Американски балет прилъгва зрители със снимки

Американски балет прилъгва зрители със снимки
Изкушена от великолепните фотоси на американската танцова трупа Alvin Ailey Dance Theatre от Бостън, използвах техния европейски гастрол, за да преживея лично онова, което изглежда зашеметяващо и почти неземно от техните кадри. Балетът, чиято история започва през 1958 г. и е представител на модерния американски танц. През 2008 г. Конгресът на САЩ нарича балета „живия американски културен посланик пред света“. Най-близката дестинация за спектакъла в началото на септември, бе Франкфурт.

 

 

Снимките със скокове на балетистите от американската танцова трупа Alvin Ailey Dance Theatre се разпространяват във всички социални мрежи, тези скокове са неотменима част от рекламата на трупата. Те са толкова впечатляващи и зашеметяващи като построение, че изглеждат като летящи балетни скулптури, като танцов рисунък във въздуха. Трудни композиции от едновременни скокове, развети рокли и коси, падьоми и контра падьоми, съвършени китки, рамене, размах. 

 

 


И докато ги съзерцава, неизменно човек пожелава да ги види в жив полет, пренасящи се като духове по сцената. 

 

 

 

Когато заплененият от фотосите зрител обаче ги гледа на живо и притежава обща култура по балет и танц установява с голямо огорчение, че спектакълът е изключително подходящ да зарадва окото на президента Барак Обама след неделната служба. Стойността на танца е много подходяща и за вариететна програма във Вегас за цялото семейство с категорични християнски корени, след като всички са вечеряли отлично в някой от хотелските ресторанти. 

 

Нито един от зашеметяващите скокове не участва в спектакъла, а хореографията е постна и благоприятна да се спазва ритъма на музиката, но в цялата постановка не присъства нито един запомнящ се елемент. 

 

Европейското турне на Alvin Ailey Dance Theatre е предимно в Германия и Скандинавия. Във Франкфурт цената за билет на предните редове е 96 евро (в Дания са по 103 евро). 

 

Нито една балерина не сбърка да направи дори наполовина толкова впечатляващ скок. 

 

Тук обаче идва първото разочарование: в операта на града подът на залата с местата изобщо не е наклонен, така седящ на трети ред не вижда абсолютно нищо на сцената и изпълнителите – каквото и да правят – са забележими от кръста нагоре. Следва мъчително протягане на врат, мърдане в ляво и в дясно, тихо съскане от задния ред. Музиката е малко кънтри, малко френски шансони, малко етно – общо взето, за всекиго по нещо. Тоалетите са точно като за вариете във Вегас – нещо като уестърн роклички, широкополи шапки. В танца е наблегнато на много стъпване на петички, дружеско въртене с момчетата и поддържки от типа „повдигане за кръста и пренасяне на един метър“. 

 

Зрителят, запленен от постерите и рекламните снимки, чака как изведнъж на сцената ще спусне от някъде вихър от истински балетисти, ще помете тази провинциална тропаница и ще покаже що е то танц. Но нищо подобно не се случва. Троп-троп, подскок, подскок – да приятно е, но това може да направи и всяка детска школа на кое да е балетно училище по случай края на учебната година. 

 

 

Първо с чадъра се тича напред-назад, а после следва протягане нагоре – в ляво и в дясно, още малко размятане на чадъра и това е.

 

Идва антрактът. Случайно свободно място на първия ред ми дава възможност поне във втората част да виждам и краката на балетистите, което всъщност е ключово за цялостното възприятие за кой да е танц. От Alvin Ailey нямат вина, че в цялата опера на Франкфурт, добрите места за гледане са на първите два реда долу, на първи балкон и на няколкото странични балкона. 

 

Следват солово изпълнение на музика, която трябва да бъде модерна, а танцът, посветен на динамично движение с рамене, вероятно трябва да е в графата „contemporary“. Но не е. Просто е тичане по сцената и движение с рамене, придружено със смешни физиономии на изпълнителя. След това излиза дует балетисти, всеки от които подскача по два пъти с по един протегнат крак напред и с това скоковете в целия спектакъл приключват. 

 

 

По два скока от всеки балетист в дуета и с това скачането приключва. 

