Рано е да отписваме Тръмп

Пери я е дал под непосредственото впечатление от пропагандната акция на Тръмп в Сирия от началото на април. Тя ни изправи на нокти, усетихме за миг на тила си дъха на горещата война – и всички американски прогресисти, които почувстваха частично облекчение от победата на Тръмп по отношение опасността от война, го намразиха и причислиха към откачените ястреби като Хилари и Маккейн. Но още тогава отбелязах чисто пропагандния характер на ракетния удар, който нямаше нищо общо нито с химическото оръжие, нито със Сирия, нито с Третата световна война. Това бе типичната спасителна пропагандна реакция на слаб, неприеман и атакуван от бюрокрацията си американски президент – като на Труман с Хирошима, Кенеди със Залива на свинете, Бил Клинтън с крилатите ракети по Судан и Афганистан. 

Трябва да признаем, че номерът на Тръмп успя – без да причини голям конфликт или дори сериозно търкане с Русия, той пресече бурята от негативизъм от корпоративните медии и върхушката на демократите. Аманпур, Блицър и Закария, както и самата Хилари, да не говорим за Маккейн, тутакси радостно затръбиха фанфарите на войната. Това наистина продължи само миг, докато се усетиха, че Тръмп ги блъфира в типичния си мошенически стил. Но и то бе достатъчно да осигури спасителна глътка кислород за отчаяно борещия се с преврата президент и да се изпусне въздухът от балона „Русиягейт“. 

Срещата с Лавров и уволнението на Коми станаха вече в съвършено нова психологическа обстановка. Коренно различна от времето, когато безславно бе натирен и смачкан психически Майкъл Флин. Междувременно стана ясно, че няма и няма да има твърди факти в подкрепа на „Русиягейт“. 

Затова именно Тръмп сe разправи така уверено с Коми и явно ще продължи погрома на върхушката на службите. Меморандумът на заместник главния прокурор Род Розенстайн, на основание на който бе уволнен директорът на ФБР, е юридически перфектен, а и самият Розенстайн има безукорна репутация като прокурор, макар сега да го натискат да се разграничи от самото кадрово решение за уволнението. 

Скандалът с кибератаките в Англия и по цял свят от последните дни с помощта на изтекъл от АНС софтуер – ето пролиферацията на вредителски шпионски софтуер, за което от лани предупреждаваше Едуард Сноудън – нанесе нов морален удар на „държавата в държавата“. Този проблем тепърва ще расте. Никой не е опровергал и разкритията на „Уикилийкс“ от началото на април за кибероперацията на ЦРУ, а малко преди сирийската атака изтече и информацията, че съветникът на Обама по националната сигурност Сюзън Райс контролирала тайна операция на четири служби, вкл. ЦРУ и АНС, за следене на предизборния и преходния екип на Тръмп. 

Реакцията на уволнението на Коми е гласовита, но вяла, имейлите за подписки в негова защита, които получавам (като все още регистриран демократ) от демократическите апаратчици са по-малко и звучат някак отчаяно в сравнение с преди, когато се заклеймяваше Тръмп. Хората не за забравили как само преди половин година демократите сами искаха главата на Коми за историята с имейлите на Хилари. И сега уволнението му е макиавелистки обосновано от Тръмп именно с нарушенията на процеса по това дело срещу нея. 

Демократите повтарят почти всички аргументи, че Тръмп установявал авторитарно управление – диктатура, които анализирах миналото лято в коментара „Великият Тръмп“: застрашена ли е Америка от президентска диктатура?“. Но те ми звучат неубедително. 

Това, което досега най-много прави впечатление, не е толкова авторитаризмът на Тръмп, колкото яростта и безскрупулността на враговете му, далече надхвърляща всичките сюрреалистични антики, което помним от страна на републиканците срещу Обама и семейство Клинтън. Трудно, много трудно, почти невъзможно е да успее един кандидат-диктатор в Америка. Много по-лесно е да се опита промяна в рамките на закона, но и с постоянно апелиране към масите за натиск отдолу срещу елитите. 

Оплакванията, че Тръмп щял въобще да прекрати пресконференциите си в Белия дом – нещо, което предвиждах още в края на януари – и че ще създаде, както вече започва с явно планираното уволнение на непохватния Спайсър – нова система за преки връзки с масите, не трогват особено публиката, травмирана от „новговора“ на казионните медии. 

Така че от гледна точка на мира и нормализацията на отношенията с Русия – въпросът на въпросите за българския читател – управлението на Тръмп може все пак да се оцени положително в сравнение с това на Обама и евентуалното на Хилари. Както чухме и от Лавров, въпреки всичко Тръмп бил прагматик, а не идеолог като Обама. 

И тук във фокуса на вниманието ни трябва да е Сирия, заради която, както сега чуваме ясно и от американски източници, Обама съзнателно и целенасочено предизвика украинската криза – и фактически анихилацията на държавата Украйна, разпадаща се пред погледа ни. 

Бясната идеологизирана русофобия е изключителна световна бестия, с която очевидно трябва да се борят всички разумни хора на планетата. В момента тя разрушава може би необратимо и американската Демократическа партия. 

Толкова по-зле се отразява тя в България, която е свързана с Русия със специално историческо отношение и има в нейно лице единствения реален защитник на суверенитета и териториалната си цялост, а вече, благодарение усилията на десните – и почти единствения си сериозен потенциален източник на инвестиции и международно развитие. Което вече явно се разбира и от клетника Борисов – същия, дето преди две-три години се хвалеше как спрял с гърди три руски проекта. 

Приемам малко на доверие в полза на Тръмп, че и зъбенето му срещу Иран, особено след отстраняването на Флин, е блъф, както и зъбенето му срещу Асад и Ким. Виж, зависимостта му от Саудитска Арабия и Нетаняху вероятно е истинска, тук няма разлика с Буш II и Обама. Но прагматичните отношения с Русия, както до 1980-те, отново са ключът към цялата външна политика на САЩ. Ако те се развиват, изключени са крайностите и по отношение на Иран, и на Китай, ще се модифицира чувствително и политиката по отношение на ЕС, което ще стимулира европейските партии на протеста и ще разклаща Брюксел. 

Безспорно положително трябва да се оцени и трайната и необратима конфронтация на Тръмп с „министерството на истината“. Тя е пример за всички – у нас също има огромна нужда от основно преформатиране на медийното пространство. Не става дума само за митичния Пеевски, а и за медийната завера на олигарсите Прокопиев, Сашо Дончев и Огнян Донев. 

За съжаление обаче, както прогнозирах миналото лято, във всички други отношения Тръмп се провали. Той беше и остана мошеник, демагог, шарлатан. Позата му на народняк (не харесвам думата „популист“), който уж се бори за забравения малък човек, е смокинов лист за реалната му политика в полза на най-богатите и за сметка на най-лоялните му наивници от работническата класа. 

Предлаганата данъчна реформа и недопеченият план за замяна на „Обамакеър“ са в интерес изключително на супербогатите и на здравноиндустриалния комплекс, докато 24 милиона от средната класа (не бедни – те си имат „Медикейд“) наистина остават без осигуровки – при все че и по „Обамакеър“ те не само поскъпнаха до невъзможност, но и така и не бяха приети от големите болници. 

Борбата с имиграцията не е в интерес на корпорациите и няма да доведе до нищо осезателно. Приказките за борба с деиндустриализацията в американския ръждив пояс са само приказки. Развитието на инфраструктурата с публични инвестиции – също. Но вредата за околната среда от въгле- и нефтогазодобива ще е реална. Управлението на Тръмп ще задълбочи проблемите, които излязоха на повърхността през есента на 2011 г. с „Окупирай Уолстрийт“ пролетта на 2016 г. с големите успехи на движението на Бърни Сандърс. 

Америка има нужда от работещи социалистически решения, а не от демагози „популисти“ или псевдолиберални империалисти, обслужващи супербогатите глобални елити. И няма съмнение, че ще ги получи в най-скоро време. 

Главният вътрешен проблем на западните общества е растящото неравенство. Както виждаме, „победите“ на олигархията в Европа чрез подставени пластмасови фигури като Макрон или изкопаеми балкански реликти от праисторическата ера като Борисов само отдалечават във времето решаването му и го задълбочават. 

Крахът на „народнячеството“ в България – чрез очакваната безусловна капитулация пред ГЕРБ на т.нар. „националисти“ (думата „патриоти“ по техен адрес е някаква зла шега) и на местните бизнес партийки, както и чрез пълното инкорпориране от ГЕРБ на чалга популизма на болнавия Трифонов – потвърждават оценката, че у нас има само една „всенародна партия-държава“ – ГЕРБ – и само една опозиция – БСП, и че спасението на България зависи само от нея. 

От отърсването й от хора като Гергов, от преодоляването на грешките като тази с недоразумението Герджиков, но най-вече от успеха на идейното й обновление – отвъд фалиралия брюкселски псевдолиберализъм – но без връщане към тесния пролетарски комунизъм. Към новия широк народен социализъм на 99-те процента, на народната съпротива срещу олигархията. Против плоския данък, за поощряване и на предприемчивостта, но и на солидарността. Това няма да е възможно без активна държавна индустриална политика, което сега, изглежда, също се разбира дори от ГЕРБ. 

Но за ГЕРБ е късно да се опомня – няма спасение. БСП трябва да е готова да управлява по новому още догодина наесен, най-късно до началото на 2019 г. Отчитайки опита от вредителството на Герджиков, ударът й по криминалната банда ГЕРБ, по „министерството на истината“ и по цялата система на олигархичен контрол трябва да е бърз и съкрушителен. И с подкрепата на огромното мнозинство оцелели дотогава българи.