Украйна - начин на употреба

Украйна - начин на употреба
Вече може да се каже, че кризата в Украйна влезе в типичното русло на постсъветските конфликти. По примера на Приднестровието, Нагорни Карабах, Южна Осетия и Абхазия, тя е обречена да тлее дълго, балансирайки между мира и войната, без да има дори наченки на процес, при който двете страни ще сближават позициите си.

 

 

В този смисъл желанието на Германия и Франция да проведат спешна среща с Путин и Порошенко изглеждаше изначално безсмислено. Меркел и Оланд нямаха подръка някаква нова инициатива, а да се разчита на съживяване на Минските договорености, изглежда също невероятно. Създаде се впечатлението, че за тях темата бе повод да се срещнат с руския президент, за да си поговорят за Сирия.

 

Защото минският процес за мирно урегулиране (Минск-2) е практически нереализируем. Той бе подписан в период, когато трябваше да се предотврати разгромът на украинската армия около Дебалцево и да се ограничи настъплението на сепаратистите. В критичната обстановка Киев се видя принуден практически да капитулира в политически план. Порошенко подписа споразумение, което предвижда възвръщането на украинския контрол върху Донецк и Луганск само ако той бъде сведен до чисто номинални измерения. 

 

Двата региона трябваше да получат автономен статут, закрепен с промяна на украинската конституция, като тези промени се изисква да бъдат съгласувани със сепаративните републики. Едва когато това се случи, след като бъдат проведени местни избори и се формират автономните институции, тогава ще започне процесът на възстановяване на украинския контрол върху двете области. Които ще се изрази само в установяването на граничен контрол. Всъщност параграфите 9 и 11 от Минск-2 изискват от Киев да признае съществуващото положение и да се постарае елегантно да го официализира.

 

Нещо, с което украинските политици не просто не могат да се съгласят, те ще го посрещнат на нож. Невъзможно е не просто да се събере конституционно болшинство във Върховната рада за гласуване на нужните промени, невъзможно е да се запази животът и здравето на техния вносител. Ако той успее да влезе невредим в парламента, вътре ще бъде със сигурност линчуван. 

 

Порошенко е наясно със ситуацията и затова се старае да забави процеса. Той целенасочено протака във времето разграничаването между въоръжените сили на двете страни, за да не се стигне до момента, в който ще трябва да се прилагат споменатите точки 9 и 11. Опитва се и да сондира почвата за промяна в последователността в изпълнението на споразумението, но засега начинанията му са безуспешни. Дори пред Меркел и Оланд.

 

Остава му да се надява, че конфронтацията между Запада и Русия ще доведе Франция и Германия до много по тясно ангажиране с украинската кауза и позиция. И те ще си затворят очите пред фактическата неспособност на страната му да изпълни изцяло поетите задължения. И наместо предоставянето на дефинитивна автономия под диктовката т.нар. народни републики, ще може да се реализира проект за специфично местно самоуправление в неподконтролните днес територии, като отличителният момент ще бъде, че той ще се яви продукт на вътрешнополитическия консенсус в Украйна, а не на външен натиск.

 

Който далеч не е казано, че може да идва само от изток. В Берлин и Париж като че ли стават все по-нетърпеливи Украйна да проведе изискуемата конституционна реформа. Затова и Порошенко излезе пръв от заседанието на четиримата лидери (останалите дискутираха кризата в Сирия) и се опита да изведе като есенция на преговорите постигнатото съгласие да се разположи полицейска мисия на ОССЕ в Донбас. Нещо, което може да се разглежда и като тактическа победа за Украйна.

 

Но всъщност това се оказа периферен резултат. Който самата Меркел се опита да замете под килима. Всъщност основното послание от четиристранната среща е съгласието да се изработи пътна карта, която трябва да детайлизира във времева рамка реализацията на спорзуменията от Минск-2. Което ще стесни рязко полето за маневриране на украинския президент и ще провокира нова политическа буря в Украйна.

 

Което перфектно устройва Путин. На него не му е нужна Украйна, дори Донбас му е в определена тежест. Той си взе каквото му трябваше от Украйна. Сега за него страната не е цел, а средство. Първо, да покаже основно на европейските страни какво сами си сътвориха, подкрепяйки Майдана. Наместо да изтласкат руското влияние на изток, те се сдобиха с огромен ареал на нестабилност, който те хем не могат да интегрират в своята общност, хем не могат да го омиротворят без участието на Кремъл, хем не могат да го изоставят.

 

А за да бъде урокът категоричен, на Путин му е небходимо Украйна перманентно да се дестабилизира. За предпочитане - сама. Както и да се въртят преговорите, той е наясно,  че времето за конституционна реформа ще настъпи. И съгласявайки се да възприеме разполагането на полицейски сили на ОССЕ, всъщност прехвърля топката в полето на Киев. От който сега ще се очаква да отговори със своя формулировка за разгръщане на мирния процес. Съобразена обаче с решенията от Минск. 

 

Нещо, което, вече бе подчертано, ще взриви крехкото политическо статукво в Украйна. Ще се активизират както националистическите среди, така и немалкото привърженици на проруската ориентация в страната. Съчетано с нарастващото социално напрежение, страната ще се изправи пред лицето на невъобразим хаос. От който Западът инстинктивно ще се отдръпне назад.

 

Но и самите украинци ще се отдръпнат от Запада. И това е втората цел на Путин. Да трансформира евромечтите на украинците в един травамтичен спомен, коЙто ще ги преследва достатъчно дълго, за това докъде са стигнали, опитвайки се да скъсат връзките си с Русия.

 

Освен Украйна Путин нелошо отигра и преговорите по отношение на Сирия. Той направи реверанс, изразяващ се в спирането на бомбардировките над Алепо. С което цели да намали степента на възмущение в западните правителства и общества. Така на започващата среща на високо равнище на ЕС германският канцлер и френският президент няма да бъдат много мотивирани да налагат нови санкции срещу Русия. Руският президент им предостави великодушно възможността да заяват, че са постигнали известни концесии от руската страна както по отношение на Украйна, така и по Сирия. 

 

Нещо повече, Меркел намекна, че т.нар. Нормандски формат може да бъде официализиран. И в известна степен това вече се случи. Тристранните преговори по Сирия са показателни. Въпросът е дали ще има следващ въпрос, който Москва, Париж и Берлин са готови да обсъдят. И дали няма да забравят украинския.

 

 

Още по темата от автора:

http://glasove.com/komentari/47450-dripite-na-obamа

http://glasove.com/komentari/41035-naj-malko-loshiqt-scenarij

http://glasove.com/komentari/40157-eskalaciq-bez-kraj

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Георги Георгиев

    22 Окт 2016 15:22ч.

    Я еврей а тий хохол , вместе мъй романе. Генетично обременено население. Реплика на народите балкански А котилото на злото- Лвов- люлката на човеконенавистното Жидомасонство.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • анонимен

    24 Окт 2016 10:08ч.

    не ме интересува украина как косово стана дьржава как не се решава вьпроса сьс сев кипьр ами с палестина интересува ме наи вече какво ще правим ние пенсионерите с това така наречено здравеопазване и битовата престьпност

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    26 Окт 2016 9:22ч.

    Така е. А освен това в този си вид Украйна не става за член на ЕС и НАТО. Жителите на Донбас бяха похарчени. Платиха скъпо за независимост, киято не им даде нищо.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи