В Турция всичко е възможно, даже преврат

 

 

За това какво всъщност се случи в Турция в нощта на 15 срещу 16 юли, ще се спори дълго. Тези спорове започнаха още преди събитията там да приключат (в крайна сметка тяхната активна фаза).

 

Като се има предвид, че този дали опит за държавен преврат, дали опасна, но успешно проведена провокация с цел смазването на опозицията на Ердоган, стана в Турция, за Русия е важно да разбере какво точно се случи.

 

Съвсем скоро тази страна, членка на НАТО, де факто ще се превърне в ислямска република с режим на лична диктатура, установена от нейния непредсказуем и амбициозен президент, който подчинява всички клонове на властта и получава шанса да осъществи всички свои неоосманистки реваншистки планове, което до този момент не са му позволявали армията, съдебната власт и парламентът, в това число в Сирия, Ирак и постсъветското пространство.

 

В съвременна Русия има достатъчно лобисти за интересите на Турция, Ердоган или неговата Партия на справедливостта и развитието. Както и на ислямистите от многобройното семейство на „Мюсюлмански братя“, в което покрай турската ПРС влиза палестинската „Хамас”, сирийските „Братя“, противопоставящи се на Башар Асад, и египетските „Братя“, воюващи срещу режима на генерал Абдел Фатах ас Сиси.

 

Не случайно доброволните (или платените) адвокати на Турция и Ердоган веднага след съобщението за „пуча на военните“ започнаха кампания в медиите за руския самолет, чието унищожаване стана причина за остра криза в отношенията между Москва и Анкара, с внушението, че не лично президентът (който единствен в Турция може да реши това) е заповядал да го свалят, а военните са действали самоволно.

 

Разбирането за това какви именно процеси текат в момента в Турция се базира и на свидетелствата на очевидци. Десетки хиляди граждани на Русия живеят в тази страна постоянно. До разрива на отношенията ни в туристическата сфера заради самолетната криза милиони я посещаваха ежегодно.

 

Каквито и промени да настъпват в Турция, нейните отношения с Русия в областта на икономиката са достатъчно значими и за двете страни, за да бъдат прекъснати изцяло или дори частично. Макар че в сегашните условия би било крайно рисковано и неоправдано да се реализират мегапроекти от типа на „Турски поток“ или АЕЦ „Аккую“ – от гледна точка на предварително заложените перспективи. По всичко личи, че текущите събития дават всички основания за отказ от тях, имайки предвид форсмажорните обстоятелства (друг е въпросът дали родните ведомства ще бъдат готови да се откажат от запланираните многомилиардни вложения от държавния бюджет на РФ).

 

Информационният поток от Турция изпълва информационното пространство. В същото време е практически невъзможно от него да се извлекат сведения за реалните процеси във военния и политическия елит на страната. Междувременно много от случващото се там определя не само настоящето и бъдещето на Турция, но и отношенията й с нейните съседи, в това число с Русия.

 

Именно от тези процеси зависи продължаването на курса на Анкара към евроинтеграция или неговото прекратяване, както и нивото на подкрепа на политическия ислямизъм на международната арена и в крайна сметка отношенията със страните от ислямския свят, ЕС и САЩ. Материалите, подготвени за Института за Близкия изток от неговите експерти Ю. Б. Шчегловин и И. И. Стародубцев, позволяват да се попълнят някои от най-съществените празноти, изброени по-горе.

 

Малцина зад границите на Турция (и малко повече в самата страна) знаят, че там върви чистка в редиците на главната спецслужба МИТ. Междувременно плановете на турския президент включват цялостна смяна на ръководния състав на тази служба. За многогодишния й ръководител Хакан Фидан, един от най-близките до Ердоган хора и изпълнител на най-деликатните му поръчки, се готви мястото на посланик в Япония. Засега това назначение се бави – както заради вътрешнополитическата ситуация, така и защото той иска да стане посланик в САЩ. Заместникът му Исмаил Хакки Муса, който в навечерието на парламентарните избори през 2015 г., когато Фидан се стремеше да излезе в оставка и да се захване с изграждането на собствената си политическа кариера, изпълняваше задълженията на шеф на МИТ, вече е назначен за посланик в Париж.

 

Независимо че Франция е знакова държава за Турция, според бюрократичните критерии такова преместване означава понижение в кариерната стълба, по-точно – предпенсионно назначение. При това Муса бе определен за заместник на Фидан, след като през 2011–2012 г. бе работил като посланик на Турция в Брюксел. На тази длъжност той ръководеше провежданите от МИТ операции по ликвидирането на емисарите и водачите на клетките на Работническата партия на Кюрдистан (РПК) в страните от Западна Европа.

 

Получавайки висока оценка за тази си дейност, той бе преместен в центъра и повишен. Като заместник на Фидана, Муса първоначално му помагаше да установи примирие с РПК, а после се зае с ръководството на физическото неутрализиране на ръководителите на РПК в Турция. Налице са всички основания да се смята, че именно той е главният организатор на терористичния акт в Суруч, където бе взривен прокюрдски митинг.

 

Муса се занимаваше с вербуване на агенти сред джихадистите с цел те да бъдат изпращани в Сирия и използвани за организирането на провокационни терористични актове с резонанс в Турция. Наред с всичко това, преди около две години Исмаил Хакки Муса оглави опита за създаване в Северна Сирия на аналог на кюрдското движение „Талибани“, чийто скелет да се състои от превербувани в турските затвори бивши бойци от РПК, поели по пътя на джихада. Този опит бе предотвратен от привържениците на сирийската кюрдска партия „Демократичен съю” (ПДС).

 

По този начин става ясно, че Ердоган изцяло се освобождава от ръководството на МИТ, което по-рано беше активно задействано в решаването на кюрдския проблем и поддържането на контакти с джихадистките групировки в Сирия.

 

Нека отбележим, че бившият премиер на Турция Ахмед Давутоглу и същият този Фидан в миналото настояваха пред турския президент за промяна на политиката по отношение на кюрдите с цел постигане на примирие с тях. Това коства поста на Давутоглу. Твърде вероятно е Фидан също да бъде принуден да подаде оставка.

 

Означава ли това, като се има предвид и унижението, на което е подложен Муса, че Анкара започва да трансформира политиката си спрямо кюрдския проблем? Най-вероятно. Но само след провеждането на референдум за промяна на конституцията. В противен случай вероятността националистите да откажат подкрепа на президента е голяма.

 

Всяко заиграване с кюрдите означава недоволство у тази част от населението, която днес обезпечава електоралната база на Ердоган. Спешното сключване на мир с кюрдите, предлагано от Давутоглу и Фидан, бе отхвърлено от Ердоган не защото самата идея е лоша, а най-вече заради нейната несвоевременност за него лично.

 

Това, което сега прави турският президент за подобряване на отношенията с Израел и Русия, не е нищо друго освен подготовка за съдбоносния референдум и превръщането на Турция от парламентарна в президентска република.

 

За тази промяна във възгледите му Москва може да благодари на ЕС, който – в това число и с признаването от страна на Германия на турския геноцид над арменците – отказа да предостави безвизов режим за Турция и показа, че страната няма шансове за скорошно влизане в него.

 

Това беше основният коз на Ердоган в обработването на електората му в навечерието на референдума. В случай на получаване на безвизов режим турците масово биха гласували за предложените им промени в конституцията. Това не се случи, а референдумът във Великобритания за излизането й от ЕС засили усещането за провал на турската политика в посока към Европа. На Ердоган му се наложи да търси нови козове и ги откри във възстановяването на отношенията с Русия и Израел. Във всеки случай по свои чисто икономически причини.

 

Кюрдският въпрос, или по-точно намаляването или пълното прекратяване на кюрдския терор, който все повече напомня на класическа партизанска война, е още един запасен коз за турския президент за отслабването на вътрешното напрежение в страната и понижаване на инвестиционните рискове.

 

Само че кюрдите повече не се доверяват нито на Фидан, нито на Муса, обвинявайки ги за убийствата на свои функционери в Европа и Турция. Необходими са нови лица, които да започнат преговорите начисто и няма да дразнят отсрещната страна. А за да се появят те и да получат съответните пълномощия, старата команда, отговаряща за кюрдското направление, трябва да напусне бойното поле.

 

Планът на Фидан да усмири кюрдите „къде с тоягата, къде с моркова“ не сработи. И няма да сработи по силата на това, че турските кюрди покрай Иракски Кюрдистан получиха и тиловата база в Северна Сирия. Това направи партизанската война в условията на материално-техническо обезпечаване на клетките на РПК в Турция вечна.

 

Анкара не е в състояние да ликвидира тиловата база в Сирия по много причини, една от които е откритата подкрепа за ПДС от страна на САЩ. Вашингтон смята кюрдите за своя основна опорна точка в Сирия „на земята“ – в опозиция на забранената от Русия „Ислямска държава“.

 

За това говори фактът, че в Североизточна Сирия са разположени кюрдски отряди в услуга на американските военни, провеждащи операции за превземането на Рака.

 

Този процес може да бъде спрян или дори само да му се повлияе единствено политически – което принуждава Ердоган да промени позицията си. За него това е болезнено, но още по-разрушително би било да загуби личната си власт и да замине в политическото небитие.

 

Това може да обясни всички странности на несъстоялия се военен преврат, при условие че го разглеждаме от гледна точка на постигнатото от президента на Турция в името на личните му цели, които са най-важни за него.

 

При това не бива да се забравя, че кариерата му се състоя в качеството му на политик, представляващ ислямска Турция. А турската армия през цялата най-нова история на страната е била основният и последователен враг на ислямистите.

 

Независимо от изобилието на информация, разпространявана от медиите, и масовите арести засега не е известен нито броят, нито съставът на ръководителите и целите на участниците в провалилия се пуч. Според някои данни това са военният прокурор и група висши офицери от Първа полева армия в Истанбул и Четвърти армейски корпус в Анкара.

 

Не е ясна степента на участие в случилото се на началника на Генералния щаб на въоръжените сили Хулуси Акар. Той бе взет за заложник, а по-късно освободен, при което пое своите задължения. След това бе съобщено, че изпълняващ длъжността началник на Генералния щаб е станал Юмит Дундар. Това означава, че Акар е или е бил ранен, или сам е участвал в опита за преврат.

 

В тази връзка тайното пътуване на двамата емисари на Акар в Дамаск в края на май изглежда в друга светлина. От негово име с Асад се срещна бившият началник на военното разузнаване Исмаил Хакъ Пекин и националистът Догу Перинчек, които бяха заподозрени и съдени по делото „Ергенекон“ за подготовка за държавен преврат. Експерти смятаха това за опит на Ердоган да подобри диалога с Дамаск, но сега съществуват съмнения дали той изобщо е знаел за тази среща.

 

Казаното дотук е в частен порядък. Същественото е друго. Когато в рамките на последните месеци пред родните политолози стана актуална темата за възможен военен преврат в Турция, практически всички стигаха до извода, че това е малко вероятно: армията е отслабнала заради сериозните чистки (с еднакво усърдие я прочистиха както от привържениците на Ататюрк, така и от съмишлениците на Гюлен), деморализирана и завинаги е загубила амбицията да се върне към ролята си на основен гарант на конституцията, както в добрите стари времена.

 

При този вариант опитът за преврат бе напълно вероятен както от страна на Гюлен, който има достатъчно последователи в държавните и силови структури, за да направи това, така и от представителите на старата школа военни, които не са се примирили с опитите на Ердоган да минимизира ролята на армията, да монополизира властта в ръцете си и да закрепи това, променяйки конституцията.

 

Тези изводи се набиват в очи, имайки предвид внимателните стъпки на Ердоган по организирането на интервенция в Сирия за вземане под контрол на „кюрдския буфер“ в северната част на страната. На няколко пъти той бе близо до реализирането на такъв сценарий, но бе възпиран от противопоставянето на военното командване по този въпрос.

 

Президентът на Турция явно не е бил сигурен в позицията на военните, които му подаваха ясни сигнали, че няма да воюват в Сирия. Когато армията подава такива сигнали, е ясно, че в страната не всичко е спокойно. Доколко – ще покаже бъдещето. Не е изключено съвсем близкото бъдеще.

 

Напълно възможно е победата на Ердоган да се окаже пирова именно защото той явно е готов да се разправи безпощадно с опозицията – била тя истинска или мнима – и иска кръв. По-точно, въвеждане на смъртното наказание. Което, ако получи съгласието на парламента, което е повече от вероятно, ще се прилага върху противниците на турския президент независимо от реалната им вина.

 

Съдейки по това, което се наблюдаваше и се наблюдава в Турция, е очевидно, че по време на първия етап почти цялото военно командване на страната е подкрепяло настъплението срещу президента. Кой с действия, кой с мълчанието си. За всички е било много важно да научат най-важното и принципно нещо: убит ли е Ердоган, или не. Едва след като стана ясно, че е жив, военните шефове с висши рангове започнаха да се дистанцират от метежниците. И това е доказателство, че политиката на Ердоган и опитите му да промени конституцията имат сериозна опозиция в средите на турските военни, а ако погледнем по-широко – в средите на стария елит на страната. А те имат дълбоки корени и в дадения случай не бихме рискували да твърдим, че чистката в армията след случилото се ще промени коренно ситуацията.

 

Опитът за преврат в точно този момент не е свързан с това, че Ердоган е бил на почивка на морето. Не е изключено действията на метежниците да са били подтикнати от друго.

 

Стимул за опита за пуч стана рязката промяна във външнополитическия курс на страната, предприета от Ердоган миналия месец. И не защото военните (и стоящите зад тях представители на стария елит) са против нормализирането на двустранните отношения на Турция с Русия и Израел.

 

Тази трансформация във външнополитическия курс разкри перспективи за подобряване на турската икономика и излизането на страната от перманентни разправии с всичките й географски съседи. Противниците на Ердоган вътре в страната му държат сметка за продължителната политическа изолация и икономическата стагнация, за дългата и безперспективна война с кюрдите, за провала на обещанията за либерализация на визовия режим с ЕС и прочее събития от категорията „колкото по-лошо – толкова по-добре“.

 

Всичко това в началото трябваше да осигури провала на идеята за промяна на конституцията на референдум, след това да се стигне до загуба на парламентарните избори на управляващата партия и като следствие – до оставката на Ердоган.

 

Разривът с Русия в допълнение на останалите провали във външната и вътрешната политика на турския президент даде тласък на критичното нарастване на броя на недоволните. На фона на сложните отношения на Турция с Иран, Египет и Израел, без да говорим за участието на страната в сирийската гражданска война, това би могло да бъде капката, която прелива чашата.

 

Ако се придържаме към версията, че опитът за преврат не е следствие на работата на спецслужбите в опозиционните среди, се налага следният извод: когато са разбрали, че в името на собствената си власт Ердоган е способен на всичко, за организаторите на заговора е станало очевидно – единствено метеж може да спре победния ход на президента, който след заиграването си с ЕС заложи на икономическо оживление в рамките на нормализирането на отношенията с Русия и Израел. И в границите на своя професионализъм се опитаха да го реализират.

 

Означава ли това, че сме свидетели на края на епохата на властовите амбиции на турските военни?? Едва ли. Тяхното недоволство си остава на дневен ред – репресиите само ще го усилят.

 

Има стремеж да не бъде допуснато Ердоган да се превърне в узурпатор. Наред със ситуацията в Сирия, в ръководството на Партията на справедливостта и развитието има сериозни различия по кюрдския въпрос. А това означава институционна криза на архитектурата на властта в Турция, която още далеч не е преодоляна. Този пуч безусловно ще се превърне в оръжие в ръцете на Ередоган в опитите му да получи електорална подкрепа и да проведе час по-скоро референдум за промяна на конституцията.

 

Какви тенденции в руско-турските отношения могат да се очертаят в най-близка перспектива?

 

От една страна, репресиите в армията ще я отслабят и ще увеличат лоялността на елитите към Ердоган. Това ще се отрази отрицателно на турското влияние в Сирия, ще намали подкрепата в направлението към Алепо и в пограничния коридор Азаз-Джараблус, който ислямистите владееха, и ще опрости задачата на сирийската армия и кюрдското опълчение за завземането под контрол на тези райони. Това ще доведе до охлаждане на отношенията между Анкара и Вашингтон с обвинение към Ердоган (справедливо или не, не е толкова важно), който иска САЩ да екстрадира живеещия там в продължение на няколко десетилетия бивш съюзник на турския президент, а сега пръв негов критик Гюлен.

 

Перспективите известният мюсюлмански духовен авторитет, който навремето рязко осъди терористичния акт 9/11, да бъде върнат в Турция, са малко вероятни.

 

Но дори само това искане значително отслабва позициите на турския президент пред американския елит. В тази връзка показателно е, че Турция забрани полетите на самолетите на ВВС на САЩ от базата „Инджирлик“ за нанасяне на удари върху „Ислямска държава“. Това е ясен знак как действа НАТО и доколко Америка може да разчита на Турция като свой регионален съюзник.

 

Впрочем за Военно-космическите сили на РФ в Сирия това не представлява никакъв проблем...

 

Превод от руски: Елена Дюлгерова