- Автор: Проф. Венцеслав Кулов, УНСС
- 10 Sep 2020
- 343
- 67
Има една тенденция в българския политически живот, която упорито си пробива път през последните години, и това е постепенният и съзнателен отказ на българските правителства от национална независимост. Нека да оставим анализа и оценката на тази обективна тенденция на политическите коментатори. Предмет на настоящата статия е една втора, субективна тенденция, която е идеологически „дубликат” на първата. Става въпрос за постепенната ерозия на национализма (патриотизма) в съзнанието на българина. Това явление е от компетентността на социалната психология, но според мен си заслужава да бъде обсъдено и в един „злободневен” контекст. Това е негативната реакция, която предизвика решението на правителството да потвърди номинацията на Ирина Бокова за Генерален секретар на ООН.
Три критики на номинацията на Ирина Бокова
Сигурно съм бил голям наивник да вярвам, че понастоящем, когато правителството официално потвърди номинацията на Ирина Бокова за Генерален секретар на ООН, споровете „за” и „против” тази кандидатура ще стихнат. Защото вече няма съмнение, че Ирина Бокова е единственият български кандидат за тази длъжност и в светлината на това обстоятелство въпросът за личните й качества изглежда сравнително маловажен. Казано с други думи, във всички случаи е по-добре за България Генералният секретар на ООН да е българин, отколкото да не е. От тук нататък следва всички критични съображения срещу кандидатурата на г-жа Бокова да се считат от нас, българите, за неприемливи. Доколкото зависи от нас, тези критики би трябвало да секнат. Така ли е или не?
Оказва се, че тази проста логика по някаква причина не работи. Така например в огласената тези дни Позиция на НР на ДСБ са изтъкнати аргументи срещу номинацията на Ирина Бокова, които са фокусирани около нейната личност. Същият личностен подход към въпроса е характерен и за още две статии – на Димитър Бочев в „Портал за изкуство, култура и общество” и на проф. Юлиан Вучков в „Уикенд” . Макар и различни по съдържание, тези три възражения срещу номинацията на Ирина Бокова могат да се подведат под общ знаменател: те са основани върху отрицанието на национализма. Преди да стигна до обобщението обаче ще маркирам накратко съдържанието на трите възражения.
Както би трябвало да се очаква, позицията на ДСБ е свързана с антикомунизма: Бокова е комунист, защото баща й е бил комунист, а тя самата е лансирана в политиката от БСП. Това прави нейната кандидатура неприемлива за пострадалите от комунистическия режим страни от Източна Европа. Подтекстът е, че понеже кандидатурата на Ирина Бокова е обречена на неуспех, по-добре щеше да бъде тя изобщо да не беше издигана. (Така правителството щеше да си спести срама от неизбежния провал.) Въпросът за липсата на алтернативна българска кандидатура (и произтичащата оттук еднозначност на избора) изобщо не се обсъжда.
Коментарът тук е, че и бащата на президента Росен Плевнелиев е бил комунистически функционер, какъвто на млади години е бил и той самият. Не ми е известно обаче в тази си битност г-н президентът да е бил обект на нападки от страна на ДСБ. Изобщо казано, като идеологическа платформа антикомунизмът се изтърка и по различни причини вече не върши работа. (А те, горките десебари, освен един гол антикомунизъм друго си нямат.)
Подобна по смисъл, макар и досадно многословна, е статията на Димитър Бочев. След бегло позоваване на общоизвестни факти от биографията на Ирина Бокова и пространен коментар върху тях авторът се изхитрява да заключи, че г-жа Бокова има „съмнителен граждански морал”. Какво по-точно трябва да се разбира под „граждански морал” - това философът Бочев не ни обяснява. Изглежда намекът е, че един подлец, ако „плюе” комунистите, проявява висок граждански морал, и обратното…
Стъпвайки върху тезата за „съмнителния граждански морал на Ирина Бокова”, авторът „хваща бика за рогата”: той очертава съдбовната дилема, до която стига всеки, който размишлява по въпроса дали да подкрепи или да отхвърли нейната номинация. Можем ли ние, изхождайки от тесните национални интереси, да пренебрегнем аргументите, които ни диктуват интересите на човечеството? Би ли бил морален един такъв избор? Отговорът е ясен: не може по-висшето – човечеството, да бъде подчинено на по-низшето – отечеството. В подкрепа на това си разбиране авторът привежда и теологически съображения, които не се чувствам компетентен да коментирам.
Изводът е ясен: „съмнителният граждански морал” на Ирина Бокова натежава на везните и ние със свито сърце трябва да признаем, че тя не е подходяща за Генерален секретар на ООН. За такъв трябва да бъде избран „доказан демократ и хуманист, пък бил той и чужденец”.
Логиката на Димитър Бочев е неумолима, защото той подхожда към въпроса от световна и дори от божествена гледна точка. Неговата първа грижа е Светът, а не България. Къде е Светът, къде е България! Излиза, че ние, българите, водени от идеите на хуманизма, трябва да се борим със зъби и нокти срещу кандидатурата на Ирина Бокова, за да спасим света от един погрешен (и може би фатален) избор.
Добре, г-н Бочев, ще „нахапем” ние г-жа Бокова и ще спасим света, но нас кой ще спаси? Не Ви ли е поне малко жал за най-бедните и най-отчаяните хора в Европа? И не ми казвайте, че сами сме си виновни за тоя хал: аз това го знам. Но защо и ние, едно гордо някога племе, а сега просяците на Европа, да си нямаме там, сред „най-първите” хора на планетата, един застъпник: ако ще само за самочувствие, което сега толкова ни липсва…
По-различни от коментираните дотук са критичните съображения срещу кандидатурата на Ирина Бокова на проф. Вучков. Аз лично бих се съгласил с голяма част от неговите доводи, разгледани сами по себе си. Те се основават върху един остроумен и правдоподобен социалнопсихологически портрет на Ирина Бокова. От чисто човешка гледна точка този типологизиран портрет не буди особени симпатии. И това е логично: през годините г-жа Бокова и като посланик, и като министър, и в сегашното си качество на Генерален директор на ЮНЕСКО, е била високопоставен международен чиновник. А колкото по-високопоставен е един чиновник, толкова повече е чиновническото у него. Обаче такъв е, уважаеми проф. Вучков, нашият свят: за да се издигнеш в службата, трябва да си малко нещо кариерист, лицемер, нагаждач и т.н. Който търси искрени и безкористни хора, които говорят това, което мислят, и никога не правят компромис със съвестта си, няма да ги намери в канцелариите на министерствата, банките и престижните международни организации.
Макар че всички изводи на проф. Вучков се основават най-вече върху психологически хипотези, от тях излиза, че без да е една възхитителна личност, която се „раздава” в служба на Отечеството, г-жа Бокова е тъкмо такава, каквато би трябвало да бъде, че да е един образцов Генерален секретар на ООН. Друг е въпросът, че на проф. Вучков, а и на мен тази световна уредба никак не ни харесва…
Съображенията на проф. Вучков са и остроумни, и талантливо изложени, но те бият встрани от целта - не са релевантни на обсъжданата тема. Въпросът, свързан с кандидатурата на Ирина Бокова за Генерален секретар на ООН, е принципен и се свежда до приемането или отхвърлянето на следната конюнкция:
- Гражданите на България (етнически българи, турци, цигани, евреи, арменци и пр.) съставляват едно цяло, наречено българска нация, което стои по-високо от отделните си съставки. Интересите на това цяло са върховна ценност – няма нищо, което стои над тях.
- Принадлежността към българската нация поражда специфична връзка между гражданите. Тази връзка е сходна с кръвното родство и намира израз в морални задължения на членовете на общността един към друг – такива, каквито те нямат към чужденците (към хората, които не принадлежат към нацията). Пренебрегването на тези задължения е морално укоримо.
Ако ние приемем въпросните две предпоставки, автоматически заставаме на позициите на национализма, както аз го разбирам. И тогава подкрепата на кандидатурата на Ирина Бокова за Генерален секретар на ООН престава да бъде въпрос на субективно предпочитание – тя става безусловен морален дълг на всеки гражданин на България. Обратното: ако ние, водени от личните си разбирания, оспорваме номинацията на Ирина Бокова, заемаме несъвместима с национализма позиция. Как точно ще наречем тази позиция – „космополитизъм”, „национален нихилизъм” или просто „родоотстъпничество” – това е въпрос на вкус. Нека от уважение към авторите на коментираните по-горе текстове да ги наречем космополити. Тогава можем да кажем, че тези текстове са издържани в духа на космополитизма.
За ерозията на българското патриотично съзнание
От Възраждането насам национализмът под една или друга форма неизменно е присъствал в съзнанието на българина и е играел важна роля в обществения живот. Тази роля може да се сравни с имунната система в организма, която в моменти на опасност се активизира в името на оцеляването му. От медицината обаче ние знаем, че при определени обстоятелства имунната система започва да работи срещу самия организъм. По същия начин патриотизмът, ако се „изроди”, би могъл да има разрушителни последици за обществото.
За добро или лошо националистическите идеи вече не мотивират нашите действия и аз се опасявам, че нищо не е в състояние да им придаде действена сила. Национализмът днес е само част от историята, но не и от живота. И ако сме честни пред себе си, ние трябва да признаем, че за българина национализмът (патриотизмът) отдавна не е значима идеология. Ние виждаме, че нашите най-добри спортисти отказват да се състезават под български флаг; езикът ни се е превърнал в странна смесица от български и английски думи и езикови структури, а в българските висши училища постоянно се увеличава делът на лекциите, четени на чужд език. (По правило в тези чуждоезикови форми на обучение се включват най-силните български студенти.) Това, разбира се, са само външните белези на една дълбока промяна в съзнанието на българина.
Не би било преувеличено да се каже, че в България понастоящем има много хора, преимуществено интелектуалци, за които национализмът е или глупост (дивашко суеверие), или опасно предубеждение, което трябва да се изкорени в името на световния мир (и транснационалния алъш-вериш.) Предполагам, че тези хора се преживяват като граждани на света, които са надраснали тесногръдието и ограничеността на национализма. Ако космополитизмът се отстоява честно и открито (пример за което е коментираната по-горе статия на Димитър Бочев), той заслужава уважение. У нас обаче повечето политици са лицемери. Те се преструват на националисти, за да се харесат на „простолюдието”. Когато им изнася, те говорят за национален интерес, разтягайки това понятие като дъвка в зависимост от политическата конюнктура.
Понеже след Христо Ботев всичко казано за фалшивия национализъм изглежда някак банално, аз ще се огранича с твърдението, че днешният български национализъм е чиста бутафория. И едно доказателство в това отношение са атаките срещу Ирина Бокова за Генерален секретар на ООН. Самият факт, че тези атаки се възприемат като нещо нормално и не предизвикват спонтанно обществено недоволство, недвусмислено свидетелства, че българският национализъм е на смъртния си одър.
По времето на Маркс космополитизмът е бил елемент от лявата идеология. (Да си спомним Манифеста, в който е казано, че работниците нямат отечество.) Днес, в епохата на глобализацията, космополитизмът е атрибут на десния демократичен либерализъм. В този смисъл позицията на „автентичната десница” у нас, коментирана по-горе, е логична. Същото презрително отношение към патриотизма обяснява охотата, с която десните (именно десните!) политически коментатори се втурнаха един през друг да търсят най-различни кусури в кандидатурата на Ирина Бокова. Причината тук не е, както някой би си помислил, едно типично „заиграване” с биографията на г-жа Бокова – според мен тази причина е много по-дълбока.
Макар да имам мнение по въпроса, аз не се наемам да оценя категорично ерозията на национализма в съзнанието на българина – не се наемам да кажа дали и доколко тя е нещо добро или лошо. Така или иначе, за мен е ясно, че с българския национализъм си отива цяла една епоха. Това е коренна промяна в съзнанието на хората, която ще доведе до непредвидими последици. И едва ли някой би могъл да каже как, лишена от своята „имунна система”, ще изглежда България след двайсет или трийсет години.
------------------------
- Проф. д.н. Венцеслав Кулов е преподавател по философия и логика в УНСС.
