Ще успее ли Америка да приеме Тръмп?

Ще успее ли Америка да приеме Тръмп?
В статиите си по въпросите на външната политика неведнъж съм споменавал киното, което според мен е най-точната и блестяща алегория на ситуацията в съвременния свят.

 

Филмът на братята Коен от 2008 година „Изгори след прочитане“ с Джон Малкович, Джордж Клуни и Брад Пит. Фарс из живота на агентите на ЦРУ, за техните професионални или случайни противници, който разкрива света без граници като средоточие на абсурда, изпълнено с всеобща параноя и чувство за малоценност. 

 

Историята за всесилния Путин, който с ръцете на сръчните руски хакери руши демократичните устои на Америка,

 

а главно – степента на мазохистичното ѝ раздуване в публичното пространство, още веднъж убеждава в пророческата дарба на братята режисьори.

 

Обратът на сюжета – появата на пенсионирания служител от MИ-6 с получени от „надеждни източници“ в Москва описания на извратените оргии на Тръмп в леглото, където е почивал Обама със съпругата си – ни карат да си спомним други знаменити братя кинематографи – Фарели. Техният блокбастър от 1994 година „От глупав по-глупав“ с младия Джим Кери (да не се бърка със съфамилника му – отиващия си държавен секретар на САЩ) и Джеф Джеф Даниълс. В него доминира именно

 

естетиката на компромата срещу Тръмп – с шеги на ниво изпускане на газове

 

и прочее физиологични изяви на главните герои.

 

Традицията, разбира се, достига своя връх с такива висини на световната култура като „Гаргантюа и Пантагрюел“, така че можем да се гордеем с възвръщането на духа на Ренесанса в международните отношения…

 

Сюжетът с избирането на Доналд Тръмп за президент на Съединените щати се превърна в поразителна фантасмагория, в която и без това тънката граница между реалността и измислицата, политическата борба и издевателството на троловете просто изчезна. Като че ли е време да изключим естетичното чувство (страдащо от случващото се) и политическите пристрастия (симпатии към тази или онази страна), за да се опитаме да разберем защо, по дяволите, всички правят това, което правят. И така…

 

Защо нещата стоят така? Политическият истаблишмънт във Вашингтон формално призна резултата от изборите, но не се е примирил с него. Идеята е, че крайният резултат е „неправилен“, катастрофален и

 

трябва да бъде преосмислен на всяка цена от „прогресивната част“ от обществото.

 

Това отчасти напомня на настроенията на политическия и интелектуален елит след референдума вън Великобритания, когато съвсем сериозно се лансираха предложения да се игнорира резултатът от гласуването, да се прокара ново или да се приеме друго решение от парламента. Наистина, бързо стана ясно, че последствията от подобни действия ще имат разрушителен ефект за цялата политическа система, така че процедурата за признаването на новата реалност – макар и с огромно скърцане – започна.

 

В Съединените щати по принцип има варианти – отстраняването на избрания за държавен глава е възможно и това не би било крах на цялата система. Особено отчитайки факта, че в Сената срещу Тръмп категорично застават не само демократите, но и немалка част от републиканците. Като държавен глава къде-къде повече би ги устройвал вицепрезидентът Майкъл Пенс, който ще заеме поста в случай на отстраняване от длъжност на действащия стопанин на Белия дом.

 

Натрупването на обвинения, дори тяхната достоверност и убедителност да е под съмнение,

 

предизвиква съмнения, които допринасят за създаването на атмосфера, която при необходимост би позволила да се създаде нужното отношение.

 

Показателно е, че въпросът за импийчмънт витаеше във въздуха още по време на кампанията, когато всички бяха уверени в победата на Хилари Клинтън. Мнозина предполагаха, че републиканците се презапасяват с аргументи, които да им позволят след изборите да минат в атака по линия на скандала с хакването на сървърите на демократите, което показа Клинтън като изключително уязвима. Като цяло тази популярност на темата за възможен импийчмънт доказва колко напрегната е политическата атмосфера в Америка.

 

Налице ли е текуща практическа цел? Да не се допусне кардинална ревизия на курса, преди всичко във външната политика. В екипа на Тръмп говорят за намерения да бъде преосмислено не по-малко от 70% от наследството на Обама. И ако по вътрешните теми от рода на реформите в здравеопазването или редица икономически иновации Тръмп има подкрепата на Републиканската партия, то

 

желанието му да се откаже от „глобалното лидерство“ предизвиква едва ли не ужас.

 

Получи се така (за това ще стане дума по-долу), че в центъра на идейната борба за мястото на Америка в бъдещия свят (глобализъм или национализъм) се оказаха отношенията с Русия.

 

Както точно отбеляза Дмитрий Тренин, по своята същност републиканският истаблишмънт предлага на Тръмп своеобразна сделка: никой да не поставя под съмнение легитимността му (независимо от активно тиражираната версия за намеса на Русия в изборите на негова страна) в замяна на признаването на консенсус по отношение на Русия като опасен противник. По този начин всеки опит на Тръмп да подобри връзките с Кремъл изстрелва реакцията „нали казвахме – той е подучен“, след което вече следват и основания за импийчмънт – заради заплаха за националната сигурност и прочее.

 

Защо Русия? Присъствието на Русия в американската политика, преди всичко вътрешна, днес е безпрецедентно. Какво се случи?

 

Първо, обнародваната конфиденциална информация, засягаща изборите, постигна своето и тази демонстрация на уязвимост предизвика огромно впечатление у партийнополитическата общественост. Доколко към това са причастни специалистите, свързани с Русия, е въпрос на вяра.

 

Несекретната част на доклада на спецслужбите не съдържа нищо друго освен тривиални умозаключения, основани на публикации в медиите; но може, разбира се, да се предполага, че в секретния раздел се съдържа и нещо по-конкретно.

 

По принцип

 

идеята, че някой в Москва е пожелал да усложни живота на Хилари Клинтън,

 

известна с рязката си антикремълска позиция (тя не се уморяваше да повтаря това в продължение на цялата си кампания), не противоречи на здравия разум и логика относно руско-американските отношения. Това, което им противоречи, е мащабът, който бе вменен на този хипотетичен факт.

 

След като всичко започна с тревожност по повод на някаква намеса, днес вече става дума за тотална манипулация на умовете на американците и „заплаха“ за демокрацията в САЩ.

 

Това вероятно отразява всеобщата неувереност, която неочаквано се възцари в американските политически кръгове на финала на събитията от 2016 година.

 

Второ. Русия действа не просто като Русия сама по себе си, а като символ на онова, което за американците бързо се превръща в заплаха за обичайната им представа за устройството на света – така, както то съществува след Студената война.

 

Путин се превърна (отчасти справедливо, но най-вече чудовищно преувеличено) в

 

олицетворение на антилибералните стремежи, за които многократно говореше същата тази Хилари Клинтън.

 

Затова обещанието на Тръмп да се споразумее с Русия се възприема като знак за подкопаването на устоите на самите Съединени щати.

 

По всичко личи, че встъпването в длъжност на Тръмп само ще изостри идейната борба около бъдещата роля на Америка. „Величието“ в разбирането на Доналд Тръмп не предполага непременно трансформация на света и останалите страни, макар да допуска господство във време, когато „глобалното лидерство“ представлява промяна на обкръжаващата ни действителност според американските модели. Последното е достатъчно ново явление в американската политика и разцветът му е едва след Студената война. За четвърт век обаче то успя да се превърне в аксиома, така че преразглеждането ѝ под натиска на обстоятелствата, свързани с променящия се свят се оказва изключително болезнено.

 

Опитът на Тръмп да се върне към по-раншни образци на американската политическа традиция предизвиква яростна съпротива. Тръмп – проруски политик? Тази идея е продукт на политическите технолози от Демократическата партия, подкрепяни от републиканските недоброжелатели Доналд Тръмп.

 

Всичко, което засега се знае за възгледите на Тръмп и хората, съставляващи ядрото на неговата администрация, е американският великодържавнически национализъм, убедеността, че

 

САЩ, като най-силната държава в света, трябва твърдо да прокарва своите интереси в живота.

 

Русия, която претендира за засилване на ролята и тежестта си в световната политика, по определение ще се сблъска с такава Америка по много въпроси. Впрочем формите на сблъсъка могат да се различават от досегашните. Както бе казано по-горе, Тръмп се отличава от всички свои предшественици след Студената война (Клинтън, Буш и в някаква степен Обама) по това, че не възнамерява да променя Русия, на него му е все едно каква е тя, стига да не застава на пътя на Съединените щати по важни за тях въпроси.

 

Липсата на акцент върху „трансформационната дипломация“ (изразявайки се с думите на Кондолиза Райс) ще изиграе стабилизираща роля в отношенията. Отчетливата привързаност на Кремъл към националните интереси е значително по-ясно изразена от либерално-глобалистичната реторика. Но както справедливо отбеляза Тръмп, той може да се договори с Путин, а може и да не се договори.

 

Във втория случай конфликтът е неизбежен – възможно е да бъде твърде остър и значително повече напомнящ за Студената война, отколкото сега. Администрацията на Тръмп е съчетание от служители на сигурността и брутални прагматици, познаващи добре начина на водене на преговори чрез атакуване. От този екип може да се очаква много по-праволинеен подход, което за Русия има и плюсове, и минуси. Във всеки случай това съответства повече на руската представа за „нормални“ отношения, отколкото бе досега.

 

Каква предстои? Америка влиза в период на остра политическа борба, когато

 

изключително много неща ще зависят от уменията на Доналд Тръмп да се представи като дееспособен лидер.

 

Ако успее да направи това, то и въпросът за импийчмънта ще престане да бъде толкова актуален, в САЩ уважават деловитостта и ефективността, дори по своята същност нечии действия да не се харесват на мнозина.

 

Ако заради неопитност, експанзивност, упоритост или нещо друго Тръмп забуксува, всички противоречия силно ще се изострят. И са възможни всякакви сценарии. Най-важното, както смятат днес много коментатори, включително в самите Съединени щати, е, че страната ще стане един от най-крупните фактори за неяснота в световната политика. Роля съвсем нетипична за САЩ, но така се получи.

Превод от руски: Елена Дюлгерова

 

Коментари

  • гайки

    22 Яну 2017 14:45ч.

    Цитат: "Политическият истаблишмънт във Вашингтон формално призна резултата от изборите, но не се е примирил с него. Идеята е, че крайният резултат е „неправилен“, катастрофален и трябва да бъде преосмислен на всяка цена от „прогресивната част“ от обществото." Това е вместо резюме на целия текст и изразява най-сакралния момент на двете крайноматериалистични идеологии - либерализъм и социализъм. Еднаква фанатична вяра в прогреса и месианската роля на избраната класа, еднаква абсолютизация на бъдещето, което винаги заслужава да разкрие "по-доброто" и "по-съвършеното"... и най-вече, едно и също безпаметно упование в необходимостта от всестранно задоволяване на "базовите/материални потребности" на обществото/индивида. Как тогава да кажем, че сме се отървали от едно потисничество на духа (комунизма), като също толкова ентусиазирано, колкото в далечното минало, се натресохме на този отявлен брат-близнак на тоталитарния комунизъм, какъвто се оказа дваж по-тоталитарния (нео)либерализъм?!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Мунчо

    22 Яну 2017 15:24ч.

    Понякога коментарите в сайта са забележителни със своята интелигентност ( на фона на простащината , която се лее , за която и аз , простия Мунчо понякога давам своята дан. Моля , да бъда извинен , но органически мразя ОПГ ГЕРБ и всички под шлифера Му ... ). Поздравления ГАЙКИ , добре пишеш !!!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    22 Яну 2017 15:53ч.

    Балансиран анализ от една либерална руска медия, извинявай гайки. Не ми се повтаряше пак, че либерализмът е антоним на диктатурата и като такъв именно се превърна в мишена за критиките от североизток. Изборът на Тръмп от консервативните среди от Средните щати си е чисто американски феномен, повтарящ се всеки път, когато демократите от двете крайбрежия нямат вдъхновяващ кандидат. Симпатиите към Тръмп по света обаче нямат нищо общо с това. И празнуването в Русия, триптихът на Путин, Тръмп и льо Пен по подобие на един друг триптих от времето на комунизма, под който Дугин и привържениците му се черпеха, са синдром на очаквания, които няма да се сбъднат. Тръмп винаги е играел за себе си и за никой друг. Статията заслужава да бъде прочетена и втори път.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • гайки

    22 Яну 2017 17:02ч.

    Специални благодарности на Мунчо! И към обзървър: рядко пиша втори пост, но съм провокиран от плоскостта, в която се опитвате да ме поставите. Съдържанието на поста ми си има известни пробойни, но не и формата. И особено доколкото антонимното противоречие между двете идеологични състояния не замества антиномията, нито я измества. А постът ми е една подсказка към и призив тъкмо за антиномично мислене, което претендира да напусне дискурса, а не да привилегирова местата/състоянията в границите му. Защото има и такова нещо като диктатура на индивидуалната самоафекция, както, разбира се, и на колективната такава. А самоафекцията не следва обезателно от ИЗНАЧАЛЕН ИНДИВИД, нито от ИЗНАЧАЛЕН КОЛЕКТИВ. Единственото априори е възможността за формална връзка между субекта и предиката в съждението, но не и нейното съдържание. Това съдържание се привилегирова като представа за света, но всякога властово и в епохата на разума - в името на играта на тоталност, което значи включително и тоталитарно-властово, в качеството си на глобален дискурс. Ал. Дугин нарича последния "епистемологична окупация" - в случая тоя термин е едно сполучливо оспорване на претенциите ви, че в либерализма нямало никаква диктатура. О, има, и още как - защото днешните младежи например, откак се помнят, не познават друг език и стил на масмедийно и даже академично говорене, освен неолибералния, който в пърформативно отношение си е едно глобално поамериканчване на речта ни. Диктатурата, следователно прониква през съдържанието на всяка възможна мисловна схема на антропоса, а не чисто и просто в политическия диалог. Затова и казах, че привилегироването на антонима "либерализъм" при днешния дневен ред е по-опасно, доколкото доминира именно като тоталитаризъм чрез дискурс, чиито синоними са глобално говорене и говорене чрез абсолютизацията на глобално-цивилизационното. И има ли смисъл като епилог да казвам, че всяка абсолютизация е диктатура?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    22 Яну 2017 18:15ч.

    Хубаво е, когато се дискутира, и много по-добре, отколкото да се спори от непримирими позиции. Ама като човек на културата ми мина през ума, че трябва да съм поне като Ахмед Доган, за да разбера написаното, признавам си, разбрах го наполовина и се предавам. Обаче си държа на тезата, че Тръмп ще играе за себе си, както винаги го е правил. Дали като някакъв страничен ефект, без да го е желал, обществото, американското, ще спечели, ще видим. Дано дотогава да не ми отнеме визата;)

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Хайде да оставим настрана Тръмп като личност, която проявява вкус към малко скандално поведение.

    22 Яну 2017 20:23ч.

    Той е разкрепостен индивид, а разкрепостените са си такива. По-важното в случае е това, което става в САЩ — това, което от много време насам назрява в САЩ и на което Тръмп е само „върха на айсберга“. В САЩ става «американска перестройка». Мнозина мислеха, че американската перестройка вече я е направил Рейгън, но старият холивудски актьор беше стигнал до една фаза на ясно очертаваща се невменяемост, така че тогава нещата застинаха в незавършен вид. Перестойката е и добро и лошо нещо. Добро е, защото обещава «вечна справедливост» — от този момент нататък, — а лошо е, защото носи в себе си риска да стигне до непоправими или трудно поправими последствия. Тръмп обаче е друго нещо. Той е ДЪРТАК, който кипи от енергия и сили и притежава непогрешимия нюх на самосъздалия се бизнесмен. На него му е ясно, че това, с което се е захванал, е една авантюра, която може би ще има кошмарни последствия за САЩ, но всичките тези изпитания, на които ще бъде подложена родината му, ще направят сънародниците му малко по-трезво мислещи. Време е да се тури край на «пиянството на американския народ».

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Муйо

    23 Яну 2017 18:46ч.

    Целият анализ се основава на грешна предпоставка: "Политическият истаблишмънт във Вашингтон формално призна резултата от изборите, но не се е примирил с него." Подтекст - целият политически истаблишмънт, приравнен към цяла Америка. Ако това беше вярно, Тръмп просто нямаше да бъде избран. Зад Тръмп стои част от политическия истаблишмънт, която е по-могъща от Сорос и тази част от демократите и републиканците, която той представлява. Смяната на външнополитическия курс не е нещо, което зависи лично от Тръмп, нито пък запазването на досегашния зависи от вижданията на Маккейн. Доктрината на глобализацията, реализирана от Сорос, даде неочакван резултат - вместо безусловно световно господство се получи Русия с възродена военна мощ и Китай, който вече не се преструва на миролюбив и покорен. Ядрена война с Русия или търговска война с Китай са еднакво неприемливи, затова бе избрана смяна на курса - ставаме дружки с Русия и заедно ликвидираме Китай, междувременно се превъоръжаваме и ликвидираме Русия. Хепиенд. Е, няма да стане догодина, но за 25-30 години - като едното нищо.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи