Снимка: МО, архив
Освен подготовка на контингентите за колективна отбана, той изисква страните-членки да развиват и потенциал за собствена отбрана. Възниква въпросът: собствена отбрана срещу кого? При прилагане на системен подход е необходимо да се даде ясен и точен отговор на следните основни въпроси:
Кой е противникът,
какви са намеренията му, какво е количеството и качеството на въоръжените му сили, какво е състоянието на въоржението и бойната техника, каква е подготовката на личния състав, какви са възможностите на икономиката и на военната му промишленост за своевременно попълване на загубите в личния състав, въоръжение и бойна техника, каква е мобилизационната му готовност. Отговорите на тези въпроси са основа за разработване на документи, регламентиращи строителството на въоръжените сили.
Отговорът на първия въпрос „кой е противникът ни” и следователно каква е заплахата за националната ни сигурност в някои от посочените по-горе 11 документа е определен в два аспекта – вътрешен и външен. Същността на вътрешния аспект се определя от редица проблеми, сред които демографския срив, растящата необразованост на младото поколение, ширещата се корупция. Важно значение оказва и пренебрежителното отношение към въоръжените сили, пораждано от колективната безотговорност при парламентарното обществено-политическо устройство. Разрешаването на посочените проблеми зависи основно от дейността на нашата държава и от готовността на обществото да понесе прилагане на кардинални, а не на бутафорни реформи.
Като противник, носител на външна заплаха, се определя
международният тероризъм,
с който ще се води борба там, където се заражда. Определянето му е в съответствие със стратегическата концепция на НАТО, според която в понятието „международен тероризъм” може да се включи всяка военно-политическа дейност, която е в разрез с неговите интереси.
Ако се съди по военната политика на НАТО, формирана на практика от САЩ, израз на която е разширяването на изток, последователното позициониране на въоръжените му сили на границата с Русия и създаването на военна инфраструктура в полосата Прибалтика-Полша-Украйна-Румъния-България,
противник на НАТО, определен като субект с агресивна политика, застрашаващ интересите му, е Русия.
Следователно, като страна-членка, тя е и наш противник.
Суверенитета и териториалната цялост на страната, според министър Каракачанов, се гарантира „в рамките на колективната отбрана на НАТО и Общата политика за сигурност и отбрана на ЕС“ (интервю в сп. "Геополитика" от 21.11.2017 г.). При наличие на външна опасност това е така, но дали при възникване на вътрешна ще бъде същото? Навярно не и вероятно затова във Вашингтонския договор е предвиден и чл. 3.
Война с Русия в обозримо бъдеще е твърде малко вероятна. Това е така, защото тя има мощна стратегическа ракетно-ядрена триада, развръща стратегически неядрен потенциал на базата на различно по предназначение и базиране високоточно ракетно оръжие, създаде Въздушно-космически сили, разполага с всички космически системи за осигуряване бойните действия на войските, разработва мобилни противоспътникови комплекси „Рудолф” и „Тирада-2С”, готова е да приеме на въоръжение първите в света хиперзвукова крилата ракета 3М22 „Циркон” и дънна балистична ракета „Скиф”, възможна е реализация и на проект „Статус-6”, успешното изпита в Сирия на гама БЛА, електромагнитно оръжие и бойни роботи и постигна впечатляващи успехи в средствата за радио-електронна борба.
Затова стратегията на НАТО не предвижда какъвто и да е военен сблъсък с Русия.
Такава е и руската спрямо НАТО. Днешното противопоставяне с Русия има за цел изтощаването й чрез санкции, създаване на условия за „цветна революция” на нейна територия и въвличането й в гранични локални конфликти. Ето пример. На 20-23 ноември т.г. в Луганската народна република беше възможен проукраински преврат. В горните етажи на държавната й структура последователно са внедрявани хора, свързани със специалните служби на Украйна, които създават ситуация за бързо овладяване на град Луганск от украинския спецназ. Ако това беше станало факт, въвличането на Русия в конфликта би било неминуемо – тогава намесата на украинските ВС и на паравоенни формирования от различни страни, основно членки на НАТО, би довело до мащабни военни действия, прерастващи във крупна война с Украйна. Подобно развитие на обстановката е предотвратено благодарение на военната помощ, оказана на ЛНР буквално в последния момент от Донецката народна република.
Все пак, ако някой нов Наполеон или Хитлер реши да въвлече НАТО във война с Русия, то още в първите часове по обектите му на наша територия ще бъде нанесен мощен ракетен удар, който нашата ПВО не е в състояние дори частично да отрази. Би било безумие и самоубийство, ако в такава война бъде изпратен наш контингент да воюва с близка нам славянска православна Русия - това народът ни едва ли би го позволил. Показателен пример в това отношение е случаят на учение на НАТО „Noble Jump” през юни т.г. в Румъния. На него, по данни на https://news-front. info/ .../bolgarskie-soldaty-ne-stali-strelyat-po-mis., наши войници отказват да стрелят по мишени, изработени така, че от огневата позиция изглеждат като опознавателен знак на руската армия. Следователно Русия не е противникът, за война с когото трябва да се подготвят нашите въоръжени сили, па макар и в рамките на НАТО.
За друг външен противник до нашите граници трудно бихме могли да говорим -
около нас са все съюзници от НАТО, с изключение на Сърбия,
но тя не би си позволила да предприеме действия, активиращи чл. 5 от Вашингтонския договор. Поради това, на основата на създалата се военно-политическа обстановка, съвсем логично възниква въпросът : с каква цел и как трябва да се извършва строителството на нашите въоръжени сили?
Нека се върнем отново към международния тероризъм. Анализът на възникването и развитието на локалните конфликти през последното десетилетие показва, че повечето от тях са свързани именно с него. Затова, в рамките на НАТО, участваме в борбата с него, но чрез миротворчески, а не бойни операции, което обаче не повишава бойната подготовка на нашите въоръжени сили.
Постановката, че борбата с международния тероризъм ще се води там, където се заражда, изключва възникване на въоръжен локален конфликт на наша територия. Това обаче не означава, че той не е възможен. Такъв конфликт може да се осъществи без особени усилия на социално-политическа или религиозно-етническа основа в която и да е страна. Ненапразно министър Каракачанов в посоченото интервю заявява: „Засега няма никакви искания за автономия от страна на турската етническа общност в България, но в най-общ план заплахата от повторение на каталунския сценарий в нашата страна може да бъде свързана именно с обръщане на полюса, към който е насочена политическата лоялност на нашите сънародници от турски произход”.
В случая турският етнос е споменат само като пример, което не означава, че това е единствената потенциална
опасност от възникване на локален конфликт на наша територия.
Той може да бъде предизвикан от страната, съюзник или противник, чиито претенции държавата ни не удоволетворява. Предизвикването му означава възникване на нелинейно-контактна прокси-война на наша територия. При нея, проникнали в страната диверсионни групи, съвместно с организирани местни екстремисти, превземат удобно разположено едно или няколко населени места. Към тях бързо се присъединява предварително подготвен паравоенен контингент, включително и от страната, предизвикала конфликта, след което завзетият район за кратко време се разраства. Бойните действия ще се водят основно в населените места, а те са едни от най-трудните и най-разрушителните и са свързани със значителни загуби на личен състав и въоръжение.
Отчитайки бързо променящата се военно-политическа обстановка в глобален и регионален мащаб, както и същността и характера на бойните действия в локалните конфликти, в основата на строителството на въоръжените сили е целесъобразно да се заложи подготовката им именно за водене на нелинейно-контактна война на наша територия. Независимо, че на този етап тя е малко вероятна. Това е така днес, но все по-ожесточената борба за формиране на нов световен ред и за преразпределяне на природните ресурси може много бързо и кардинално да промени обстановката около страната ни и в нея.
Какъв вид въоръжени сили и родове войски ще са най-необходими,
какво въоръжение и бойна техника ще трябват за постигане на победа в нелинейно-контактна война, каква трябва да бъде тактиката и стратегията в нея и на тази база как да се организира подготовката на въоръжените сили и на населението, ще реши Министерството на отбраната и съответната комисия на парламента.
Дори и най-повърхностният анализ, пък и опитът от локалните конфликти показва, че в нелинейно-контактната война главната тежест се поема от огневите средства (артилерия, реактивни системи за залпов огън и бронетанкова техника) на Сухопътните войски и от щурмовата, а не от изстребителната авиация на ВВС. Нараства значението и на средствата за брегова отбрана от състава на ВМС, основно брегови противокорабни ракетни комплекси.
Проблемът е в това, че огневите средства на СПВ, щурмовата авиация и наличните средства за брегова отбрана се морално, а някои и физически остарели, някои от тях се нуждаят от замяна, а други от мащабна модернизация. Необходими са нови боеприпаси за артилерията, средства за разузнаване, прибори за насочване, системи за управление на огъня. Част от посоченото важи и за бронетанковата техника, като изключително важно е да се повиши защитата й от противотанковите средства. Би било добре, специалистите от ВВС, ако досега не са го направили, да се поинтересуват как в Сирия руските бомбардировачи с неуправляеми авиобомби поразяват земни цели с висока точност.
Крайно необходимо е формиране на държавна политика и в други две направления:
развитие на ВПК и възстановяване военната подготовка на населението.
Останките от нашия ВПК днес са твърде далеч по възможности дори от този на нашите съседи, не съществува военно-техническа наука и не се развиват перспективни направления. Трябва ясно да посоча, че много от необходимите технически средства за модернизация на въоръжението могат да се създадат от наши учени и инженери. Това ще има не само военно, но и икономическо значение за страната. За целта е обаче е необходима целенасочена и перспективна държавна политика.
Възстановяване военната подготовка на населението е твърде наложително, но реално, а не чрез нямащи никакво практическо значение инициативи. Защото война, каквато и да е, се печели от народа, но от народ, подготвен за нея. В този аспект е целесъобразно да се приеме смесена система за комплектуване на въоръжените сили с личен състав – професионална за действащата армия и 4-6-месечна задължителна наборна служба, след която от преминалите я да се формира териториален резерв. Той ще бъде не само контингент за бързо развръщане, не само резерв на въоръжените сили, но чрез него ще се осигури и военна подготовка на населението. Ако своевременно не се предприемат мерки в това отношение, при възникване на необходимост, на война ще се изпращат неподготвени бойци, което не е нищо друго, освен изпращане хората на преднамерена, неоправдана гибел.
Авторът, п-к о.з. доцент д-р Гергин Гергинов, е зам.-председател на Клуб Ракетни войски и артилерия „Олимпий Панов”.