Популизъм: Явлението

Популизъм: Явлението
Популизмът не е много добре познат, тъй като през последните няколко десетилетия той е често срещан в развиващите се страни (например Венецуела на Чавес, Филипините на Дутерте и т.н.), но на практика не съществува в развитите страни. Той е едно от тези явления, които идват по значим начин веднъж в живота, подобно на пандемиите, депресиите или войните. Последният път, когато популизмът съществуваше като основна сила в света, беше през 1930-те години, когато повечето страни са популистки. През последната година той отново се очертава като основна сила.

 

За да се улесни създаването на представа за начина, по който нивото на популистката подкрепа днес е сравнима с популизма в миналото, ние създадохме индекс на дела на гласовете, получени от популистки (бунтарски) партии или кандидати на националните избори, за всички големи, развити страни (обхващайки САЩ, Великобритания, Япония, Германия, Франция, Италия и Испания) за целият период назад до 1900 г., претегляйки страните с дела на тяхното населението. Ние се опитахме да идентифицираме ключовата политическа кауза на партиите (кандидатите), които атакуват политическия (корпоративен) истеблишмънт. Очевидно е, че упражнението е доста грубо по своята същност, така че не бива да се вглеждаме твърде много в отделните детайли. Общите тенденции са ясни. Популизмът нарасна през последните години и в момента е на най-високото си ниво от късните 1930 години (макар че идеологията на популистите днес е много по-малко екстремистка в сравнение с 1930).

Индекс на популизма в света*

Дял на гласувящите за популистки партии / Оценки по данни от проучвания:

 

*Последната точка включва случаи като Тръмп, UKIP в ОК, AfD в Германия, Национален фронт във Франция, Podemos в Испания и движението „Пет звезди“ в Италия. Не са включени основни страни с появяващи се популисти като Ердоган в Турция или Дутерте във Филипините. В останалата част от изследването, за да наблюдаваме феномена, ние се фокусираме върху популистите от миналото вместо тези, които сега са в офисите си, защото историите на тези които са на власт или предстои да дойдат на власт ,,все още се пишат“. Например, разглеждайки Тръмп като популист, ние имаме повече въпроси отколкото отговори за него и използваме другите случаи, за да преценим доколко той следва предходните модели или се отклонява от тях значително.

Като се има предвид степента, която е достигната сега, през следващата година популизмът със сигурност ще играе по-голяма роля при формирането на икономическите политики. В действителност, ние вярваме, че популизмът ще играе вероятно по-голяма роля в оформянето на икономическите условия от класическите парични и фискални политики (както и че ще има голямо влияние върху фискалните политики). Той също ще бъде важен за насочване на международните отношения. Точно колко важен ще бъде все още не можем да кажем. Ще научим много повече през следващата година или когато тези популисти, които в момента са в офисите, покажат доколко ще бъдат класически популистки и когато поредица от избори определят колко от тях ще влязат във властта.

Във всеки случай, ние мислим, че сега е моментът да се използват нашите разбирания за популизъм и за какво трябва да се внимава. Тъй като не сме експерти в политиката, искаме да споделим нашите изследвания, за да се разбере явлението.

В този доклад, ние описваме това, което считаме за „архетип на популисткия шаблон“, който изградихме чрез изучаване на 14 последни популистки лидери в 10 различни страни. По този начин можем да покажем техните прилики и разлики. Няма два идентични случая, повечето са сходни – толкова много, че може да се каже, че е налице „популистки учебник“. Познавайки добре тези исторически случаи, след това ще можем да сравним развитието на съвременните случаи с тези от миналото, както с цел по-добро разбиране на явлението, така и за по-добро изясняване както може да се развие.

 

АРХЕТИПЪТ НА ПОПУЛИСТКИЯ ШАБЛОН

 

Популизмът е политически и социален феномен, който възниква от обикновения човек, типично не добре образован и подхранен с информация за:

1) различията в богатство и възможности

2) културни заплахи към тези с различни ценности

3) „елитите от истеблишмънта“, заемащи позиции във властта

4) правителства, които не работят ефективно за него.

Тези чувства водят до идеята за поставянето на силни лидери на власт. Популистките лидери обикновено са конфликтни, а не сътрудничещи и по-скоро изключващи, отколкото включващи. В резултат на това обикновено се появяват конфликти с опозиционни фракции (обикновено между икономическото и социално ляво срещу дясното), както в рамките на страната, така и между отделните държави. Тези конфликти обикновено стават все по-остри, като самостоятелно се засилват по различни начини.

В отделните страни конфликтите често водят до безредие (например, стачки и протести), което предизвиква силни реакции и нарастващ натиск за по-енергично възстановяване на реда чрез потискане на другата страна. Влиянието, а в някои случаи контролът върху медиите обикновено се превръща във важен аспект на участието в конфликтите. В някои случаи тези конфликти са довели до граждански войни. Такива конфликти са довели редица демокрации до диктатури, за да се въведе ред в безредието, пораждано от конфликтите. Между страните конфликтите обикновено се появяват, защото по натура популистките лидери са по-конфликтни отколкото сътрудничещи и защото конфликти с други страни помагат да се унифицира подкрепата за ръководството в рамките на техните страни.

С други думи, популизмът е бунт на обикновения човек срещу елитите и до известна степен срещу системата. Бунтът и конфликтът, който идва с него, настъпват в различни степени. Понякога системата се справя с тях, а понякога и се проваля. Дали се справя или се проваля при реакциите спрямо бунт и конфликт, зависи от това колко е гъвкава и добре установена системата. Изходът изглежда също така зависи от това доколко са разумни и уважават системата популистите, които са получили власт.

При наблюдението на ранните етап от развитието на популистките режими, най-важното нещо е да се наблюдава как се разрешава конфликта – дали противостоящите сили могат да съществуват заедно, за да се постигне напредък или те все повече „тръгват на война“, за да се блокират и да си вредят взаимно, предизвиквайки безизходица.

Класическите популистки икономически политики включват протекционизъм, национализъм, повишено изграждане на инфраструктура, увеличаване на военните разходи, по-големи бюджетни дефицити, а доста често и  контрол върху капитала.

В периода между двете световни войни (т.е. 1920 и 30-те години), повечето големи страни бяха пометени от популизъм и той насочваше световната история повече от всяка друга сила. Споменатите по-горе чувства на обикновения човек, доведоха на власт популистки лидери във всички големи страни, с изключение на САЩ и Великобритания (макар, че ние считаме Франклин Рузвелт за квази-популист, поради описаните по-долу причини). Безредието и конфликтът между ляво и дясно (например, стачки, които прекратяват работа, политики целящи да подкопаят опозицията и пресата, и т.н.) подтикнаха демокрациите в Италия, Германия, Испания и Япония, да избират диктатури, защото колективното/включващо вземане на решение се възприемаше като толерантност към поведение, което подкопава реда, така че на авторитарните лидери да се дадат диктаторска власт и да поемат контрола. В някои случаи (като Испания), разпри между противоречиви идеологии доведоха до гражданска война. В САЩ и Великобритания, видни популистки лидери се появиха като национални фигури (Осуалд Мозли, отец Чарлз Кофлин, Хюи Лонг), макар че те не поеха контрола от основните партии.

В обобщение, популизмът е …

  • Власт на обикновения човек
  • … чрез тактика за нападение на истеблишмънта, елитите, и властните…
  • … предизвикана от разривите в богатството и възможностите, ксенофобията, както и от хора, на които е било е внушено, че правителството не работи ефективно, което води до:
  • Поява на силен лидер, който да служи на обикновения човек и да накара системата да работи по-ефективно
  • Национализъм
  • Милитаризъм
  • Разрастващ се конфликт
  • Опити да се повлияе или да се контролират медиите

 

Таблицата по-долу показва основните популистки политици от периода между двете войни и какви характеристики те споделят:

Характеристики на Популистите от 1930 / междувоенния период

В по-голямата си част популистките модели бяха ясни (например конфликтите в рамките на страните се интензифицират), въпреки че се развиват по-различен начин и в различна степен в различните случаи.

Това, което следва, е проучване на 14 от популистите, изброени по-горе, в 10 държави. Това е едновременно твърде дълго и твърде кратко. Твърде дълго е, тъй като 50-те страници са повече от това, което много от вас ще искат да прочетат. Твърде кратко е, защото се описват няколко десетилетия кариери на големи исторически фигури в средно по четири страници, което е крайно недостатъчно за предаване на картината. Ако мислите, че това е твърде много, препоръчваме ви да изберете конкретните герои, които ви интересуват, и да ги прегледате. За да ви помогнем да направите това, предоставяме съдържание (имайте предвид, че ние не включваме пълни профили на няколко от хората, посочени в таблиците по-горе)

14 популисти в 10 страни

Случаи от 1930-те

Франклин Рузвелт (САЩ)

Хюи Лонг (САЩ)

Отец Чарлс Кофлин (САЩ)

Бенито Мусолини (Италия)

Адолф Хитлер (Германия)

Франсиско Франко (Испания)

Осуалд Мозли (ОК)

1930-те Япония

Други случаи

Андрю Джаксън  (САЩ 1830-те)

Уилям Дженингс Брайън (САЩ 1890-те)

Владимир Ленин (Русия 1910-20)

Хуан Перон (Аржентина 1940-50)

Пиер Пужад (Франция 1950)

Робърт Мълдун (Нова Зеландия 1970-80)

Уго Чавес (Венецуела 1990-2000)

 

 

Популистите от периода между войните (1920-30 г.)

 

Преди да се разровим в тези случаи искаме да стане ясно, че популизмът на междувоенния период дойде по време на световни дългови кризи, които предизвикаха икономически депресии, така че не е ясно колко от лошите икономически условия от този период са били резултат от дълговата криза и колко от тях се дължат на популистки политики, като например протекционизма.

Както бе обяснено в нашите предишни доклади, има редица сходства между икономическите условия сега и тези в средата на 1930-те години (например относително високи нива на дълг, високи нива на дълг на централната банка, лихвени проценти близо до нулата, големи неравенства в богатството и т.н.), въпреки че има и важни различия (например, този път дълговите монетаризации дойдоха по-бързо, което води до по-малко влошаване на икономическите условия, а и има по-дълга история на демократичните институции). Поради тези причини, ние смятаме, че докато популистките случаите на 1930 г. са аналогични на тези от днес, то е вероятно, че тези от днес, ще бъде по-малко екстремни.

