Представителите на западните демокрации са безпомощни пред "силните лидери"

Жаир Болсонаро на церемония в Бразилия на 11 януари Снимка: Ройтерс

През септември 2016 г. на срещата на Г-20 в китайския град Ханчжоу светът започна да променя цвета си. На Барак Обама и Франсоа Оланд им оставаха няколко последни седмици на президентските постове, като самият Оланд дори не подозираше това. По същото време Матео Ренци все още не беше проиграл своя конституционен референдум в Италия и продължаваше да гради илюзии, подобно на новия канадски премиер Джъстин Трюдо. А Ангела Меркел все още царстваше в Европа.

В същото време „силните лидери“ вече бяха започнали да разширяват позициите си, при това с все по-голяма самоувереност. Си Дзинпин приемаше победоносно гостите си, макар да не бе назначен все още за пожизнен лидер. Владимир Путин през 2014 г. анексира Крим, а след това подкрепи ефективно Башар Асад в Сирия. И накрая, Реджеп Тайип Ердоган успя да се справи с опита за държавен преврат, укрепи позициите си и с безпрецедентен брой арести погреба опозицията. На всеобщ преглед бяха подложени предпоставките за кардинални промени в света, докато уморените вече представители на старите западни демокрации отстъпиха мястото си на набралите сили автократи.

Правата на човека, „а ла Китай“

На следващата среща на Г-20, състояла се от 30 ноември до 1 декември 2018 г. в Буенос Айрес, лагерът на демократите се сви като шагренова кожа. След бунтовете на „жълтите жилетки“, безредиците в Париж и собственото му безсилие в европейските институции, звездата на младия френски президент Емануел Макрон бързо започна да залязва. Самолетът на Ангела Меркел, който не успя да излети за Буенос Айрес, остана на летището и пропусна общата снимка, на която видно място беше отредено на противниците на западния либерализъм. Домакин на срещата беше либералът Маурисио Макри, оглавяващ банкрутиралата Аржентина.

На свой ред, на снимката Си Дзинпин, Владимир Путин и Реджеп Тайип Ердоган се открояваха още повече, отколкото преди две години. Освен това на срещите от този род, те вече изглеждаха като сдържани и дипломатични политици в сравнение с президента на САЩ Доналд Тръмп. Последният с голямо удоволствие саботираше крупните международни мероприятия, на които до неотдавна доминираше Америка, като с това обезкуражаваше западните си съюзници, докато в същото време „силните лидери“ отбелязваха своя триумф.

През март 2018 г. Си Дзинпин направи конституционна реформа и стана пожизнен лидер на Китай. Той успя да формира гигантска сфера на влияние и предприе икономическа експанзия със стратегическия проект „пътя на коприната“. Създаде мащабна мрежа за вътрешен контрол и започна строителството на лагери за уйгурското малцинство. Възползвайки се от лошия имидж и протекционизма на Доналд Тръмп, той се представи на миналогодишния форум в Давос като глашатай на глобализма, многостранния подход и откритостта в икономиката, макар че китайският пазар и досега е затворен за западните компании. Той дори обясни, че защитава китайската концепция за правата на човека, която меко казано се разминава с устава на ООН. Но, нещо много по-важно за западните страни е, че той опроверга безспорното твърдение, че повишаването на жизнения стандарт води след себе си утвърждаването на демократичните идеи и стремежа към свобода в авторитарните държави.

По този повод историкът Питер Франкопан в книгата си „Новият път на коприната“ написа: „В Азия се формира нов свят, но този свят не е свободен“. След анексията на Крим, Владимир Путин се зае с приватизацията на Азовско море, което преди това си поделяха Русия и Украйна. Малко преди срещата в Буенос Айрес, руските сили за сигурност задържаха украински кораб с 24 моряци, които сега са в ситуцията на заложници. Тази стъпка не предизвика сериозна реакция от страна на Запада, ако не броим отмяната на срещата между Тръмп и Путин на форума на Г-20 в Буенос Айрес. На свой ред, руските специални служби са подозирани за отравянето на бившия руски агент Сергей Скрипал във Великобритания.

Проруските сайтове постоянно пропагандират в интернет тезите на Путин и бяха заподозрени, че са повлияли на американските избори. Путин продължава шахматната партия със Запада, като използва в своя полза гигантоманията на Доналд Тръмп и най-малките грешки на противника. Това пролича и на неловката пресконференция в Хелзинки на 13 юли 2018 г., когато президентът на САЩ тръгна против собствените си специални служби в присъствието на руските им колеги.

Ердоган на свой ред продължава да отвлича, арестува, съди и измъчва привържениците на Гюлен с помощта на агентурата си в множество страни от САЩ до Русия и Иран. И накрая да отбележим, че принцът на Саудитска Арабия Мохамад Бин Салман ас Сауд обозначи на срещата в Аржентина своето завръщане на световната сцена след убийството на журналиста Джамал Кашоги в саудитското консулство в Истамбул на 2 октомври 2018 г. Кадрите от веселото му ръкостискане с Путин обиколиха целия свят. Две години преди това в Ханчжоу, Бин Салман все още имаше образа на принц, който иска да модернизира страната.

Триумфът на тези лидери е още по-забележителен, защото броят им се увеличава. Индийският премиер Нарендра Моди, който застана на руля на най-голямата демокрация в света, през 2014 г. пое курс към индуиски национализъм в ущърб на мюсюлманите и правозащитниците. В Бразилия съвършено неизвестният преди кандидат Жаир Болсанаро спечели президентските избори през октомври 2018 г., възползвайки се от разпада на политическата система, символ, на която бяха присъдата на харизматичния бивш президент Лула да Силва, невъобразимата корупция, множеството партии и неспособността им да се справят с икономическата криза, подкопала възхода на страната.

Миграционната причина

Но по-важното е, че лагерът на западната демокрация както в Европа, така и в САЩ, ерозира не само отвън, но и отвътре. Разпадането на традиционните партии се забелязва и с просто око в няколко европейски страни, като Франция, Италия, Испания, Гърция и т. н. Много често това е съпроводено с подем на ултрадесни популистки партии, които се стремят да станат изразители на недоволството от икономическата криза и ситуацията с имигрантите, когато през 2015 г. повече от един милион души нахлуха в Европа през Гърция и Балканите.

Политологът Иван Кръстев подчертава, че „Кризата през 2008 г. изостри недоверието към европейските институции, което в частност даде отражение в културното отхвърляне на елитите и имигрантите“. Сега на власт в Австрия, Италия и България дойдоха ултрадесни партии, но това не предизвика осъждането им от страна на традиционните движения, които дори в отделни случаи формираха правителства заедно с тях. Имиграционната криза през 2015 г. беше използвана от ултранационалистките власти в Унгария и Полша като предлог да отхвърлят либералните правила на Брюксел. Всички тези популистки движения в света усещат подкрепата от страна на лидера на свободния свят, САЩ.

Победата на Доналд Тръмп наруши глобалното равновесие. Неговата доктрина „Америка преди всичко“ беше приложена спрямо Китай, против който Тръмп започна търговска война без да търси подкрепа от съюзниците си. Това е така, защото американският лидер вижда другия голям източник на заплаха в лицето на собствените си съюзници, които нееднократно обвиняваше в Туитър, че се обогатяват за сметка на САЩ. Обвинения бяха отправени дори и към отрицателното външнотърговско салдо с Япония и най-вече с Германия на Меркел, която през ноември 2016 г. застана на позициите на либералната демокрация. Тогава тя заяви, че „върху този, който ръководи тази велика страна (САЩ), от гледна точка на нейната значителна икономическа мощ и военен потенциал, лежи отговорност пред останалия свят“, напомняйки, че общите ценности на Германия и Америка се изразяват в „демокрацията, свободата, защита на правата и достойнството на човека без оглед на неговия произход, цвят на кожата, пол, вероизповедание, сексуална ориентация и политически възгледи“.

Европа се пука по шевовете

Две години след 13-годишното управление на Меркел и на фона на критиките в собствената й партия, тя вече няма сили да води опозицията срещу Тръмп. Нейната реторика започна да приема мрачни очертания, като за пример могат да послужат думите й, изречени на 11 ноември 2018 г. в Париж: „Лесно е да разрушим международните институции, но можем ли да ги построим днес отново? Ще можем ли, както през 1948 г. ,да приемем Всеобща декларация за правата на човека? Лично аз не съм уверена в това“. Нейните изявления в този ден се кръстосаха с песимизма на президента на Франция, който каза: „В историята ще остане образът на 80-те лидери под Триумфалната арка само, че не е ясно как ще бъде изтълкуван той в бъдеще. Дали като символ на устойчивия мир между нациите или края на единството пред новото развихряне на хаоса в света“.

Месец по-късно около Триумфалната арка се развихри насоченото срещу Макрон агресивно движение на „жълтите жилетки“, превърнало се в поредния удар върху международния имидж на френския лидер, който се надяваше да промени мнението на американския си колега. Европа вече няма силна позиция. Тя все още е световна икономическа сила, но е объркана и пращи по шевовете.

Гръцката криза (2010-2015 г.) беше първата линия на разлома. В нея се сблъскаха две Европи - северна и южна. Формираха се карикатурни образи на гръцкия елит, който само се стреми да похарчи парите на трудещите се от север, и германския мравуняк, който с всички сили се стреми да наложи жестоки икономии на неспособните да се покаят грешници от Атина. Звучаха доста войнствени заявления, но Европейският съюз не успя да намери сили при слабия ръст на гръцката икономика да разпредели по подходящ начин оскъдните й плодове. Освен това ЕС отказа да признае, че и той има някаква вина, за разлика от Международния валутен фонд, който отбеляза, че не е оценил отрицателните последствия от жестоките икономии, наложени на Гърците.

Именно в тази разбита Европа през 2015 г. започна имигрантската криза и ние не успяхме да се справим с нея. Германия, Австрия и Швеция приеха значителната част от бежанците, което укрепи много силно позициите на ултрадесните сред електората. Останалата част от Европа не прояви особена солидарност, като остави на тези три страни опитите за интеграция на имигрантите, а на Италия и Гърция - поемането на потока от новопристигащи имигранти.

