Рицарят монах

Рицарят монах
В ежегодното си послание към Федералното събрание Владимир Путин не изневери на традицията си да привежда цитати от руската философска класика: този път президентът избра съвършено неочаквано произведение – фрагмент от произведението на последния корифей на родния идеализъм Алексей Фьодорович Лосев, от повестта му „Живот“, написана през 1941 година.

 

Илюстрация: Алексей Лосев. Рисунка на А. Власов 2000

 

Тогава Лосев току-що се е върнал от заточение в трудов лагер, където работи по изграждането на Беломорско-Балтийския канал. В същото време той е преживял още една катастрофа в своя живот: върху дома му в Москва пада фашистка бомба. Изгаря архивът му, унищожен е преводът на Енеадите на Плотин и още много дългогодишни трудове. Сякаш за пореден път животът му е белязан от трагичните зигзаги на историята.

 

Освен всичко в незавършената си повест Лосев произнася своята вдъхновяваща панегирика за Родината, в чиято съдба според мислителя надделява съпричастността на живота в неговото трансперсонално значение.

 

„Всички ние познаваме трънливия път на своята страна – казва героят на Лосев, – познаваме изтощителните години на борба, недоимък, страдания. Но за сина на моята Родина всичко това е свое, неотменно, свое, родно…“

 

Повестта на Лосев е концентриран израз на цялата му философия, от която той никога не се отрича: основният грях на човешката история е индивидуализмът, противопоставянето на индивида на рода, борбата с трансперсоналното начало в историята.

 

В навечерието на столетието от февруарските и октомврийските събития през 1917 г. президентът на Русия бе длъжен да намери онези думи, с които да изрази своето отношение към руската революция, към това, което се е случило със страната, когато буржоазният елит в съюз с градския плебс е сменил историческата власт в Русия, за да стане жертва на грандиозния исторически експеримент със създаването на безкласово общество. Експеримент, оказал се, в края на краищата, неуспешен.

 

Президентът, както и всички ние, прекрасно разбира, че нашето общество, което е ценностно интегрирано поради проблемите на настоящето, е непоправимо разединено в отношението си към миналото.

 

Дори в редиците на твърдите привърженици на анексирането на Крим през 2014 г. липсва съгласие относно случилото се преди сто години. Някои виждат в Николай II светец и мъченик, други – виновник за всички руски беди. Едни смятат, че мястото на Ленин не е на Червения площад, за други мавзолеят му има сакрален смисъл.

 

В тази ситуация президентът нямаше как да цитира любимия си Иван Илин, тъй като сред всички мислители от руската емиграция този философ е заемал най-твърди белогвардейски позиции и неговото отношение към съветската власт винаги е било крайно враждебно. Не можеше да цитира и „руската идея“ на Николай Бердяев – твърде просъветски, твърде „розов“ мислител, надяващ се на вътрешно прераждане на болшевизма и категорично осъждащ всички теории за връзка между установяването на съветската власт с помощта на външна интервенция.

 

В крайна сметка изборът на Путин падна върху един философ, останал в Русия, преживял болшевизма, изпитал всички тежести на миналия режим – но едновременно с това неотказал се от страната и народа си. Един човек, за когото съпричастността към общото като ценност винаги е била по-важна от личната свобода. За когото думата „род“ винаги е означавала повече от думата „индивид“.

 

Този антииндивидуалистичен елемент, разбира се, е много отчетливо разпознаваем в руската религиозна философия. През 1898 година в своя статия за Огюст Конт Владимир Соловьов развива тезата, че човекът е много по-незначим, по-нищожен от човечеството като всеобхватно цяло. Лев Карсавин пък казва, че човекът е длъжен да умре символично, разтваряйки се в „симфоничната личност“ на своя народ.

 

Основната идея във философията на Лосев е тази за онтологичната малоценност на индивидуализма, срещу всяко противопоставяне на отделната личност на цялото, за всяко възвисяване на човека над рода.

 

След отец Павел Флоренски Лосев първи възхвалява Средновековието и осъжда Ренесанса. Осъжда онова светоусещане, което, както смята той, в крайна сметка обрича Русия на „трънливия път“ на революцията. През 1978 година, когато в Москва излиза от печат Лосевата „Естетика на възраждането“, издателство „Наука“ пуска „Италианските хуманисти“ на Леонид Баткин, мислител и политически деец, починал два дни преди последното послание на Путин към Федералното събрание.

 

Ако Лосев пише за „титанизма на Възраждането“ като предпоставка за моралната катастрофа на XVI век, както и за онази идеология, която е направила възможно не само меценатството на Медичите, но и на всички престъпления на Борджиите, то Баткин доказва, че италианските хуманисти са първите свободни европейски интелектуалци; че именно от тях започва летоброенето на прогресивната история на съвременния Запад.

 

Това, което за Лосев е със знак „минус“, за Баткин без никакво съмнение заслужава „плюс“.

 

Задочният спор между Лосев и Баткин с пълна сила пронизва цялата сложна история на съветската интелигенция. При това всички най-известни културни дейци от постсъветското време са обект на полемики и от двете страни.

 

Как да се оценява „Доктор Живаго“: като апологетика на интелектуалеца отцепник, който не желае да участва в боричканията между „белите“ и „червените“ орди, или като апологетика на пушкинския „Онегин“, която предполага единствено права за личното щастие на Евгений; а може би като пророчество за бъдещото възкръсване на Русия, в което руският интелектуалец би могъл да изкупи греха за революционното си отстъпничество?

 

Как да разбираме „Андрей Рубльов“ на Тарковски – като призив към възсъединение с народа или като утвърждаване на жестокия антагонизъм между интелектуалеца и звероподобната маса? В този спор Лосев е отчетливо консервативен, изискващ единство и съпричастност в противопоставянето на правото на личностна независимост.

 

Любопитното е, че в социално-икономически план посланието на президента за 2016 година утвърждава приоритета на частното и личното. Това послание е в защита на личното пространство и поощряване на частната инициатива – като Владимир Путин недвусмислено застава зад гледната точка на Лосев.

 

Разбира се, като цяло Лосевото разделение е твърде фундаментално: интелектуалната класа на Русия днес се състои от два сегмента – тези, за които личното благо и това на Родината са едно цяло, и онези, които са в състояние да получат лично щастие в загиващото Отечество. На такива, които не могат да не изпитват болка, когато Отечеството им страда, и на други – които са готови да пируват по време на чума.

 

Това разделение помежду ни се случи през 1991 година. Тогава за едни от нас настъпи епохата на новите възможности, на новите културни хоризонти, на бързото и лесно забогатяване, а за други – дългата нощ на продължителното цивилизационно опустошение.

 

След 1991 година всички ние, като в сага на Сергей Лукяненко, се разделихме на две раси – на тези, които торят енергията на „общото дело“, и онези, които мислят само с категориите на „личното благополучие“ .

 

Мисията на Путин в някаква степен е била и продължава да бъде в това да ни даде да разберем какви сме, колко по-различни бихме били, ако историята не беше ни разделила. Да осъзнаем, че всички принадлежим към една нация и задачите пред нас са общи – независимо дали словосъчетанието „общо дело“ предизвиква киселини в стомаха при едни, или сърцебиене при други. Някои от нас се хранят от светлата енергия на принадлежността към рода, а други – от тъмната енергия на култивирането на своите личностни различия.

 

Само че това проникващо в социалния ни живот и съществуващите конфликти име на Лосев е именно нашето име, то е водата именно в нашата – условно казано – консервативна мелница.

 

Тоест това е начин на мислене, според който индивидът, отделящ себе си от цялото, се превръща или в ницшеански злодей, или в дребно човече. И само този, който повярва, че чрез неговите уста говори цялото, говори нещо много по-голямо от самия него, единствено той е способен да възстанови прекъснатата връзка на времето.

 

Алексей Лосев вероятно е последният немарксистки мислител в страната на победилия марксизъм, каторжник от ГУЛАГ, монах в света и скромен труженик на науката, чието име ще бъде произнасяно от главата на неговата страна в навечерието на столетието от революцията, превърнала го в емигрант в собствената му Родина, почти в част от лагерния прах.

 

Въпреки това се случи именно това, което предизвиква не само присмеха на историята, но и нейната дълбока Мъдрост, чието рицарско смирение винаги е носил този човек, споделил руската история и целия й „трънлив път“. 

 

Превод от руски: Елена Дюлгерова

 

Коментари

  • Таско Тасев

    03 Дек 2016 18:00ч.

    Екстраверсията тласка хората към стадно битие. Те никога няма да проумеят,че величието на отделния човек прави и обществото велико. Незначителния,нищожния,събрани заедно може само да образуват орда,племе,сган и т.н.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • НАГАЙКАТААА!!!

    03 Дек 2016 19:15ч.

    Милионите жертви на царизма се намират в "трансперсонално единство" с милионите жертви на комунизма, и с милионите жертви от други народи, които просто са се случили не там където трябва и са били "неправилни" в конкретния контекст - Чечня, Украйна, Сирия и т.д. В тази "светлина" да се говори за морал, хуманизъм и за някаква "христианска" религиозност (което руснаците много обичат да правят) е паталогия, сравнима само с тази на нагло-саксите. Върху планини от трупове - Христос, проявление на руската трансперсонална "душевност". Да ти се доповръща!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Краси

    03 Дек 2016 21:09ч.

    Интересно четиво за философи от което може да се научат много неща. Но човек който в живота си е прочел само "Винету" а дали всичките три част е под въпрос да е министър - председател е съвсем объркващо!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • до НАГАЙКАТААА!!!

    03 Дек 2016 21:32ч.

    Конкретно въпросче - колко свои сънародници е избил руският цар Иван Грозни и колко - английската кралица Елизабет І, известна и като "Добрата кралица Бес"? Друго конкретно въпросче - колко души са се намирали в сталинските лагери - като абсолютна цифра и като процент от населението? А колко души се намират в затворите на САЩ - като абсолютна цифра и като процент от населението?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • до Таско Тасев

    03 Дек 2016 21:35ч.

    С други думи, търси се фюрер, да ни направи велики? Щото хераковския селяндур очевидно не става.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Непримир Вироглавович Противопоставский

    03 Дек 2016 21:47ч.

    От Медичите и Борджиите започва летоброенето на либертарианската история на съвременния Запад, която е нова форма на старото римско робовладелство, сподавено за около хиляда години от усилията на Църквата, но надигнало отново глава по един нов — измамно прогресивен начин — през Ренесанса. Замислен да бъде усъвършенствувана форма на либертарианизма, комунизмът на Ленин се провали в момента, когато Ленин получи своя свиден подарък от есерката Каплан. Сталин, след известни лутания, свойствени за по-примитивните люде, успя накрая да се ориентира вярно в обстановката и върна развилнялия се нео-робовладелски либертарианизъм към трансперсоналния фундамент на Църквата (чийто възпитаник всъщност беше Сталин още от най-ранната си младост и си останана такъв, възприел цялата суровост на църковните отци, вкарващи през Средновековието човешките овчи стада в правия път). Трансперсоналното начало на руския — вярващ в Бога — народ обаче не бива да се смесва с болшевизма: грешка, която натрапчиво се повтаря и до ден днешен от злонамерените пройдохи на нео-либерализма и либертарианството.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Много глави малко мислят, но и една само глава не винаги е достатъчно умна.

    03 Дек 2016 23:39ч.

    Понеже иде реч за противопоставянето на индивида на трансперсоналното начало в историята — тема, която остро ЖЕГНА по задника братята Не-Пе-Ошници в този форум — ще добавим, че ефективността на индивида, сравнена с ефективнистта на колектива (КОМУНата, задругата и т.н.) съвсем не се разгръща по линеен закон. Когато с дадена работа се захване една глава (на раменете), то тя има някакъв капаците, който е детерминиран от най-разнородни предпоставки. Допустимо е, ако ги разглеждаме като индивиди, хората да не са свръхчовеци и затова е установено от практиката, че ДВЕ ГЛАВИ мислят по-добре от една. Ако обаче главите са ТРИ, ефективността им спада до нивото на отделния индивид. Ако към така образувалата се ТРОЙКА се притаслъмят още един-двама човека, нещата тръгват на зле — хората като че ли оглупяват и стават по-некадърни. Събере ли се едно множество от повече от седем-осем човека, получава се хаос, който може да се овладее само от диктатор. Политиката — такава, каквато ни я моделират адептите на демократическия институционализъм — се реализира от ТЪЛПА, от СТАДО, от неконтролируема ПАСМИНА, която разбира само от плясъка на камшика по дебелокожия си гръб. Та такива ми ви работи с ДЕМОКРАЦИЯТА, драги ми господа демократи!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Питър

    04 Дек 2016 1:27ч.

    Извинете, но в статията се съдържа противоречие - струва ми се, че най-вероятно е по вина ва преводачът. Противоречието се поражда от този абзац: "Основната идея във философията на Лосев е тази за онтологичната малоценност на индивидуализма, срещу всяко противопоставяне на отделната личност на цялото, за всяко възвисяване на човека над рода." В по-голямата част от текста внушението е, че Лосев Е ПРОТИВ индивидуализма, което сигурно е точно така. Но след това стигаме до долния абзац: "Любопитното е, че в социално-икономически план посланието на президента за 2016 година утвърждава приоритета на частното и личното. Това послание е в защита на личното пространство и поощряване на частната инициатива – като Владимир Путин недвусмислено застава зад гледната точка на Лосев." Който ни хвърля в тотално недоумение.... Освен ако тезата не е, че индивидът трябва съвсем премислено и персонално да отхвърли индивидуализма, за да се посвети на службата на цялото. НО, ако целта на статията е била да разберем това сами, по-скоро това би трябвало да е сценарий за криминален филм с отворен край, а не философска статия. Струва ми се, че проблемът е някъде в превода, но не съм сигурен

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Непримир Вироглавович Противопоставский — до @Питър:

    04 Дек 2016 3:43ч.

    Противоречието е само привидно. Касае се за симбиоза между: от една страна индивида, който е уникална личност, и от друга страна колектива, който е съвкупност от взаимозаменяеми компоненти. Не си спомням добре дали не беше Карл Кауцки (в друго произношение — Коцки) този, който беше изказал следната безапелационна мисъл: «Масите са поредица от нули, която придобива смисъл, когато пред тази поредица застане КРИТИЧНО МИСЛЕЩАТА ЕДИНИЦА.» От това следва, че индивидът — т.е. уникалната личност — сам по себе си е нещо твърде малко. Той, макар да е критично мислещ, е само единица. От своя страна МАСИТЕ са нищо — сборът дори от огромен брой нули дава като резултат НУЛА, при това — добре закръглена. Но симбиозата от тези две неща е МИЛИОНЪТ (1,000,000) или МИЛИАРДЪТ (1,000,000,000), а това е вече един осезателен резултат. Просто едното без другото не може да постигне нищо съществено.Именно това е причината, която кара мен — човека, възпитаван от най-ранна младост като анархист, днес да твърдя с цялата сериозност, на която съм способен, че едно общество не може да съществува без ДЪРЖАВНА ОРГАНИЗАЦИЯ. Каквито и доводи да ми представят днешните либерали, либертарианци и всякакъв друг сорт социални дарвинисти или малтусианци срещу идеята за държавата и за колективния подход, даващ превес на масите при решаване на социалните проблеми, не бих искал да чуя, че възгледът, който тук излагам, е «ляв», «комунистически» или «популистки», защото моето дълбоко убеждение е, че левите идеи и комунизмът са форми на либерализъм в най-драстичното коминтерновско издание, което можем да си представим и, че екстремните форми на комунизъма — ленинския и троцкисткия болшевизъм, — са опит за анархистично сриване на държавността, прикрит зад лицемерната словесност в полза на някаква колективистична панацея за лекуване на социалните недъзи. Спасението е в традиционализма и в държавността — класически тип, каквато е била конструирана в жизнеспособната тогава Европа през Ранното Средновековие, с усилията на Християнската църква и на първите династически фамилии в новопокръстените европейски територии.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Малоумници!

    04 Дек 2016 4:45ч.

    Лосев бил монах в света - само дето е имал жена и след това съжителка: Тахо-Годи! А Путлер е го е чел през крив макарон. Някой "дугин" му е пуснал цитата, да се направи на образован - ченгето кагебистко!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • пост мод

    04 Дек 2016 9:37ч.

    Статията е философски и логически невежа. Едва в последствията на дедукцията различааме рода и индивида - онтологизацията на рода е платонизъм, който едва ли чисто философски струва повече от крайния субективизъм на Протагор. Конституцията на рода откъм изказващото, авторе, а не "обективното съществуване" на рода. Удържането на род и индивид е в парадокса на дискретирането откъм конституиращия, друг е въпросът вече какви идеологически призиви ще отправяш за саможертви, трансперсоналистична сакралност и т.п.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • мбрион

    04 Дек 2016 9:53ч.

    Не знам до каква степен трябва да си лишен от философска мисъл, за да можеш да си представиш цялото извън индивидуация и да поставяш знак на равенство между частното и личното, както правят либералите, които на всичкото отгоре са и нравствено импотентни. Светът се явява само иманентно на приносителя на значенията му, единство имаме само в съзнанието и най-голямата глупост, която можем да допуснем, е да обективираме съзнанието; защото имаме преди всичко съзнание за род (вид, индивид), и едва тогава родово съзнание. И даже в религията, която поначало залага на хетерономията, а не на автономията, голямото любомъдрено постижение специално на християнството е, че съборността е триипостасна, богочовешка, а не стадна, каквато си я представя авторът. Както и че църквата е Храм на тялото, където таи Духът, преди да стане "храм ръкотворен" за богомолците.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ортодокс

    06 Дек 2016 9:00ч.

    "Русия, за да стане жертва на грандиозния исторически експеримент със създаването на безкласово общество. Експеримент, оказал се, в края на краищата, неуспешен." Това твърдение на автора показва неговата насоченост и величина на авторче. Кое е неуспешното на "грандиозния исторически експеримент"? Това, че: страната от ралото до атомната бомба стигна само за някакви си 27-28 години при тотална международна икономическа изолация в т.ч. в условията на унищожителната, но победна Отечествена война 1941-1945 г., в която вторият фронт в Европа бе открит едва, когато тяхната Червена армия достигна предградията на Берлин!!! Или това, че тази империя, в резултат на Победата 1945 г. разшири своите граници и получи своето международно признание като свръх държава! Или това,че малограмотната империя се превърна във високо образована страна и нейните специалисти и учени в годините на триумфа на предателите и контрите, бяха едни от най-търсените по целия свят! Или колкото и да се възхищаваме на А.П.Чехов като световен писател, не можем да кажем, че е бил такъв човешки доктор, каквата е била дипломата му, защото тогавашната система на здравеопазване е била предимно за елита, а за народеца-доктори като А.П.Чехов и то в ограничено коичество, т.е. системата на здравеопазването при този "експеримент" беше достъпна за всички!!! Ами културата и т.н. и т.п. Борбата за справедливост е вечна! Никога не е спирала на едно място и няма сила, която да я спре в историята на човешката цивилизация! Вариантите винаги са били много и най-различни! Когато такива авторчета се вкопчват в поянятието "експеримент", те вече не могат да претендират за съзидателно движение во името и за благото на Човека, освен за изява на своя снобизъм във всичките му прояви. Да, моделът 1917-1945-1956 г. изчерпи себе си в базата на обществото-икономиката. Щом с него бе постигната Победата 1945 г., то много тогавашни "корифеи" счетоха, че той е най- правилен и вярваха, че това е върхът. Животът показа колко са грешили, но минавайки в настъпление контрите, с осезателна външна подкрепа, която добре беше изучила слабите места на "корифейните стратези" , започна да ликвидира всички мислещи и възразяващи против очевидното разрушаване на изтраданото и да използва такива авторчета да бъркат главите на останалите. Или опираме във вечната човешка слабост: "Най мразим да мислим и копам!" Много се иска на разни филосовстващи да забравят и да не вникват в казаното в средата на 19 век от един световен автор: "Философите до нас са обяснявали света, а нашаша задача е на само да го обясним, но и да го изменим в името и за благото на Човека". В този човешки свят има много ценни цитати и мисли, главното е как те да станат същност на хората, как тези съзидателни ценности да станат просто човешка практика!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи