Венсан Ламбер е заложник на нашите страхове

Венсан Ламбер е заложник на нашите страхове
Венсан Ламбер е жертва на голямата операция на отричане, предприета от модерния човек, който вярва, че е победил смъртта, като я раздава той самият, или като я отрича, прогонвайки умиращите от домовете, както някога отдалечавали прокажените, от страх да не се заразят.

 

 

Присъствието на пазачи пред затворената желязна врата на Университетската болница в Реймс горчиво подчертава бруталността, разтърсила съдбата на Венсан Ламбер. Тук се разиграва новата битка в една трагична война, която надхвърля участниците в нея. 

 

Заложник на смъртоносни сблъсъци и затворник на болничното легло, на водовъртежа от съдебни решения, 

 

Венсан Ламбер вече не принадлежи на себе си, нито на близките си - 

 

чието огромно страдание смирено трябва да разберем. 

 

Въпреки усложненията в своята история, чийто епилог днес не знаем, той стана емблема на едно ново искане: за 

 

“правото” да умрем, “когато искаме” и “както искаме” (дори “ако искаме”).

 

Онези, които претендират за суверенитет над телата от тяхното зачеване до смъртта им и твърдят, че управляват мистерията, която ги обитава, лишават Венсан Ламбер от неговото своеобразие и човечност, превръщайки го в инструмент на това искане. 

 

Венсан Ламбер е жертва на тази голяма операция на отричане, предприета от модерния човек, който вярва, че е победил смъртта, като я раздава той самият, или като я отрича, прогонвайки умиращите от домовете, както някога отдалечавали прокажените, от страх да не се заразят. Той е алиби за новия пристъп на този хигиенизъм, враждебен на всяка форма на слабост, разглеждана като обида към прогреса и пречка пред разцвета. А в по-дълбок смисъл,

 

той е заложник на нашите страхове. 

 

В тази манихейска концепция на свят, лишен от трансцендентност, “добрите” са онези, които са така любезни да си отидат чисто, бързо, “с достойнство”, както се казва. Не защото са толкова уморени да ходят по земята, а именно защото ние не искаме да виждаме върху техните лица и тела знаците на болестите или на времето, което отминава и ни очаква, някъде, когато дойде нашият час.

 

“Лошите” пък са онези, които се стремят да наложат един чудовищен живот на изпадналите в немилост човеци, чието съществуване било унижение - стига да не е обратното и на тях самите да не се гледа като на унижение за света. Тези селяндури били изпълнени с жестокост към най-слабите и нелепи в упорството си да търсят величието на човечеството в неговите рани. Несъмнено Ромен Гари, тъй прекрасният поет на крехкостта, днес щеше да бъде причислен към тъмната страна на Силата…

 

Заслепени от мазохистичен долоризъм - приписван на католиците -, “лошите”, произлезли от остаряла и невежа каста, която не е била достатъчно просветена от светлината на прогреса, подхранват нездрав апетит към страданието - най-вече при другите. За техните обвинители няма значение, че големите центрове за палиативни грижи, като Институтът “Жан Гарние”, са били създадени именно от християни…

 

Успяло да смекчи многобройните физически страдания, днешното общество е склонно да бърка болката, с която легитимно се бори, с неволята, която иска да изкорени, сякаш става въпрос за шлака, а не за път на прогреса (вътрешен!), за път на преобразяване, растеж, издигане. „Всички дракони в живота ни може би са принцеси, които само чакат да ни видят да действаме – поне веднъж, – красиво и смело. Всичко, което ни плаши, може би в дълбоката си същност е нещо безпомощно, което иска любовта ни“, споделя Рилке в прекрасните житейски уроци, които дава на Франц Капус в своите “Писма до един млад поет”. 

 

Не е учудващо, че тази осакатена и жестоко лишена от състрадание визия за човечеството води дотам да преминем от желанието “да придружим края на живота, без да пречим на смъртта” (палиативните грижи) към прищявката да предизвикаме смъртта, пречейки този път на живота.

 

Поддръжниците на евтаназията, която е в сърцето на дебата, предизвикан от случая с Венсан Ламбер, се надяват, че тя е нещо като пряк път, който да ни позволи да преминем от живота към смъртта, прескачайки агонията, нещо като застраховка срещу всички страдания. Така те я превръщат в “свобода” (неизбежно, основна), отказвайки да приемат, че по своята същност свободата не може да зависи от събитие и се завоюва само по вътрешен път. 

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Свързани статии: http://www.glasove.com/categories/intervyuta/news/sluchayat-vensan-lamber-frenski-lekari-spryaha-zhevotopoddyrzhashto-lechenie-na-pacient

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Роман

    31 Май 2019 10:37ч.

    Принципно, споделям възгледа, че причиняването на смърт, вкл. и евтаназия, не е деяние, с което човек може да се гордее. Колкото до горната статия, има нещо мъчително в четенето на разбъркани мисли. В гърдите на Лоранс дьо Шарет очевидно напира възмущение, но тя не успява ясно и последователно да аргументира своята позиция. За капак, там някъде в словесния безпорядък, католическото тесногръдие е побързало да се разкрие чрез надутото изказване за "манихейската концепция на свят, лишен от трансцендентност..."! Нямам думи.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Helleborus

    31 Май 2019 11:55ч.

    Ние живеем в общност, която често споделя обща съдба. Защото нашите общности, те отново са единица и Провидението ги възприема като единица, един сложен организъм. Навсякъде, където има граница, зад границата има някаква единица и всичко, което се случва на един от членовете, всъщност се случва на всички. Това е направено така, за да може човекът да се учи на отговорност към ближния, към семейство, да се учи на търпение, саможертва. (подобно както в един мравуняк или пчелин) Не може да се изолираш в своята индивидуалност и да си кажеш, какво ме засяга. Например, ако имаш дете с увреждания, ти здрав ли си? Неговата съдба не е ли твоя? Много наши български майки пропаднаха на този житейски изпит, когато възроптаха и възнегодуваха, казвайки, искам да съм като всички останали, докато детето ми е парализирано или тежко болно. Няма такова нещо, не детето има такава съдба, а семейството, което трябва да си понесе кръста и да направи всички тези жертви, които се искат от него, със съзнанието, че това им е дадено и на тях, ти си болния, ти си ударения. Не може да кажеш, искам държавата да ми го гледа, докато аз живея „като другите хора“ и да оставиш общините да получат целия ресурс, който трябва да остане в семейството, което да се погрижи хуманно. Няма „другите хора“, няма образец, всички си носим кръста, той е различен за всеки и това не е задължително зло. Имитацията на чужди представи и модели за живот е лъжа, опитът да си оставиш кръста е позор. Щом детето ти седи в немощ, как ти ще възроптаеш, че искаш да си като другите и да си живееш живота? Тези болни и ударени хора са наша грижа, тест за това кои сме и какви сме. Много често близките на такива хора им дават грешни съвети, абе измъкни се, оправи се ти, не се жертвай, недей да търпиш... дай там някой друг да поеме товара, някоя институция... А знаят ли тези хора как се живее с прегоряла съвест и какви са последствията от прегорялата съвест? От друга страна, ако човек е в някакви непоносими болки и мъки, ако страданието му е очевидно и самият той не може да издържи, може би и евтаназията да бъде позволена, но този случай не прилича на такъв.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Helleborus

    31 Май 2019 16:13ч.

    А идеята „да прескочиш страданието“ е като идеята на най-закоравелите престъпници, те винаги пазят по един куршум за себе си. За да може като ги обгради полицията да се самоубият и така да им остане в живота само кефа, че са нарушили всички правила и закони на хуманността, но да избегнат затвора, осъждането, презрението на обществото. Няма прескачане на страданието, има само кога, с казва цел и колко тежко ще бъде. Ако човек доброволно приеме да бъде бит, като син, който бащата възпитава, той ще претърпи страдание, което ще е умерено, справедливо, милостиво и с добър резултат. Но ако човек избегне възпитателното наказание, тогава следва присъда за извършени престъпления, която може да е много продължителна, че и окончателна. Хората трябва да разберат, щом Сина Божи страда, то как ние бихме избегнали страданието? Дори християните страдат, съразпвайки се с Него, а останалите, как смятат, че ще се отърват? Страдание има и извън нашия свят, не всеки отива на „по-добро място“. Много по-важно в едно изпитание е да се окажеш достоен и верен, отколкото да го избегнеш и после да страдаш като неверен и недостоен, така стоят нещата.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • По принцип

    01 Юни 2019 9:24ч.

    По принцип винаги има нещо мъчително в четенето на френски статии и на френска художествена литература, заради разбърканите мисли от които се състоят.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи