Решението на Владимир Путин унижава френската дипломация

Владимир Путин обяви, че отлага посещението си в Париж, където трябваше да се срещне с Франсоа Оланд. Според Каролин Галактерос това решение е логично следствие от пълното аматьорство на Франция в Сирия и другаде по света.  Доктор по политически науки и полковник от оперативния резерв на френската армия, Каролин Галактерос ръководи консултантската компания за стратегическо разузнаване Planeting. 

Откривайки малко късно, че войната убива, че е грозна, несправедлива и безмилостна и най-вече, че един ден може да потърсят сметка от Париж пред съда на историята заради неговото бездействие пред драмата - ако не за неговите действия и политически избор - Франция избърза. Обвинявайки заедно с ООН сирийския режим и Русия във военни престъпления в Алепо, тя набързо внесе проект за резолюция в Съвета за сигурност на Обединените нации, която иска да бъдат прекратени бойните действия и бомбардировките в източната част на града (за която се преструва, че вярва, че е населена само с невинни цивилни, останали там по свое желание, и които Русия и режимът обстрелват от чиста жестокост), изпращане на хуманитарна помощ и подновяване на процеса на преговори.

Какво да кажем за тази инициатива, очевидно вдъхновена от добродетелно възмущение пред лицето на реалната драма, която преживява населението на Източен Алепо, в момент, в който руско-американското напрежение опасно нараства и може да породи неконтролирано развитие на военните действия, за което някои във Вашингтон и НАТО открито призовават? Дали става дума за нов залп на сляпа миролюбивост и на “магична мисъл”, зловеща версия през 2016-а на приказката “Златокоска и трите мечки”, която разказва за нахлуването в идиличната й къщичка? Или за ловка, но опасна жестикулация, чиято единствена цел, под претекст да деблокира ситуацията, е да играе незначителна роля в полза на Вашингтон, втвърдявайки още повече позициите на двата лагера, които вече открито се противопоставят над обезкървеното тяло на сирийската нация? Трудно е да се отдели делът на отрицанието на реалността от този на строяването в това, което представят като “лагера на Доброто”… и от нашите национални интереси, толкова зле оценени впрочем. 

Това дипломатическо кино явно получи руско вето, очаквано от Париж, Лондон и Вашингтон, които искат да наклонят международното възмущение срещу Москва поради липсата на съгласуваност на политическите и военните си цели с привидното си желание за мир. Но да оглавиш девическия хор не е достатъчно и няма да излъже никого. Очевидното бие на очи.

“Западът” не води война срещу сунитския ислямизъм 

или я води по твърде остатъчен начин: той го подхранва, съветва, тренира. ДАЕШ, чието зрелищно варварство  служи за навременно плашило и катализатор на западното наказание, позволява да се оцени чрез “внушителен” контраст лавината от джихадисти сунити, изповядващи уахабизма, или “Мюсюлманските братя”, които не се борят срещу “Ислямска държава”, но се ожесточават срещу сирийския режим. Америка, както и Франция, търси с луда благосклонност в тази ултражестока магма събеседници, които могат да бъдат представени като “легитимни” и способни да заместят един непослушен автократ, който проявява лошия вкус да се съпротивлява на хода на историята в западна версия и на демократичната вълна, която трябва да наводни със своите блага един политически изостанал Близък изток. 

Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи, без съмнение жестоки тирани, не можаха да устоят и все още вярваха, че могат да спорят със своите западни противници (дълго време техни съюзници), когато всъщност тяхната съдба отдавна е била решена. Башар ал Асад не успя да ги последва. Но за наша голяма беда Москва видя в тази нова западна война на дестабилизиране чрез пълномощник неочаквана възможност да подсигури военните си бази, да предизвика Америка, която я презираше прекалено открито, да си възвърне голямото влияние в региона и да удари “в корен” тероризма, който заплашва територията и покрайнините й в Централна Азия и Кавказ. И се възползва от тази възможност.

В тази голяма взривоопасна игра на реконфигурация на равновесието в света и най-вече на новия главен дуел, този между Вашингтон и Пекин, Франция, опасявам се, се излъга като цяло и показа пред света, но най-вече пред врага - който наблюдава нашата дипломатическа и политическа непоследователност - че възхитително изпада в голямо стратегическо отклонение… в ущърб при това на нашите съграждани. 

Как да се оправдае наистина нашата битка в Мали срещу джихадистите сунити, подкрепата ни в Ирак за шиитите срещу сунитите, а в Сирия подкрепата ни за най-крайните сунитски групировки срещу Башар ал Асад… и продава оръжие на саудитците и катарците сунити, които са by the way (между другото - бел. пр.) финансистите на световния джихадизъм, чиято омраза и терористично насилие вече понасяме на наша земя с неотслабващ ритъм? Това е много недалновиден опортюнизъм, но още повече широко зейнала стратегическа празнина и проява на пълно неразбиране на реалността.

Такива противоречия могат да се обяснят единствено с твърдоглавото ни желание да се приключи със сегашния сирийски режим, за който никой не си е представял, че ще се съпротивлява толкова дълго време под кръстосания огън на Америка и нейните сунитски съюзници. Американското изискване - подето от Париж за негова сметка - за прекратяване на въздушните бомбардировки над Източен Алепо “по хуманни съображения” би позволило фактически да се оставят ислямистите в града (или нищо по-малко от “Фронта ал Нусра” и хората около него) да възстановят военното си здраве, използвайки цивилните като човешки щитове, да продължат обстрелването със снаряди на западната част на града и да попречат на Дамаск и Москва решително да наклонят баланса на военната сила в полза на сирийската държава в рамките на едно окончателно договаряне. 

Кой впрочем провали прекратяването на огъня, подписано на 9 септември в Женева? Терористичните групи, които не го искаха, и САЩ, които бомбардираха сирийските сили в Дейр аз Зор и откриха пътя пред силите на “Ислямска държава”. Още едно споразумение на заблудени.  

Кратък период от време versus дълго време, индивид versus група, политическа сдържаност versus (селективна) медийна съпричастност: отказваме да видим, че за да бъде ефикасно  истинското стратегическо действие в нашите изнежени демокрации, трябва да вземем предвид количества, маси, цялости, движения, процеси, докато цялото медийно внимание и политическото управление на кризите искат да ни накарат да повярваме, че индивидът е централен, и се концентрират върху страданието и съдбата на хората, докато те винаги и без съмнение за дълго време са били и ще бъдат пожертвани в глобалната и брутална конфронтация между държавите. Ужасяващите кадри на войната във всекидневието прикриват реалността на един безскрупулен сблъсък и от едната, и от другата страна, на който нещастниците сирийци дори не са залогът, а обикновени заложници. 

Необмисленото във френските разсъждения е следното: ако Асад, “палач на своя собствени народ” според утвърдения израз, в крайна сметка бъде отстранен военно и политически от играта, с кого ще бъде заменен? На кого ще бъде предадена Сирия, след като ДАЕШ вече се е “изнесъл” към други страховити “площадки”, в Либия например? Каква е алтернативата за оцеляването на общностите, особено християнските, които все още са в страната и което минава през оцеляването на светските структури на държавата? Какви хора искаме да се сложат на власт? Псевдо “умерени”, които като измамлива привидност задръстват кулоарите на преговорите в Женева? “Фронтът ал Нусра”, под новото му име “Фатех аш шам”, който американците упорито подкрепят въпреки руското неодобрение и който взриви примирието? Или може би някои вече въоръжени с американски ракети TOW групировки, които само чакат едно “go”, за да се опитат да свалят руски самолет или хеликоптер, естествено “по погрешка”? Или пък представителите на Сирийските демократични сили, или онези на “Армията на завоеванието”, която упорито се възражда от пепелта си… Или смесица от всички тези бунтовници - чираци демократи, страстно влюбени в свободата, и които най-сетне ще освободят сирийския народ от кървавия диктатор, който го мачкаше под властта си от много дълго време?

Сериозно ли вярваме, че ще можем да контролираме и за една минута тези нови “господари” на страната, които се финансират в Персийския залив - на който станахме мълчаливи длъжници - и чийто политически и религиозен дневен ред е много далече и от най-малкото ни “демократично” изискване? Нима не разбираме, че те ще поставят страната под периодична сеч, ще приключат с кръв с всички малцинства, ще поставят сунитското население под ужасяващия си контрол, а всеки изборен процес ще бъде маскарад, който само ще потвърждава безапелационната им общностна и религиозна власт?… Ан, сестро моя, Ан, нищо ли не виждаш да се задава? Виждам само тревата да зеленее и земята, покрита с прах… Каква наивност, какво невежество, какво безразличие наистина!

Интервюто, което даде на 5 октомври нашият министър на външните работи, в навечерието на отпътуването си за Москва, пред Ив Калви за LCI, в това отношение е образец на поучителна храброст, която ловко прикрива реалността и прави сюрреалистичен пейзаж на конфликта, на онова, което трябва да разберем и да очакваме от него.

Антология и тълкувания…

“Войната не служи за нищо. Тя само засилва джихадистите”

Означава ли това, че трябва да ги оставим да го правят, да им дадем ключовете на страната и може би да се молим да не избият останалите все още там малцинства и да установят демокрация? Да спрем да действаме с надеждата, че те ще спрат? С кого се шегуваме? Сбогом, Златокоске. Ние сме в Страната на сините мечти на Да-Да…

Руснаците, които казват, че са доволни от ефикасността на ударите си срещу терористите в Източен Алепо, “са цинични”… Кой тук е циничен? Този, който изкривява реалността на един сблъсък, за да не признае, че той е (заедно с други) маневра за дестабилизация на една държава от терористични групировки, свързани с “Ал Кайда” (матрицата на ДАЕШ) под прикритието на стремеж към демокрация? Или онези, които се стремят да намалят джихадисткото влияние и да засилят структурите на светската държава със или без Башар?

“Политиката на Франция е ясна… Ние имаме стратегия, визия”.

А?! Каква? От пет години ние имаме външна политика, сведена до два компонента: хуманитарна дейност и икономическа дипломация. Накратко, да продаваме оръжия на всяка цена на сунитските страни, да им помагаме да воюват и да завземем властта в Дамаск… и да носим одеяла на жертвите на тази икономическо-военна активност: сирийците.

Въпреки превъзходството на нашите въоръжени сили, въпреки присъствието на самолетоносача “Шарл дьо Гол” в района и въпреки нашите неотслабващи въздушни мисии Париж вече не е никъде дипломатически и стратегически в Сирия, и то от дълго време. Поради догматизъм, поради морализъм, поради невъздържано взетата от нас страна на сунитските сили в региона ние затънахме в лековерно подравняване по американската политика, която все повече се обръща срещу нас от лятото на 2013 г., когато Барак Обама трябваше да се откаже да удари директно Дамаск под претекст за използване на химически оръжия, което впрочем никога не беше потвърдено. Още по-тежка за носене обида, е че нашият бивш външен министър сметна за добре през август 2012 г. да каже, че “Башар ал Асад не заслужава да бъде на земята”, а през декември 2012 г., че “Ал Нусра” върши добра работа”. 

Френската държава впрочем бе съдена - безуспешно досега - за тези министерски изявления, които де факто окуражиха ислямисткия прозелитизъм и тероризма, представяйки заминаването за Сирия пред френските чираци джихадисти като спасителна политическа работа, с резултати, които видяхме на наша територия. 

Няма да се хареса на г-н Еро, но Франция не е нито чувана, нито уважавана, нито очаквана по сирийския въпрос. Тя е сведена до go between (посредник - бел. пр.) между Вашингтон и Москва, когато те не могат да си говорят и трябва за пореден път да си дадат вид, че търсят компромис и да бъде накарана Москва да избягва прекалено ефикасна за нашия вкус намеса.

“Ако изборът е между Башар и ДАЕШ, няма избор”.

Но точно това е изборът. Ние се борим с “Ислямска държава” за зрителите, без голяма убеденост, нито политическа решителност, от много високо, с удари, които без сухопътно присъствие остават символични. Точно обратното, за Москва не съществуват “умерени исямисти”; борбата с тероризма означава борба с “Ислямска държава”, но също така с нейните безбройни местни превъплъщения на всяка цена, включително с цената на значителни цивилни жертви. И днес Русия е тази, която заедно с Иран и сирийския режим по въздух, но и по суша “воюва”, бие се срещу ислямисткия тероризъм, който заплашва целия Запад,  разяжда нашите стари охранени и миролюбиви общества и ни взема за мишена. Те “си вършат работата”. Страшна работа. Сега трябва да се избира между подкрепата за сирийската държава - която режимът на Асад въплъщава - и ДАЕШ и сие.

Върхът е в края на министерското изявление, когато научаваме, че “бъдеща Сирия трябва да бъде единна, да има стабилни държавни структури, да защитава всичките си малцинства, да създаде солидни институции, да контролира армията и службите си…”! Направо паднахме. Ето че е описана... Сирия отпреди войната! Значи това ужасяващо клане е било само удар с меч във водата?

Но най-лошото предстои. Тази сутрин преминахме нов праг в абсурда и политическото самоубийство. В момента, в който е изключително спешно най-накрая да започнем да си говорим с открито сърце, да казваме истината, да оставим позите и анатемите, да не се лъжем повече за врага, да направим общ фронт - както предложиха руснаците преди петилетка - срещу ислямизма, президентът на Република Франция публично се пита сутринта в развлекателно предаване пред водещия Ян Барт по TMC уместно ли е да приеме Владимир Путин в Париж на 19 октомври! “Мож’би да, мож’би не…” 

Отговорът на Москва на тази обида не закъсня: руският президент няма да дойде. Ние сме на дъното на дъното на дъното на политическото безсилие и потъваме, обзети от пиянството на дълбините, вярвайки, че изплаваме.

Височина на погледа и дълбочина на полето, истинска грижа за човешкото страдание: реалполитиката е решението, не злото. Постоянното объркване между сирийската държава и сирийския режим подхранва войната. Трябва да помогнем на  държавата да оцелее пред ислямистката офанзива, вместо да окуражаваме терористичните движения да я разрушат. Съдбата на Башар ал Асад е едновременно централна и второстепенна. Ако сирийската държава падне под удара на ДАЕШ или на “Ал Нусра” и неговите превъплъщения, ще настъпят междуобщностни кланета и хаос. Кой тогава ще отговаря за това, че сме позволили да се случат?

Превод от френски: Галя Дачкова