В същото време искаме да подчертаем, че ние не твърдим, че тези популисти, които днес са в кабинетите си, ще последват примера на тези от 1930 г. Това, което казваме е, че е важно да се имат предвид тези случаи и шаблона, за да види дали го правят.

Ние идентифицирахме нашите популистки случаи от 1930 г. чрез идентифициране на онези, които (ако използваме определението от Wikipedia) се присъединиха към „политическа доктрина, според която обикновените хора са експлоатирани от привилегирован елит и която се стреми да разреши този въпрос.“ Въпреки че има значителни разлики в историите на тези популисти (много различни идеологии, контексти, нива на постигната власт и т.н.), те имат много общо помежду си. За да се представят по-подробно концепциите, изложени по-горе:

  • Като цяло, тези популисти се възползват от сливането на няколко характеристики на времето:

– Слаби икономически условия, които правят хората разочаровани от сегашните управляващи партии.

        – Неравномерно възстановяване, в което елита се разглежда като проспериращ, докато обикновеният човек се бори.

        – Политически кавги / неефективни политики, предотвратяването им се счита за необходимо.

        – Чувство сред мнозинство на една страна, че чужденците или тези, които не споделят едни и същи основания (етническа принадлежност / религия), заплашват техните ценности и начин на живот.

  • Където популистите постигнеха известен успех, те биха отказали да се присъединят към коалиция или да подкрепят политиката на правителството, твърдейки, че водят кампания срещу още по-голямо влошаване и предотвратяват политики, които биха подобрили слабата икономика. Това, от своя страна, поражда тенденция за увеличаване на подкрепата за популистите. По този начин популизмът може да се засилва сам.
  • И докато техните политически идеологии варират, през 1930 популистите споделят повечето от тези основни убеждения и цели на политиката:

– Те се присъединяват към „народа“ или „обикновения човек“.

– Те са срещу истеблишмънта и нападат сегашните управляващи интереси (правителство, корпорации, богати хора и т.н.), обвинявайки ги, че са елити, които са скъсали контакта с хората и са се провалили.

– Те се опитваха да подкопаят тези елити в полза на други хора чрез, например, застъпване за  преразпределение на богатството или национализация на промишлеността.

– Те бяха силно националистически и считаха националното единство за ключова цел.

– Те ненавиждаха дебата и разногласията, присъщи на демокрацията и искаха да увеличат изпълнителната власт, използвайки тактиката на силната ръка, отстранявайки другите от пътя си, а в по-тежките случаи – като подкопаваха демокрацията.

– Те бяха срещу международната, световната търговия и срещу имиграцията. Те често се противопоставяха на чуждото влияние в техните страни. Това често се превръщаше във враждебност към други страни, което тласкаше страните към политически крайности.

  • Конфликтите между фракции ставаха все по-интензивни, водейки до обструкционизъм, сривове на опозиицята и медиите и т.н. Това доведе до по-авотритарно лидерство. Тези, които имаха по-слаби норми и по-къса история на демократичните си институции, най-бързо се придвижиха от демокрация към диктатури.

САЩ: ФДР, Хюи Лонг и Отец Кофлин

Когато популизмът бе сила в САЩ, някои биха казали, че Рузвелт е популист от ляво, защото политиките му бяха едновременно популистки и доста екстремни за момента (макар и много по-малко, в ретроспекция). Ние го считаме за „квази популист“. Ако се интересувате от по-класически случаи може да преминете към следващия раздел, за да направи преглед на тези в Европа.

 

Икономическия контекст

 

През 1930 г. САЩ видяха появата на популисти във всички страни на политическия спектър-Хюи Лонг като краен популист от ляво, отец Кофлин показа фашистки уклон, а Рузвелт беше център / ляв популист (в зависимост от собствената ни гледна точка).

Преди да ги профилираме, нека разгледаме икономическия / социален контекст през 1930. Не е случайно, че популизмът се появи тогава. Голямата депресия, започнала в края на 1929 г. и не достигала дъното си до 1933 г., създаде изключително болезнени условия, които караха хората да обвиняват политиците на истеблишмънта и да търсят отговори извън съществуващия политически пейзаж. През последните 10 години голяма част от развития свят видя същата динамика – края на дълговия суперцикъл се развихри отново, макар и не толкова силно. Следващите графики предават грубо последователността на събитията:

(1) Границите на дълга достигат върха на балона, тласкайки също икономиката и пазарите към връх (1929 & 2007)

(2) Лихвеният процент клони към нула при депресия (1932 & 2008)

(3) Стратира печатане на пари, стимулиращо заличаване на дълговете (1933 & 2009)

(4) Пазарът на акции и „Рискови активи“ растат (1933-1936 г. и 2009-2017 г.)

(5) Икономиката се подобрява по време на циклично възстановяване (1933-1936 и 2009-2017 г.)

(6) Централната банка стяга малко и предизвиква самозасилващ се спад (1937 г.)

Рузвелт поема властта на 4 март 1933 г., когато депресията достига дъното и поражда голям трансфер на богатство чрез печатане на пари, обезценяване на долара, големи фискални дефицити, за да се финансират големи програми за създаване на работни места, както и големи отписвания на дългове (например чрез отмяна на „златните клаузи “ в частни договори, които биха принудили длъжниците да плащат в злато вместо в обезценените долари). Това бяха достатъчно класически стъпки на популистите от ляво.

Възстановяването започва през 1933 г., но графиките скриват факта, че условията са останали ужасни години наред за средния американец. Както и днес, неравенството в САЩ, както в разпределението на доходите, така и на богатството, нарасва значително, достигайки своя връх в началото на 1930 г. и остава високо през голяма част от десетилетието. Тогава най-богатите десет процента печелят 45% от доходите (спрямо 50% днес), и притежават 85% от богатството (повече от 75%, които притежават днес). Но през 1930 г., процентът на безработицата е много по-висок, отколкото е днес. Тогава, както и сега, кръстоносците срещу интересите на заможните (корпорациите) настояват за преразпределение на богатството (виж описанието на Хюи Лонг по-долу).

 

 

По-долу представяме трима популярни американски популистки от 1930-те: Франклин Делано Рузвелт (който бихме нарекли „квазипопулист“ от ляво), Хюи Лонг и Мат Чарлз Каулин.

Популистите от дясно по това време са ксенофоби, като при това делът на роденото в чужбина население е относително висок, поради високата имиграция в началото на века, която до голяма степен бе спряна от  имиграционните реформи през 1924 г. Все пак, имигрантите бяха готова изкупителна жертва за вътрешните проблеми. Например, отец Кофлин беше изолационист, който нападаше евреите – една от най-големите имигрантски групи по това време. За отбелязване е, че населението, родено в чужбина достига нивата от началото на 1900 година, в резултат на постоянното нарастване на имиграцията през последните няколко десетилетия.

 

Франклин Делано Рузвелт

Идване на власт

 

Влошените икономически условия карат Рузвелт да обяви „нов курс“, за да замени стария начин на правене на политики от Хърбърт Хувър. Той обещава големи промени и бива избран от бедният и организиран труд, за да направи тези промени. Той печели с абсолютно мнозинство през 1932 г., печелейки в 42 от 48 щата и 57% от националния вот. Популисти като Лонг и Отец Кофлин подкрепят първата кандидатура на Рузвелт за президент. Той прегръща популистката реторика още повече в следващите избори, като набляга на борбата между „американския гражданин“ и „икономическата тирания“ на „промишлената диктатура“ и прилагайки редица популистки политики.

Въпреки че Рузвелт не е външен човек за редовете на политическата върхушка (бил е избран за губернатор на Ню Йорк като демократ и е кандидат на демократите за вицепрезидент през 1920 г.), политиките, които той  в крайна сметка реализира, бяха с популистки характер.

 

Ключови политики

 

След изборите, Рузвелт веднага девалвира долара, за да облекчи дълга и започва реформи от безпрецедентен мащаб. Неговите политики на Нов курс се опитват да се справят с икономическата депресия чрез огромно разширяване на ролята на правителството и подкрепа за работници, длъжници и безработни. Той създава  системи за социално осигуряване и осигуряване за безработица; увеличава финансовата регулация; създава големи правителствени програми за пряко наемане на работа и засилва трудовите права. Той въвежда голямо отписване на дългове, за сметка на кредиторите, създава агенция за подпомагане на ипотечни кредитополучатели. Създадена е и федерални агенции за подкрепа на ипотечното кредитиране. Той финансира разходите по програмите си чрез значително увеличаване на дефицита, а не чрез увеличаване на данъците.

За разлика от някои други популисти, той иска да намали митата и се отказва от протекционистки политики. Протекционизмът се засилва през 1920 година, в отговор на борбите на американските фермери, които се сблъскват с високи дългове и ниски цени на суровините. Натискът за протекционизъм става основна тема на изборите през 1928 г. и в крайна сметка довежда до закона на Смут-Хоули от юни 1930 г., който увеличава облагането на повече от 20 000 стоки и се счита за най-голямата стъпка срещу свободната търговия в съвременната американска история. По времето, когато Рузвелт е избран през 1932 г., вече е било ясно, че търговските войни, предизвикани от закона Смут-Хоули, вредят на икономиката на САЩ и Конгресът разрешава Рузвелт върне предишните мита, когато другите страни се съгласят да направят същото.

В периода между двете войни, Рузвелт интервенира повече в международните дела в сравнение с последните си предшественици. Въпреки че, САЩ остават практически неутрални през 1930 г., те значително разширяват военните си продажби на съюзническите сили през политиката на „кеш енд кери“ през 1939 г. и по-късно чрез Закона за наем-заем, приет през 1941 г., Рузвелт цели също да възпре военната експанзия на Япония чрез въвеждането на по-ограничителни търговски политики с Япония. Това засилва позицията на хардлайнерите в Япония, които ескалират конфликта. Петролното еммбарго, въведено от Рузвелт през 1940-41 позволи на японската армия да поеме пълен контрол над външната политика на своето правителство и ускори атаката на Япония над Пърл Харбър. Това е класически пример за това как агресивни външни отношения могат да дадат власт на лидери, които притежават по-крайни позиции (ние разглеждаме тези събития по-подробно в раздела за Япония).

Важно е също да се подчертае, че след 1930 г., в САЩ вече до голяма степен са затворени за имигрантите, така че имиграцията не е голям проблем по време на Голямата депресия. През 1920, антиимигрантските настроения довеждат до приемането на Закона за националния произход през 1924 г. (разширен през 1929 г.), който въвежда таван за броя на имигрантите, които биха могли да влязат в САЩ всяка година, установени квоти за имиграция в някои региони, и е създадена гранична полиция, която да се справи с нелегалната имиграция. Имиграцията през 1930 г. намалява с над 90% в сравнение с върха си в началото на 1900 г.

С течение на времето, Рузвелт разширява базата на своята подкрепа, позиционирайки демократите като партия на „голямата палатка“, която се дистанцира от идеологически по-левите популисти. Освен това, той включва нови групи, включително Западните прогресисти, интелектуалци, фермери, както и етническите малцинства (които обикновено подкрепяли републиканците).

 

Свързани с популизма цитати от Рузвелт

 

  • „Търговците избягаха от високите си места в храма на нашата цивилизация. Сега може да се възстанови този храм на древните истини.“ (1933)
  • „Народът на Съединените щати не се е провалил. Той имаше нужда от мандат, за преки,  енергични действия. Хората поискаха дисциплина и посочване на посока от ръководството. Те ме направиха инструмент за изпълнение на техните желания.“ (1933)
  • „За твърде много от нас политическото равенство, което някога бяхме извоювали, стана безсмислено пред лицето на икономическото неравенство. Една малка група концентрираха в свои ръце почти пълен контрол върху собствеността на другите хора, парите на другите хора, труда на други хора, живота на другите хора. За твърде много от нас животът вече не е свободен, свобода вече не е реалност, а мъжете вече не могат да следват стремежа си към щастие. Срещу икономическата тирания, като тази, американският гражданин може да се оплаче само на организираната власт на правителството. Колапсът от 1929 г. показа деспотизма такъв какъвто е. Изборите през 1932 баха мандат на хората, за да го премахна. “ (1936)

„Часовете, които мъжете и жените отработват, заплатите, които те получават, условията на техния труд – всичко това вече е извън контрола на хората и беше наложено от тази нова индустриална диктатура. Спестяванията на средното семейство, капиталът на малкия бизнес, инвестициите, заделени за старост – парите на другите – това са инструментите, които новите икономически кралски особи използват. Тези, които обработват почвата вече не жънат наградите, които са тяхно право. Малкият размер на тяхната печалба се определя от мъже в далечни градове (1936)

 

Хюи Лонг, американският кръстоносец срещу заможните и големите корпорации

 

Хюи Лонг е Бърни Сандърс на своето времето, т. е. класически популистки факел на лявото.

Той е бил губернатор на Луизиана и американски сенатор (1932-1935), който се кандидатира за президент, печелейки 10% от гласовете на национално ниво, но по време на първичните избори през 1935 е убит (при спор в Луизиана). Той заема позиции срещу корпорациите и срещу Федералния резерв и подкрепя радикално разпределение на благата (например 100% данък върху богатство по-голямо от 100 $ милиона). Рузвелт го нарича „един от двамата най-опасните хора в Америка“ (другият е генерал Дъглас Макартър).

 

Възходът към известност

 

В началото на кариерата си Лонг бил адвокат, защитаващ най-вече индивиди в дела срещу големите фирми, често случаи на работници, искащи обезщетения. В първият си опит да стане губернатор на Луизиана, той провежда кампания за икономическо равенство, въпреки че в крайна сметка губи. Той печели при следващия си опит, четири години по-късно през 1928 г., атакувайки „старите пари” на аристокраитте от Ню Орлиънс, които доминирали в държавното управление и в корпорации като „Стандард ойл“ и които според него злоупотребявали с влияние. Неговата песен, написана самостоятелно за кампанията му „Всеки човек е крал“ (фраза, заимствана от Уилям Дженингс Брайън), отразява същността на платформата му. След като заема поста,  Лонг управлява с твърда ръка и разширява социалните програми в Луизиана.

Лонг спечелва място в Сената през 1932 г., което е първото му влизане в националната политика. Той първоначално подкрепя Рузвелт, преди да му се противопостави през 1933 г. по повод на Новия курс, който Лонг смята за недостатъчен. Лонг искал да ограничи доходите на $ 1 милион и наследствата на $ 5 милиона и да се въведе 30-часова работна седмица на федерално ниво. Той насърчава тези искания в цялата страна, както и в началото на 1930-те неговите местни поддръжници, създават над 25 000 клуба  „Споделете нашето богатство“. Той осъжда властващите, заможни американци за концентриране на богатството на страната и смята, че основната причина за икономическите проблеми е неустойчивото неравенството в доходите. Обществото на Лонг „Сподели нашето богатство” иска да преразпредели доходите и да се постигне минимален стандарт на живот за всички, чрез висок данък върху наследството и пропорционален данък върху доходите. Когато медиите не го поддържат, той започва собствено радио шоу, характерно с красноречивите му изказвания. Той редовно имал около 25 милиона слушатели – около 1 на всеки 5 американци. Отличителен белег на речите му (много от които са били импровизирани) било изброяването на неуспехите на администрацията на Рузвелт, в това число, че не е преразпределил богатството, не е снижил безработицата, и не е е намалил дълговете. Убийството на Лонг през 1935 г. слага край на надеждите на мнозина, че ще стане президент.

 

Свързани с популизма цитати от Лонг

 

  • „Те получиха екип от републикански сервитьори, от една страна, и екип от демократични сервитьори от друга страна, но независимо от това кой екип от сервитьори ви носи ястието, цялата законодателна храна се приготвя в кухнята на Уолстрийт. “ (1932)
  • „Бог покани всички нас да дойдем и да ядем и да пием всичко, което искахме. Той се усмихна на земята и ние отгледахме растения, които да ядем и да се обличаме. Той ни показа желязото в земята и други неща, за да направим всичко, което искаме. Той ни разкри тайните на науката, така че нашата работа да бъде лесна. Бог повика: „Елате на моя празник“ След това какво се случи? Рокфелер, Морган и тяхната тълпа пристъпиха и взеха толкова колкото е нужно за 120 милиона души, а на останалите 125 милиона, оставиха за ядене толкова, колкото е достатъчно само за 5 милиона. И толкова много милиони, трябва да гладуват и са лишени от тези добри неща, които Бог ни е дал, освен ако не ги призовем да върнат някои от тях обратно. “ (1934)
  • Те казват, че не харесват моите методи. Е, аз също не ги харесвам. Аз наистина не искам да правя нещата, така, както ги правя. По-скоро бих искал да застана пред закоондателите и да кажа: „Ето това е един добър закон и той е в полза на хората, и бих искал вие да гласувате за него в интерес на общественото благо.“ Само че знам, че законите не се правят по този начин. Огънят трябва да се бори с огън. „(1932)

Отец Чарлз Кофлин, американецът, който прие фашистките възгледи

 

Отец Чарлз Кофлин е класически анти-капиталистически популист, симпатизиращ на фашистките лидери в Европа. Той е римски католически свещеник и една от първите големи политически личности, изявяващи се по радиото с около 30 милиона слушатели в най-слушаните си предавания (почти една четвърт от населението на САЩ по това време). Въпреки, че започва като виден поддръжник на ФДР и Новия курс, той в крайна сметка се обръща срещу президента, и шоуто му става все по-антисемитско и симпатизиращо на фашистките движения, които по това време са на власт в Европа.

Отец Кофлин започва радиопредаванията си в края на 1920, като ранните му предавания са посветени на религиозни теми и католическите служби. През 1930 г. той постига национална платформа и започва да обсъжда политически теми, изразявайки силна опозиция, както срещу комунизма, така и срещу алчността на капитализма. Той подкрепя Рузвелт по време на президентските избори през 1932 г. и началото на Новия курс като казва: „Новия курс е договор с Христос.“ Неговата опозиция на президента обаче нараства, когато Рузвелт се дистанцира от Кофлин и когато Кофлин намира, че политиката на Рузвелт е твърде благоприятна за финансите. Тогава той основана политическа група, наречена Национален съюз за социална справедливост, която поддържа популистки икономически политики, в защита на  работниците.

Тъй като посланията му стават все по-крайни и агресията на фашистките държави става ясна, той губи влияние и среща опозиция както от правителството на САЩ, така и от йерархията на Католическата църква. Неговото радио шоу бива свалено от ефир, а през 1942 г. църковната йерархия му забранява по-нататъшна политическа дейност, което го принуждава да се оттегли от политическия живот до смъртта си през 1979.

 

Свързани с популизма цитати от Кофлин

 

  • „Докато ние симпатизираме на сърбина или  руснака, на евреина в Германия или на християнина в Русия, основната част от нашата симпатия е към нашия фермер, лишен от собственост, към нашите неутешими работници, които са смачквани в този момент, когато духът на интернационализма се шири необуздано в коридорите на Капитолия, надявайки се да участват в подреждането на света, докато хаосът вдига врява пред вратите ни."
  • „Аз съм посветил живота си на борбата с ужасната гнилост модерния капитализъм, защото тя лишава работника от стоките на този свят. Но удар за удар ще удрям срещу комунизма, защото ни лишава от бъдещото щастие на света.“
  • „О, вие, бедни работници и фермери, ние се опитваме отново и отново да ви кажем, че не може да има възстановяване за Америка, докато Конгресът печата и регулира стойността на парите. Ние се опитваме да ви научим отново и отново, че не може да има излизане от тази депресия, докато това, което печелите, отива за издръжка на жена ви и децата ви."
  • „Ние ще запазим нашия суверенитет като свободна, независима нация или ще приемем решенията на Световния съд като супердържава, която управлява делата ни.“
  • „Рузвелт притежава лош сорт от руския комунизъм … Мисля, че е от значение фактът, че лидерите на комунистите в света нито веднъж не нападнаха международните банкери. Рузвелт също няма да засегне този въпрос.“
  • „Ние поддържаме принципа, че не може да има траен просперитет, ако съществува свободна конкуренция в индустрията. Работата на правителството не само да прави закони за минимална годишна заплата и максимално работно време, които трябва да се спазват в индустрията, но също така да ограничава индивидуализма, и ако е необходимо, фабриките да се лицензират и тяхната продукция се лимитира."

 

 

Източник: https://www.bridgewater.com/resources/bwam032217.pdf и http://philosophyclub.bg

Превод: проф. Духомир Минев

 

 

 

 

 

 

 

Следва втора част за популизма в Италия, Германия и Испания.

Коментари

  • Priest

    26 Апр 2017 11:00ч.

    Чисто лингвистично "популизъм" и "демокрация" би трябвало да значат едно и също. "Народовластие". Едното е на латински, другото на старогръцки. Понятието "народен" все повече губи смисъл. "Народният" епитет, с който се е закичила напр Европейската народна партия, значи ли, че тя е "популистка", или "демократична", или представлява просто интересите на народа... на кой народ по-точно ? Или просто означава, че не е монархическа ? А как тогава поне шест от държавите в ЕС ( в момента) са "демократични монархии" ?? Склонността на политолозите да мерят квадратурата на кръга, да преброяват дивите зайци, изковавайки нови и нови термини не прави услуга никому. Колкото повече политологията се превръща в хоби на аматьори философи с посредствена, лингвистична обща култура, толкова по- зле за обществото. Изпразването на политиката от икономическо съдържание и запълването й със скодоумни, абстрактни прения води до напълно еднозначна и конкретна диктатура! Вместо да се отчете дадена икономическа и културна тенденция в обществото, тя бива окарикатурена; наречена с някакъв наукообразен термин (задължително на псевдо латински или псевдо старогръцки) и заклеймена като нещо лошо! За жалост за момента работи поне в Европа, в САЩ като че ли не успя. Избраха си Тръмп, който изказа конкретните опасения на народа. Народът го разбра. Възложи надеждите си за промяна, защото има реална нужда от нея. А медиите и мъдруващите политолози го заклеймиха като популист. Учете повече икономика и по-малко ПиАр. Хората (популусът) не сме толкова тъпи, за колкото ни мислите. Погрижете се повече за общия ни интерес, пък нека ви клеймят, че сте "популисти".

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • С висока степен на абстракция в третирането на проблема може да се каже, че «популизмът е детската болест на демокрацията».

    26 Апр 2017 16:24ч.

    Нещо повече — ПОПУЛИЗМЪТ е РОДИЛНОТО ПЕТНО на така наречената «демокрация». С други думи: АКО НЯМАШЕ ДЕМОКРАЦИЯ, НЯМАШЕ ДА ИМА И ПОПУЛИЗЪМ! Как го разбираме ние «явлението ПОПУЛИЗЪМ»? Нека си представим, че всичко е «както трябва да бъде» — сиреч, живеем в условията на политическа система, в която за властта се боричкат няколко клана, клики или корпорациии. Турили са им даже име — ПАРТИИ. Всеки иска да бъде на власт, за да са му развързани ръцете ДА КРАДЕ КОЛКОТО МОЖЕ ПОВЕЧЕ по време на мандà-та си. Демократичната система е измислена от КРАДЦИТЕ, за да се даде възможност периодично да крадат ту тези, ту онези. Иначе ще заприлича на БОЛШЕВИЗЪМ или на АБСОЛЮТНА МОНАРХИЯ (което предпочитате), в които случаи се предполага, че поне хиляда години подред ще крадат едни и същи «неудържими люде». (А това не е СПРАВЕДЛИВО, нали?) При „демокрацията на няколко години веднъж се раздават картите отново, при което тръпката също не е за пренебрегване — да крадеш е все пак «трудова дейност», докато хазартната тръпка доставя и удоволствие. Нещо като секс, в който обаче жените не са най-важното… Тогава идва времето на ПОПУЛИЗЪМА. Дали ще бъде избрана тази или онази грабителска клика ДА КРАДЕ през следващите няколко мандатни години — това зависи от «личния избор» на гласоподавателя. Ако всички люде по света бяха сериозни трудови хора, които разчитат на собствените си сили за осъществяване на по-наташното си оцеляване и съществование, то политически живот изобщо нямаше да има. Изборните урни щяха да си стоят празни и в деня на изборите никой нямаше да бъде такъв глупак, че да отиде и да посочи ПРЕДПОЧИТАНИЯ КРАДЕЦ, който ще го ограбва в обозримото бъдеще. Но хората не са сериозни, не са трудови и ни най-малко не разчитат на собствените си сили. Тях ги МЪРЗИ! Мързелът им е онзи техен съветник, който им нашепва в ухото, че може да се просъществува и далеч по-лесничко, ако се докопаш до софрата… Точно на това разчитат Големите Крадци. Те застават пред тълпите от мърши и им обещават земния рай. Мършите получават ожидаемия душевен гъдел и ентусиазирано се втурват да изберат ОНЗИ, КОЙТО им е обещал възможно най-лесното съществуване — без да се работи, да се получава нещичко, па макар това да са трохите от трапезата на Големите. Ей това точно е така наречения ПОПУЛИЗЪМ, който унищожава цели общества, защото възпитава хора-дрипи, които не стават за нищо.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • За такива народи като българския,

    26 Апр 2017 18:35ч.

    които фактически са подложени на геноцид (или ако повече ви се харесва — на самогеноцид), една временна политика на ГРАДИВЕН ПОПУЛИЗЪМ (подобен на квази-популизма на Франклин Рузевелт) би бил уместна оздравителна процедура. Моята баба, която отглеждаше в двора си най-различни екзотични цветя, билки и какви ли не други многогодишни култури, прибираше цялата тази «оранжерия» през суровите зимни месеци вкъщи — на топло. Тя прилагаше «политика на популизъм» по отношение на своите растения. В противен случай — не ѝ оставаше друго, освен да ги ПРЕЖАЛИ… Е, ако някой смята, че българският народ заслужава ДА НЕ ИЗЧЕЗНЕ ЗАВИНАГИ (както се очертава да се стигне след положените през последните тридесетина години усилия), политиката на ПОПУЛИЗЪМ е неизбежна за нашата страна. Но ако решим, че на човечеството не са му нужни замърсяванията с ТЪМНА БАЛКАНСКА НЕЧИСТОТИЯ, каквато представляват потомците на Кубрат, Аспарух, Калоян, Йоан-Асен Втори, както и на Левский и Ботьова, то тогази — давайте момчета: да прогоним по далечни земи тази СРАМНА СГАН и да очистим красивите долини и планини на север и на юг от Балкана, заселвайки ги с някакви «ПО-ДОСТОЙНИ» чуждоверци!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • „Всеки човек е крал“ — фраза, заимствана от Уилям Дженингс Брайън.

    26 Апр 2017 19:22ч.

    Но това е една съвършено неясна (поне на български език) фраза. Остава ни само да се питаме — какво означава това. Дали „Всеки човек все някога е имал възможността да си опита късмета и — останал насаме в магазина, склада или банковия трезор, да е крал до безпаметство“?… Или пък „Всеки човек някъде назад в родословното си дърво може да открие свидетелства за наличието на «династическа синя кръв» в кръвоносните си съдове и един ден да бъде признат за крал“?… Може би е най-добре да повторим думите на Христос, който каза на учениците си: „Всеки човек е Бог. Ето, гледайте мен — аз съм човек като вас, но съм и Бог. И вие — също…». Което пък напомня емблематичната реплика на Бойко Борисльов: „ Всеки човек е ПРОС-С-Т-Т-Т. Ето, гледайте мен — аз съм премиер, а съм прост. И вие също сте прости и затова и от вас ще се получат «премиери».“

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Аз познавам само популистки демокрации. Честно казано, ние всички сме популисти!

    27 Апр 2017 8:23ч.

    Това го казва френския философ и историк Марсел Гоше / http://www.glasove.com/categories/na-fokus/news/marsel-goshe-preminavame-prez-dylboka-kriza-na-neoliberalnata-hegemoniya/. Той изглежда е повлиян от ранния Борисов: "В България всички сме популисти, включително аз" /в-к Дневник, 08 март, 2012г./. Хората от Bridgewater пък твърдят, че "популизма е често срещан в развиващите се страни, като Венецуела и Филипините, но на практика не съществува в развитите страни". Като оставим настрана словесните еквилибристики, популизмът е начин за получаване на власт в т. н. демократични общества, при който се обещават искани от хората неща, без възможност или намерение да бъдат изпълнени. С една дума, популизмът е измама. Нормално, измамата може да бъде по-голяма и по-малка. Тук възниква въпроса: възможна ли е въобще политика без популизъм, като се знае, че целта на политиците и политическите партии е властта?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • кривата краставица

    27 Апр 2017 13:19ч.

    С две думи: не са популисти тези, които обещават на народа това, което той не иска. Демек - истинските демократори.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Муйо

    27 Апр 2017 21:29ч.

    Леле, колко наукообразна статия! С графиките му, точкуването му - да ти е драго! Само че ако людете знаят, че Бриджуотър е презастрахователна фирма, собственост на мултимилиардер, пичатлението малко се променя. Любопитно, защо отсъстват Чърчил, Дьо Гол и Сталин? Не са били достатъчно популярни?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Чърчил, Дьо Гол и Сталин отсъстват,

    28 Апр 2017 9:38ч.

    защото не са били хомосексуалисти (поне така се твърди). И Франко го няма в списъка по същите причини. За Мусолини мненията са противоречиви — поне е имал «брада», която му е родила (неизвестно дали точно от него) и малък «мустак», сина му. Непосредствено след Втората Световна война Николай Хрелков написа една скандало-цинична поема за един български «полов атлет» (поема, на която погрешно приписват авторството на Пеньо Пенев). В своите митарства героят на поемата се среща и с Чърчил, който е описан като безнадежден хомосексуал, но това е само литературен похват за прокарване на политически пристрастия. Иначе Чърчил е бил деспотичен грубиян, но не и «педал». За Хитлер обаче е сигурно, че е бил НЕОСЪЗНАТ «обратен» — на него самия никога не му е станало ясно каква е сексуалната му ориентация. Психиатрите, които го отнасят към ШИЗОИДНИТЕ ТИПОВЕ, смятат, че Адолфовото въздействие върху крупните човешки маси в Германия след Първата Световна Война се е дължало на неговата ТРАНСФОРМИРАНА СЕКСУАЛНОСТ — вместо да се интересува само от Ева Браун (неговата привидна любовница), той се впускал да «ухажва» масите с крясъци, стоплящи окаяната немска душа. По време на речите си той стигал до оргазъм…

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Муйо

    29 Апр 2017 15:12ч.

    Както казва Хилари Родъм Клинтън, педерастите, моля за извинение, геите са елита на обществото. Които преценяват всичко и всички през призмата на педерастията, моля за извинение, гейщината... гейовщината... гейстията... тц, не става. Липсва политкоректна дума. Както и да е. Личната храброст на Хитлер, Чърчил, Дьо Гол и Сталин е неоспорима - всички те са били на предната линия, стреляли са и по тях са стреляли. Сал един Мусолини не е мирисал барут, което и обяснява жалкия му край. Чърчил, Дьо Гол и Сталин имат и други качества, поради които презастрахователните фондове не ги обичат, но за тях друг път, като измислят политкоректната дума.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи