера. Предстои да видим дали той просто е изиграл ролята на политик, призван да запази единството на левите в Европа в мрачни времена, или е намерил правилните инструменти за правилния път към движение нагоре.
Улисани в нашенските политически битки, ние в България имаме свои приоритети. Какво обаче ще стане с тези приоритети, зависи в голяма степен от динамиката на европейския дневен ред – в който, както се вижда, можем да участваме.
Източник: "Епицентър"