- Автор: Фьодор Лукянов
- 10 Sep 2020
- 1455
- 5
Да започнем с това, което е най-важно за Русия. Пет години след революционните сътресения и загубата на територии и четири години след голямата война, откровено антируският наратив изглежда се изчерпи. Голямата част от населението гласува за политиците Зеленски, Тимошенко и Бойко, които при определени обстоятелства са готови да сменят плочата. Това не трябва да се възприема като ръст на проруските настроения, а само като
умора от конфронтацията.
Но е факт, че такава умора е налице. Така че има вероятност да се намери някаква възможност за нормализация на пределно аномалните отношения между двете страни. Възниква обаче големият въпрос, как могат да бъдат използвани тези възможности. Ако принципно враждебният курс на Порошенко караше Москва да избягва всякакви допирни точки с Киев, то смяната на акцента ще изисква някаква реакция. Изработването й обаче е сложно защото, като цяло, стратегическите ориентири на Украйна се запазват.
Страната се намира във финансово-икономическа зависимост от западните си партньори,
а що се отнася до идейно-политическото развитие, то просто няма никаква друга алтернатива освен европеизацията. При всички украински президенти Русия служеше като концептуална точка за отдалечаване, а Европа като център на притегляне. Войната и непримиримото противопоставяне, започнали през 2014 г. вследствие на трагични грешки и външен натиск, можеха да бъдат избати, но пътят на движение на страната отдавна беше определен.
С това е свързано и спокойствието на САЩ, традиционно играещи важна роля в украинската политика. Тях ги устройват и двамата възможни победители в президентската надпревара. Даже Владимир Зеленски може би ги устройва повече, защото връзката му с олигарха Игор Коломойски го прави силно уязвим за действията на Министерството на финансите на САЩ. Известно е, че американското ведомство притежава универсално средство за въздействие върху всеки олигарх. Но сега пред Америка и Европа не е на дневен ред задачата за развитието на Украйна. Сега не им е до нея. Те и без това си имат за решаване много собствени проблеми. А и
илюзиите за превръщането на Украйна в оазис на процъфтяваща демокрация под хълбока на Путин се разсеяха.
За Вашингтон не представлява никаква сложност да държи под пълен контрол върхушката в страната, като олигархичното управление даже е удобно за това. Ако все пак, въпреки надеждите на хората за промяна, президент стане пак Порошенко, тогава всичко ще си остане така, както е било. Идеологическата предопределеност на Украйна е една от проблемите за Русия, но има и втора по-належаща. Москва сама не е наясно с кого да си има работа в тази тегава и раздробена среда, каквато днес е украинският управленски модел.
Украинската политика, в цялата й история на независимост, си оставаше пределно манипулативна, дори на фона на останалите страни от постсъветското пространство. Това даде отражение върху социално-политическия модел, който се наложи в страната. Този модел се състоеше от финансово-промишлени групи на интереси при наличието на относително слаба централна власт. Такава форма на държавно устройство силно затормозяваше развитието на страната, но имаше и някои преимущества. Тя помогна да се избегне фаталния срив на държавата.
Мощната намеса на външни фактори, през 2004 г. и особено през 2014 г., водеха към катаклизъм,
защото рязко се повиши поляризацията и намаля способността за договаряне на актьорите. След това обаче основните елементи на политическата схема се възродиха при нови, като правило по-лоши условия. А манипулациите си възстановиха функцията на главна съставка на политическия процес.
С леко преувеличение може да кажем, че външните фактори, преди всичко западните, се опитаха да обогатят украинската политика със смислово съдържание, което веднага предизвика рязко покачване на напрежението, след което с леки корекции всичко се върна към привичната схема. Следейки хода на сегашната президентска кампания и протичането на гласуването, може точно да предположим, че
сега украинската политика се намира във фазата на „нормализация“.
Порошенко трудно ще спечели срещу Зеленски. Голям е разривът и искането за промяна. Има множество центрове на влияние, които ще започнат да се подреждат при новите обстоятелства. В близките няколко дни ще стане ясна конфигурацията на търга - кой за какво е и с кого. Това в Украйна го обичат и умеят да го правят. Окончателният формат на властта ще се определи на изборите за парламент наесен. Съдейки по всички очаквания, новият състав на Радата ще бъде значително по-фрагментиран. Затова политическият процес в следващия период ще бъде безкрайно плетене на мрежи и интриги между администрацията на президента и парламента. Но, по принцип, това е напълно адекватно на цялата социално-политическа структура на държавата. При тази ситуация приемането на каквито и да било решения ще бъде още по-сложно.
Украйна по естествен начин продължава да се движи към парламентарно-президентска република,
което се счита за по-европейско и демократично. Но ефективността от такъв модел меко казано е под въпрос. Особеността на украинската политическа система е в нейната феноменална устойчивост. Евромайдана и последвалата след него война пречупиха много от привичните форми, не само в отношенията с Русия. Цената, която се плаща, е много висока. Но удивително е не това, че много е разрушено, а това, че самата система благополучно преживя този катаклизъм, макар че срещу нея беше насочен целият жертвен патос на промените. За пет години след Евромайдана се оказа, че развитата, плуралистична, парламентарна демокрация е идеалната политическа форма за подобно
кланово-олигархично устройство, което се беше установило в страната.
Тази форма не променя обществото към по-добро, а фиксира и усъвършенства структура, която със сигурност не дава възможност за развитие. Демократичните процедури позволяват само да се отчитат в максимална степен интересите на главните актьори, като ги легитимират чрез всеобщи избори. А практиката и качеството на приеманите решения не се променят. И ако революцията и войната не успяха да разклатят основите на системата, то тогава не е ясно може ли въобще нещо да я промени.
При такъв модел, по правило, идейните компоненти се отмиват, или в най-добрия случай се проявяват в качеството на маркера „свой-чужд“. А напълно е възможно да не са необходими и в това си качество, тъй като идеалната договорна среда предполага лесна промяна на обвивката. При тази ситуация привичното деление на политическия спектър на проруски и проевропейски сили губи смисъл, координатната система изглежда някак си по-иначе. Още повече, че проевропейският стремеж за влизане в евроатлантическите институции няма переспектива, поради кризата в самите институции. А проруската ориентация след събитията през 2014 г. е по-скоро форма на театър, отколкото на политическа програма.
Москва винаги се е стремяла към схема на договаряне с лидерите на дадена страна.
В случая с Украйна, това отчасти работеше с Леонид Кучма, но не напълно. Като правило, руските партньори основно се бъркаха, понякога с удоволствие, понякога без, в мътните и бързо ликвидни отношения на различни украински групи по интереси, с надеждата да се договорят по всеки конкретен повод. Този подход претърпя крах през 2014 г., а до голяма степен и самия той доведе до този крах. Но възраждането в пълен обем на кланово-олигархичната система, сега вече под формата на децентрализирана, парламентарно-президентска република, води до съблазън отново да се пробва. Във всеки случай, неотдавнашната визита на Медведчук и Бойко в Москва и посланията на руското ръководство към тях предизвика дежавю, напомняйки за събития с 15-годишна давност.
Пред Русия отново възниква въпроса за ясен отговор,
който тя така и не можа да си даде в продължение на почти 30 г. след разделянето на страните. Какво е Украйна за Русия, какви отношения с Киев би искала Москва, ако не в стратегическа, то поне в дългосрочна переспектива? Позовавайки се на движението на нашата нестабилната съседка като махало, за оправдание на липсата ни на визия е непродуктивно. Украйн, всъщност продължава да седи дълбоко в неизменната си матрица. А липсата на ясна цел на Русия си е наш собствен самобитен проблем.
Източник: Профиль
Превод: Никола Стефанов