Голямата партия покер

Унгарският премиер Виктор Орбан, чийто рейтинг беше започнал да спада, се обяви за глашатай в борбата с „нахлуването“ на имигрантите и мюсюлманите, в което го подкрепиха и страните от Централна Европа, обвинявайки ЕС в подкопаване на европейската, т.е. християнска идентичност. Полша и Унгария се възползваха от имиграционната криза, за да провокират Брюксел и по други основополагащи ценности на ЕС, като правовата държава и свободата на пресата. Виктор Орбан формира алианс с ултрадесния италиански вицепремиер Матео Салвини, но и двамата запазиха членството си в дясната ЕНП, която също се въздържа от критика на алианса между канцлера на Австрия и ултрадясната Австрийска партия на свободата.

Гласуването на британците за напускането на ЕС показа, че Европа е смъртна. Макар че катастрофалната позиция за Брекзит на Консервативната партия и лидера на лейбъристите Джеръми Корбин позволиха на Евросъюза да запази твърдостта и единството си пред лицето на противоречивите искания на британското правителство, това привидно единодушие едва ли може да скрие появилите се по стените на европейския дом пукнатини.

В същото време Доналд Тръмп продължи своята подривна дейност. Той приветства Брекзит и отправи нападки срещу Тереза Мей, която според него има „прекалено примиренческа“ позиция спрямо ЕС. На 1 юни Тръмп напусна Парижкото споразумение за климата, а през май миналата година отхвърли подписания през 2015 г. договор за иранската ядрена програма. През октомври 2018 г. той обяви, че САЩ ще се отттеглят от Договора за ликвидация на ракетите със среден и малък обсег на действие. Той даде да се разбере, че не се чувства обвързан с подписа на предшественика си Роналд Рейгън, който подписа този договор през 1987 г. Тръмп винаги приема своите решения еднолично, без да отчита други гледни точки, след което обикновено ги обявява в Туитър. Американската дипломация се превърна в една голяма партия покер, в която Доналд Тръмп след всеки свой ход разкрива картите си.

По същия начин беше обявено извеждането на американските войски от Сирия под предлог, че "Ислямска държава" е победена, макар че специалните служби изразиха тревогата си относно възстановяването на активността на ислямските джихадисти под формата на градска, партизанска война. Франция и Великобритания, чиито войски също се намират в Сирия бяха предупредени за изтеглянето на американските военни в последния момент. Що се касае до кюрдските сили, които се сражаваха с "Ислямска държава" с намерението да създадат свой автономен регион в Сирия, те бяха оставени на милостта на Турция, за която приоритетна задача винаги е била борбата със сирийските съюзници на кюрдската партия в Турция, и едва на второ място ликвидацията на "Ислямска държава".

Горчиво поражение

Ердоган обеща на Тръмп да довърши работата с "Ислямска държава". За президента на САЩ това се оказа достатъчно и той каза: „Работата е ваша, ние тук свършихме“. Неговият събеседник не скри радостта си от факта, че американците повече няма да бъдат заедно с кюрдите. Обединявайки, като че ли главните действащи лица в казуса "Кашоги", Доналд Тръмп радостно отбеляза, че Саудитска Арабия „ще даде нужните за възстановяването на Сирия средства вместо САЩ“.

Сирия се превърна в тежко поражение за западния блок. След отказа на Барак Обама да се намеси в отговор на химическите атаки през 2013 г., Русия успя да се върне в Близкия Изток. Тя спаси търкалящия се към пропастта режим на Башар Асад и му позволи да отвоюва територията на страната с решаващата подкрепа на Иран. В този смисъл, изтеглянето на американските войски от Сирия до голяма степен облагодетелства Иран, независимо от това, че след зрелищното примирие с Ким Чен Ун, сега той е главният враг на Вашингтон.

Съдбата на Сирия дълго време беше предмет на мирни преговори в Женева под егидата на ООН, Париж и Вашингтон, но сега тя се решава от Москва, Техеран и Анкара, които са много далеч от ролята на световен жандарм, която Америка на Тръмп не иска повече да играе. Тези държави ще защитават собствените си интереси в региона без да ги е грижа за правата на човека или за наказване на престъпленията на сирийския режим към неговото население.

В новото разпределение на XXI век, Си Дзинпин играе на го, Путин на шах, Тръмп на покер, Ердоган на табла, Мохамад Бин Салман на кървава компютърна игра, а британското ръководство  непрекъснато стреля по банките. Що се отнася до европейците, те съдейки по всичко, са се задоволили с пасианса, макар че масата, на която играят, се разпада пред очите им. Колко далече остана това време, когато американският публицист Франсис Фукуяма предричаше след разпада на СССР „повсеместно разпространяване на западната либерална демокрация, като окончателна форма за всяка държава“.

Статията е откъс от книгата Bilan du monde 2019. Géopolitique, environnement, économie (Равносметка за света през 2019 г. Геополитика, околна среда, икономика)

Превод за "Гласове": Никола Стефанов