Сякаш сънуваме, виждайки, че американската левица изведнъж се е разтревожила за последствията от релативизма. Ощипваме се, виждайки нейните представители изведнъж да заговарят като консерватори и да обясняват с разтревожен тон, че не всичко е ценно, че истината съществува и трябва да се доверим на авторитетните професии (университетски преподаватели, журналисти), натоварени да установят истината и да я разпространяват.
Как не помислиха за това по-рано? Защото в продължение на 40 г. американските “либерали”, господстващи в университета и в медиите, твърдяха обратното с постоянство и успех.
Радикалните 60-те г., както ги наричат в САЩ, доведоха да дисквалифициране на идеята за истина,
представяна като фикция в служба на опазването на обществения ред. Една Вулгата, помиряваща Маркс и Фройд, нахлу в социалните науки и обяви, че ще “деконструира” знанието, което университът на татко имаше за мисия да предава и проверява чрез изпити. За нея цялото общество не е нищо друго, освен произволни условности, които прикриват механизмите на господство.
Окопали се в Чикагския университет, островче, останало вярно на класическите хуманитаристи, Лео Строс, а после редките му последователи, като Алън Блум, напразно се бориха срещу това цунами.
“Ако всичко е ценно, то канибализмът е просто въпрос на вкус”, с чувство за хумор отбелязваше Лео Строс.
И ако няма факт, независим от интерпретативната си обвивка, с какво право претендираме все още, че различаваме информацията от чистото мнение? Днес откриваме с голямо закъснение последиците от теориите, които с такава лекота бяха аплодирани в продължение на десетилетия.
Преди 20 г. американският есеист Кристофър Лаш се тревожеше в “Бунтът на елитите” за края на изкуството на учтивия спор. Само вкусът към цивилизования дебат подхранва желанието да се информираме, подчертаваше той. Направете дебата невъзможен и ще убиете желанието за знание, аргументираше се Лаш. Това наблюдаваме сега в САЩ. “След като обявихме знанието и идеологията за еквивалентни, вече не е необходимо да спорим с противниците си на интелектуален терен или да поглеждаме от тяхната гледна точка. Достатъчно е да ги демонизираме като етноцентрични, расисти, сексисти, хомофоби - с други думи, политически подозрителни”. Тъй като вече не можем да се позоваваме на факти, които са неудобни, без да си навлечем обиди, защо да продължаваме да се информираме, да се отваряме за противоречието и да се съмняваме? Това е доста безполезно усилие. Най-добре е да спрем веднъж завинаги на собственото си мнение.
Лаш, който почина през 1996 г., предвиждаше какво ще се случи с възхитителна далновидност. “В момента, в който сме достигнали в историята си, е твърде възможно най-добрата квалификация за упражняването на висока длъжност да бъде отказа от сътрудничество с цел самореклама в медиите. (…) Отказът да играеш играта по правилата, определени от медиите, би означавал хората да осъзнаят огромното нелегитимно влияние, което медиите упражняват върху американската политика. Това би бил също така решителен знак за наличието у кандидата на характер, който избирателите ще разпознаят и около който биха могли да се обединят”.
Доналд Тръмп получи ясно посланието и облече костюма на трибун на простолюдието, брутален и груб.
В една култова книга, “Създаването на контракултура” (1970 г.), гуруто на епохата Теодор Розак очерта програмата на едно поколение: да промени културните кодове и ценностната система в обществото, да не се обвързва с нито една социална условност, да се отърве от всеки свръхаз. Тръмп приложи програмата на Теодор Розак буквално. Междувременно вчерашните американски протестиращи остаряха и се настаниха в управлението на медиите, университета и политиката на мястото на онези, които атакуваха някога. И днес те откриват, напълно изненадани, че е по-приятно да раздаваш удари, отколкото да получаваш.
Превод от френски: Галя Дачкова