 

И тогава идва частта, заради която остава дълбокото подозрение, че се играе нещо, вече показвано на Барак Обама – християнски акапелни напеви с много повторения на God, видими молитви с бавно протягане на ръце нагоре, групови плиета и бавно поклащане наляво-надясно. 

 

 

И така – почти цялата втора част на спектакъла

 

Християните явно не подскачат и затова почти две трети от втората част на спектакъла минава под бавното движение, тип „примъкване“ по сцената с въртене на глави около шията, като в началото на разгрявката на екзерсиса. 

 

Нещо неочаквано и разпознаваемо само от български зрител е обстоятелството, че една от балерините поразително прилича на мулатката Оля от някогашната група Трамвай номер 5. При старателно разглеждане на лицата на балетистите обаче следва още едно откритие: във Франкфурт е танцувал втори състав плюс петима балетисти от първи. 

 

За финал на представлението отново излизат момите – този път и с шапки, и с ветрила. За всяка от тях е подготвен стол. Те сядат на столовете и закачливо си веят, стават от столовете, пак си веят и се въртят насам-натам с игриви подскоци; момците сядат на тяхно място, стават, всички се въртят около столовете и весело потропват. От време на време отскачат с два крака от земята с опънати падьоми. Ако към този пърформанс се добави говорящ папагал и фокусник, това ще е 100 процента забавление във Вегас. Само че там за същите пари и пак на първи ред, е включена и богата вечеря преди спектакъла. 

 

Да оставим цената на билетите. Да оставим ужасните условия за гледане в оперната зала на Франкфурт. Въпросът е защо все по-често балети, натрупали слава и предизвикали любопитство и признание, се представят като самодейни читалищни трупи (в Бостън едва ли са чували за нашите читалища, но отлично се вписват в концепцията). Защо от Alvin Ailey не пестят усилия за гигантска реклама (включително на постерите във Франкфурт), а след това демонстрират обидно ниско ниво на сцена? 

 

Може да се предполага, че самата способност на публиката да оценява качеството на спектаклите е спаднало драматично. Все по-често по време на спектакли може да бъдат видени балерини, които грубо залитат при серия пируети, които тежко се приземяват на пети, които се подпират с ръка на земята при изпълнение на елементи. Защо изобщо човек да си прави труда да посещава балетните постановки, след като и световните трупи залагат на ефектни рекламни фотоси, но не нахаят за съдържанието на спектакъла и за качеството на хореографията? Нали в тези балети участват изпълнители, които иначе взимат дъха на публиката по време на международни конкурси? Какво се случва с тях, след като влязат в трупа? 

 

Айсидора Дънкан поставя основите на модерния американски балет и е логично публиката да очаква развитие, продължение, надграждане над това наследство. Несъмнено самият балет Alvin Ailey може да представи изключително, зашеметяващо ниво – физиката на балетистите е забележителна, техниката им е съвършена. Но те не показват какво умеят, дори не се опитват! 

 

За печалбарство ли става дума днес или за обикновен маркетингов трик – никога няма да свършат желаещите да видят дали балетистите на известната със снимките си трупа, няма наистина да се засилят и да подскочат.

 

В кратък разговор със съседите по столове след края на спектакъла, те споделят, че от години не били ходили на балет и страхотно им харесало. Кое им е харесало? Просто било приятно. А видели ли са нещо... „балетно“? Ами да – танцьорите са танцували, значи е балет. Не били ходили във Вегас, та не знаели как се танцува по вариатетата, не били гледали и християнски балети. Като цяло... не било зле.

 

Всъщност беше недопустимо слабо и немощно представление. Така качествената публика се замества от хора, които решават поне веднъж да отидат да погледат нещо „танцово“. Това обяснява бясното свиркане с два пръста от гости на спектакъла, които явно се радваха на танц с ветрила и бурно и радостно ръкопляскаха. 

 

Дали на този сценичен мързел се противопоставя нещо алтернативно? 

