Различните ни финансови възможности създадоха невидимите граници между хората. За човек, който си купува чаша за вино за 3000 лева, е смешно да си представи, че ще има какво да си приказва с човек, който не може да си позволи бутилка вкиснато вино веднъж в годината. Всяка стъпка е предварително планирана, изчислява се каква ще бъде печалбата от нея, а където навлезе сметката, любовта и топлотата си отиват. Няма да се изненадам, ако в най-близко бъдеще усмивките получат своята цена: мила усмивка в приятна обстановка - 20 лв; успокоителна усмивка в напрегната ситуация - 200 лв, раболепна усмивка на победен и стъпкан пред победителя - 10 стотинки и т.н.
Здравка Евтимова: Човек не е роден да бъде роб

 

- Казвате: "Перник ми прилича на орех, а орехът може да бъде едно много, много чепато дърво", а днес бунтът на вашите съграждани го доказва. Какво си мисли едни творец при вида на излязлото множество и върволиците свирещи клаксони?

 

- Надявам се, че ние, българите, няма да се превърнем в нация от охранители, т.е. хора, които бдят срещу голямо възнаграждение над дълбоките джобове. Охранител – това е основно занятие и работно място, което здрав и млад човек би могъл да заеме, без да се напряга. Познавам завършили право мъже, работещи като охранители, филолози и философи, превръщащи в свой занаят охраната на хора, за които се шушука, че са крадци. Защо? Защото няма работни места за завършили философия, социология, европеистика и какво ли още не. Ако има такова вакантно място, заплатата за този тип специалисти е, меко казано, унизителна. Не желая лекари, инженери, филолози, психолози, спортисти, педагози, работници да бъдат принизени до нивото на безгласен обслужващ персонал, прислуга на по-ниско или по-високо ниво – грижеща се за благосъстоянието на някой дълбок джоб и смазващ ботуш. Свирещите клаксони са сигнал, че България отказва да слугува, че отхвърля унижението, че отказва да приеме такова бъдеще за децата си.

 

- На 29 ноември бе премиерата на новия Ви роман "Зелените очи на вятъра". Усетихте ли как бръкнахте в много читателски души?

 

- Надявам се, че след прочита на „Зелените очи на вятъра“ хората да бъдат още по-непреклонни, да не позволяват на никого да ги огъва. Зная колко трудно е това. Но то е заложено в човешката природа – унижението е убийствена отрова, която бавно, но неотменно довежда до жалка смърт. А ние искаме да живеем. Не само това – борим се да живеем достойно. Надявам се, че когато гледаме със зелените очи на вятъра, не само ще видим страданието на съседа, на познатите ни, на приятелите, но и на дело ще се противопоставим на наглите и арогантните слуги, превръщащи живота ни в коктейл от обиди и отчаяние.

 

- Пак в романа казвате за някои хора, че "на място, където би трябвало да е сърцето, имат локва с отровна течност". Кой биолог сътвори тази ад и винаги ли е било така?

 

- Аз вярвам, че винаги има път към по-светли и по-силни дни, към сърцата на хора, които ни правят смели и радостни. Може би затова продължавам да пиша. Ние сме по-силни от всяко унижение, от всяка обида, колкото и убийствена да е тя. Ключът към време без отровни изпарения е в сърцата ни. Само трябва да си наложим да го извадим оттам. Как? Като днес, утре, в други ден откажем да се подчиняваме на нечий тъп ботуш, на нечий продажен ум. Като не сме раболепни, като знаем, като имаме умения и качества, без които практическите задачи на ежедневието не могат да бъдат решени. Само когато сме знаещи и можещи, когато имаме неоспорими качества и умения в своята област, ние сме по-силни от дълбоките джобове. Само тогава с ума и знанията си ние изковаваме посоките на нашия живот. Няма да позволим на ботушите да вземат думата.

 

- Има ли качество у човека, което най-много Ви отблъсква? Припомням оценката на критиците, че творбите ви са "пестник по пернишки към градския егоизъм"!

 

- За всяко човешко качество, колкото и отблъскващо да е то, търся и намирам обяснение, което ме изпълва с тъга. Съжалявам жестоките – те лишават сами себе си от радостта да обичаш някого повече от себе си. Съжалявам грубите и невъзпитаните – те не са имали възможност да получат образование и се питам – колко ли таланти са похабени, колко ли доброта е изгубена за света. Разбирам дори предателите и много ми е тъжно за тях. Дълбоко в себе си те разбират от какво се лишават – от приятелство, възможността когато са самотни, да се обърнат към някого, за да изпият чаша кафе. Предателството има своя азбука, то пише с грозните си букви грозни изречения в съзнанието на предателя. Но предателят е човек. Той разбира какво е унищожил и осъзнава  каква е цената на подлостта. Онова, което най-силно ме отблъсква е, когато някой не държи на обещанията си – а ти разчиташ на него. Бягството от отговорност ме отвращава. 

 

- "Смъртта и самотата излизат от една врата и се връщат през една и съща врата", четем в "Зелените очи на вятъра". Защо допуснахме това огромно отчуждение, което някога познавахме като алиенация от романите на Запада?

 

- Не ние, различните ни финансови възможности създадоха невидимите граници между хората. За човек, който си купува чаша за вино за 3000 лева, е смешно да си представи, че ще има какво да си приказва с човек, който не може да си позволи бутилка вкиснато вино веднъж в годината. Всяка стъпка е предварително планирана, изчислява се каква ще бъде печалбата от нея, а където навлезе сметката, любовта и топлотата си отиват. Няма да се изненадам, ако в най-близко бъдеще усмивките получат своята цена: мила усмивка в приятна обстановка - 20 лв; успокоителна усмивка в напрегната ситуация - 200 лв, раболепна усмивка на победен и стъпкан пред победителя - 10 стотинки и т.н.  

 

- Може ли със същата сила героите Ви да бъдат присадени в друг географски ареал, при това, без да се променят?

 

- Те може би ще действат по-рафинирано, но същността на мислите им, резултатът от постъпките им ще бъде същият. Човешката природа е неизменна независимо от географската ширина – разбира се, има особености, обусловени от бита, възпитанието, историята на страната, където човек е раснал. Неотдавна прочетох разказа „Таксиметровият шофьор“ от китайския писател Иуей Шуе. Скръбта на мъжа, изгубил сина и съпругата си, е покъртителна. Онова, което според мене единствено има значение, е талантът, с който писателят пресъздава живота в творбите си.

 

- Библейски постулати се преплитат в творбите Ви, някой се изучават в училищата в САЩ, преведени са в Европа, Австралия, Америка, а Вие си останахте скромен човек. Това от закваската ли е или е плод на духа?

 

- Според мене писателят не трябва да отказва, когато му предложат да бъде началник. Така няма да научава истината за написаното от него, а ще бъде заливан от ласкателства. Мисля си, че ако някой пишещ човек се държи високомерно, то е защото той или тя са убедени, че творбите им не заслужават и хартията, върху която са отпечатани. Оттук следва и обяснението за вирнатия до тавана нос. Това е знак, че пишещият се страхува да получи въпрос, крие под високомерната маска трескавата си паника, че читателите са разбрали колко струват (по-точно колко не струват) текстовете му.

 

- На какво Ви научи онова време от прехода, когато недоимъка Ви е запратил да чистите входове с Вашата свекърва?

 

- Научих, че няма срамен труд. Срамно е да свършиш работата си некачествено, срамно е да подведеш човека, да му предоставиш нискокачествен, гнил продукт, който ще провали неговите замисли, който може дори да захвърли целия му живот към бедност и несрета.

 

- "Глупаво е човек да хвърчи подир свободата, той трябва да се ражда с нея в ума си" /"Зелените очи на вятъра"/. Кой изчегърта свободата от умовете ни?

 

-  Никой не е в състояние да ни отнеме мисълта и копнежа за щастие и красота. Самите ние, само ние самите и никой друг не може да ни отнеме свободата. Но ако се откажем доброволно от свободата, това означава, че отказваме да бъдем човешки същества, че се превръщаме в доносници, в наемни престъпници, в мекотели без воля и сила в мислите и плановете си. Но дори това да се случи, вярвам, че това е само временно. Човек не е роден да бъде роб. Човек не е роден за унижения и срам. Пиша, за да кажа на изпадналите в беда – хора, ние можем да летим, ние можем да обичаме, можем да правим силни и добри неща – за децата си, за младостта около нас, за възрастните, които нямат сила за повече борби. Затова сме родени. Нека бъдем смели, силни, красиви в мислите и делата си, за да докажем, че не сме били родени напразно.

 

 

Здравка Евтимова е родена в Перник, завършила английска филология във ВТУ "Св.св. Кирил и Методий". Автор е на десетки сборници с разкази, сред които: "Сълза за десет цента", "Пернишки разкази" и редица други, преводач от английски на художествена литература. 
Aвтор e на романа "Зелените очи на вятъра", чиято премиера бе на 29 ноември.

Нейни разкази са публикувани почти във всички кътчета на земното кълбо: САЩ, Великобритания, Япония, Канада, Австралия, Франция, Германия, Китай, Русия, Аржентина, Норвегия, Словения, Иран, Румъния, Турция, Сърбия, Хърватска, ЮАР, Виетнам, Гърция, Индия, Непал, Холандия, Австрия, Унгария, Полша, Нигерия, Словакия, Нова Зеландия, Албания, Македония.

 

 

Източник: liberta.bg

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Фатално затишие

Фатално затишие

Последните данни на "Алфа Рисърч" обрисуват картината на повсеместен у...

2 коментар/a

бел епок на 09.12.2018 в 17:30
Много талантлива!
София на 13.12.2018 в 14:56
Много добра , изключително силна и въздействаща и като човек и като писател !

Напиши коментар