Тръмп/Клинтън: упражнение по политическа фантастика

Да си представим също, че Клинтън бе спечелила битката за електоралните гласове, губейки народния вот.

Щяхме да прославяме американската политическа система, която чрез своето добре изградено равновесие, позволява да се удържи популисткото изкушение и народният гняв. Трябва да умеем да удържаме отклоненията на всеобщото гласуване.

Да си представим най-сетне, че разочарованите привърженици на Доналд Тръмп бяха решили да излязат на улицата с множество демонстрации, за да изразят гнева си от изборния резултат. Да си представим дори, че някои протестиращи се оставят на изкушението на насилието. Нашите медии щяха да изобличат фашистката бруталност и липсата на граждански дух в тръмпистите. Щяхме да им кажем, че демокрацията важи не само когато дава желаните резултати. Щяхме да видим в този отказ да приемат изборния резултат, постигнат според всеобщоприетите правила, форма на презрение към политическите форми, необходими на демократичния живот. Щяхме да видим  потвърждение за пучистката психология на тръмпизма.

Но това не се случи. Тръмп спечели, Клинтън загуби

и нейните привърженици излязоха на улицата, за да изобличат резултата, който според тях е скандален, и да заявят, че ще направят всичко, за да касират неговото президентство. Накратко, Тръмп няма право да спечели. Някои демонстрации се превърнаха в бунтове - т.е. в тях не липсва насилие.

Коментарите на медиите? Прославихме демократичния дух на демонстрантите, представяйки ги като участници в съпротивително движение. Подминахме с мълчание насилието или показахме невероятно разбиране за него. С една дума, простихме им онова, което щяхме да осъдим, ако резултатите бяха други.

Това отношение свидетелства за онова, което бихме да наречем хитростта на медиите в полза на кандидата, идентифициран като част от лагера на Доброто. Това е вярно при тези избори, но е вярно изобщо при различни изборни състезания. 

Имам предвид кандидата на любезните, отворените, толерантните. 

Кандидатът, за когото медиите се борят, без да го признават, преструвайки се, че са обективни. 

На същия феномен станахме свидетели след победата на Брекзит. Референдумът щеше да бъде легитимен, ако бе потвърдил оставането на Великобритания в Европейския съюз. Веднъж загубен, към него се отнесоха като към политическа грешка и подарък за популистите. Демонизираха избирателите на Leave, сякаш те са представители на архаичен народ, който би трябвало да бъде заличен от историята.

Брекзит спечели?

Значи избирателите са били лоши. Прекалено стари. Прекалено бедни. Прекалено бели.

Не съвсем градски. Не съвсем образовани. Не съвсем изтънчени. Не съвсем елегантни. Има добър народ, този на различността в глобализираните метрополии. Има лош народ, този, който се е вкопчил все още в старите нации. Лошият народ заслужава нашето презрение.

От 8 ноември медиите се питат дали носят отговорност за победата на Тръмп. Отговорът е “да”. Но това не е отговорността, за която си мислят. Несправедливо е да си казват, че просто са подминали с мълчание кандидатурата на Тръмп или не са отразили неговите изявления. Кои са те, че да решават кой кандидат е легитимен и кой не е?

Един ден политическата коректност омръзва. Тя задушава. 

Политическата коректност е цял език, който изкривява нашето отношение към реалността и го подчинява на прогресивната идеология. Езикът на медиите, по израза на Ингрид Риокрьо, обича да оклеветява, претендирайки, че описва. Би трябвало да го декодираме, разкривайки идеологията, която той прокарва, без да си признава.

Хората се чувстват манипулирани. Те се дразнят. Те усещат, че упражнението по демокрация е измамно, и постепенно развиват отвращение към онова, което наричат повече или по-малко смътно, “системата”. Докато ги наставляват, медиите тласкат към бунт и на обикновения простосмъртен му идва да събори масата, гласувайки за онзи, когото определят като злодей.

Това силно раздразнение от политическата коректност определено изигра голяма роля в този антисистемен референдум, какъвто беше избирането на Доналд Тръмп за Белия дом, въпреки че той не само си позволи да наруши политическата праволинейност, но и елементарните правила на политическата куртоазия, държейки се като краен демагог.

Медиите би трябвало да помислят върху това и да се запитат дали докато се отнасят към народа не като към зряло население с легитимни тревоги, а като към тревожен звяр с анормални импулси, който трябва да бъде опитомен и от време на време бичуван от политическата праволинейност, не създават условията за популизма, който изобличават впоследствие.

Авторът, Матю Бок-Коте, е доктор по социология и доцент в HEC в Монреал, както и колумнист в “Журнал дьо Монреал” и Радио Канада. Трудовете му засягат мултикултурализма, промените в съвременната демокрация и квебекския национален въпрос. 

Превод от френски: Галя Дачкова