 

Изцяло нова тенденция в Западна Европа дава огромно поле и сила на непрофесионални любители на танца, които са наясно със задълбочаващата се немощ в спектаклите и те се впускат в contemporary dances – съвременен танц, който трудно може да бъде оприличен с балет. Причината е, че движенията са задължително обратни на традиционните изисквания. Най-голямата пречка за contemporary изява е танцьорът да идва от класическата школа – всичко, научено на станката е в минус. Отстрани подобни модернистични прояви изглеждат налудни, дори абсурдни – в contemporary стила и музиката е забранена - обикновено тракат вериги, стържат врати на производствени халета, чуват се клаксони, писъци – накратко, нищо музикално.

 

 

 

Но тук също възниква конфликт: от едната страна са аматьорите, които не понасят установените правила в движенията и композицията, а от другата са представителите на балетните школи, които обаче излизат от рамката на класическото и демонстрират физически умения, но в друг танцов контекст. Антагонизмът между двете групи е международен. На практика в танцовото пространство, досега заето в различните стилове от онези, които се бъхтят до пълна изнемога с десетилетия, се намесиха хората, които нямат нито школата, нито физиката да бъдат балетисти. 

 

 

 

Но това е напълно логично. Класическият балет вече не стои като проява на изящното танцово изкуство. Зрител, който очаква истинско майсторство, посещава спектакъл на трупа с голямо име и имидж и открива, че си е загубил времето. И така в западните държави вече се предлага университетско образование за хора, които харесват да танцуват, като не спазват правилата. Почти четири години се учи Contemporary Dance and Body Movement в Австрия. Мераклии за танц придобиват тапия по... „движение на тялото“! И не само това – те откриват свои школи, където движението, заради удоволствието от самото движение, е по-ценно от посещението на класическа балетна школа.

 

Кадър от страницата на London Contemporary Dance School

 

Първо – не е мъчително и травмиращо като като балета; второ – може да се започне на всяка възраст; трето - не се изискват изтощителни диети; четвърто – никой не ти прави забележка, ако не можеш да направиш чисто елемент, свързан с разтягане и болка... Пето, шесто, десето – подемът е за центровете за алтернативен танц – бил той contemporary или комбинация с йога и обещание за младост на тялото и духа и от това се печели много добре! В тази сфера съществуват магистърски програми в едни от най-елитните европейски университети, свързани изкуство! 

 

Последното гостуване на трупата на Мая Плисецкая в България потвърди откритието и от Франкфурт – балетният състав дори не се старае. 

 

Когато Английският кралски балет гостува в София през 1986 г., в Зала 1 на НДК нямаше нито едно свободно място. И след серия изумителни откъси от класически балети с възхитително изящна игра, накрая балетистите излязоха на сцената и започнаха да правят най-доброто, на което са способни. Някои от тях летяха и от време на време докосваха земята; балерини правеха синхронни пируети докато зрителите започваха да залитат на столовете си, поддръжките приличаха на акробатика, но всъщност бе балет. 

 

Сега модата е нова: правят се великолепни снимки на трупите, пускат се в интернет, отпечатват се на плакати, човек си плаща 96-те евро и накрая гледа читалищна програма. 

 

И затова са прави хората, които обръщат гръб на класиката с туфлите – все пак танцът е състояние на духа и вътрешно преживяване, а възможностите и за лично участие са неизброими. Големите балетни марки са вече плакати, а не вълнуващ спектакъл. 

 

Оказва се, че за преживяването на истински балет, зрителят трябва да посети международния балетен конкурс във Варна, където никой не си позволява и най-малък мързел, нито имитация на танц – там със сигурност балетното изкуство е живо. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от Култура и общество

Коментари

  • Иван Казанджиев

    19 Sep 2017 14:09ч.

    Като искаш да гледаш истински класически балет от висока класа ,вместо във Франкфурт да си отишла в Санкт Петербург.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Хм...

    20 Sep 2017 9:27ч.

    ИК, статията не е за класическия балет, нито за Русия, така че забележката е неуместна. Прекален русофил и Богу недраг.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Мунчо

    20 Sep 2017 9:38ч.

    Иване , не се сърди на Лияна . Коментара и е хубав , и в края на краищата позитивно завършва - в българската Варна можеш да видиш стойностен балет. Сигурно и в красивия Санкт Петербург е така. Бъди здрав.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Мария

    22 Sep 2017 14:48ч.

    Господин Казанджиев, явно пропускате идеята на статията. А тя е лъжата... Лъжата с цел печелене на пари. И то големи пари...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи