По следите на изгубеното време

По следите на изгубеното време

 

Дълги години съм си лягал рано. Понякога, едва загасил свещта, затварях така бързо очи, че нямах време да си кажа: „Заспивам.“ Но само след половин час мисълта, че е време да спя, ме разбуждаше и въобразявайки си, че все още държа книгата в ръце, посягах да я оставя и да духна свещта; в съня си продължавах да размишлявам върху току-що прочетеното, само че мислите ми вземаха малко странен обрат.

 

Струваше ми се, че самият аз съм това, за което се говори в книгата: църква, квартет, съперничество между Франсоа I и Карл V. Тази илюзия се запазваше няколко секунди и след събуждането ми. Тя не ми изглеждаше безсмислена, но притискаше като с люспи очите ми и ми пречеше да видя, че свещта вече не гори. После тя избледняваше, подобно на мислите за предишното съществуване след превъплъщението — сюжетът на книгата се отделяше от мене и аз бях свободен да се отъждествя или да не се отъждествя с него.

 

Зрението ми тутакси се възвръщаше и с учудване забелязвах тъмнината около себе си, мека и отморяваща не само за очите, но може би още повече за ума ми: тя ми се струваше необяснима, непонятна, истински тъмна. Запитвах се колко ли е часът. Чувах изсвирвания на влакове; по-близки или по-далечни, подобни на птичи песни в гора, даващи представа за разстоянията, те чертаеха пред мисления ми взор безлюдната полска шир, такава, каквато се простираше пред бързащия да пристигне на следващата гара пътник. Докато влакът я прекосява, този кратък преход щеше да се отпечатва в неговите спомени ведно с вълнението от новата местност, непривичните жестове току-що прекъснатия разговор в купето и сбогуването под бледата лампа, които ще го съпътстват известно време в мълчанието на нощта, и сладката радост от близкото завръщане в къщи.


Аз притисках нежно лице до хубавите бузи на възглавницата, пухкави и свежи като бузите на нашето детство. Драсвах клечка кибрит, за да погледна часовника си. Още малко и ще настъпи полунощ. Час, в който принуденият да пренощува в непознат хотел болен пътник, разбуден от пристъп, се радва на ивицата светлина под вратата. Какво щастие! Съмнало се е вече! Само след миг прислугата ще стане, той ще може да позвъни, страданията му ще бъдат облекчени. Надеждата, че скоро някой ще му се притече на помощ, му вдъхва сили да изтърпи мъките.

 

Ето, като че ли се чуват стъпки, те приближават, после пак се отдалечават. И ивицата светлина под вратата му изчезва. Полунощ, минали са да загасят газа; и последният прислужник си е отишъл, сега пътникът ще трябва да се мъчи цялата нощ и никой няма да облекчи болките му.
Пак заспивах и понякога се събуждах само за миг, колкото да чуя изскърцването на дървените мебели, и вперил очи в калейдоскопа на мрака, да възприема в кратък проблясък на съзнание потъналите в дълбок сън предмети около мене, цялата стая; аз бях само мъничка нейна част и скоро щях да стана безчувствен като нея.


Понякога пък на заспиване се пренасях без никакво усилие в някой завинаги отшумял период от ранните ми години и изживявах отново детинските си страхове, например да не би братът на дядо да ме дръпне за къдриците. Този страх се беше разсеял в деня, когато отрязаха косите ми, ден, открил нова ера в живота ми. По време на съня си забравях напълно това важно събитие, събуждах се тревожно, мъчейки се да се отскубна от ръцете на стареца, и тутакси си спомнях, че вече нямам букли, но въпреки това, за повече сигурност, преди да потъна отново в царството сънищата, притисках плътно глава до възглавницата.


Случваше се, както Ева се е родила от едно ребро на Адам, насън да ми се яви жена поради необичайното положение на бедрото ми. Макар и възникнала от наслаждението, което изпитвах в момента, тя ми създаваше илюзията, че го е породила. Тялото ми, усещащо в нейното тяло собствената си топлина, се устремяваше към нея и аз се събуждах. Целият останал човешки род ми се струваше съвсем далечен в сравнение с тази жена, с която само преди миг се бях разделил. Бузата ми още гореше от нейната целувка, тялото ми тръпнеше под тежестта на снагата й. Ако тя приемеше, както това се случваше от време на време, чертите на някоя жена, която действително познавах, бях готов да се посветя на една-единствена цел — да я намеря отново, както някои предприемат пътешествие, за да видят със собствените си очи града на мечтите си, въобразявайки си, че действителността може да им предложи обаянието на бляна. Малко по малко споменът за изживяната наслада избледняваше и аз забравях присънилата ми се жена.


Когато човек спи, върволиците часове, години, светове се нареждат около него. Събуждайки се, той се допитва инстинктивно до тях и в миг разбира на коя земна точка се намира и колко време е минало, откакто е заспал. Но тези редици могат да се разбъркат, да се нарушат. Ако призори, след дълга безсъница, го налегне дрямка, докато чете в необичайна за него поза, достатъчно е да вдигне ръка, за да спре и да върне назад слънцето, и в първата минута след събуждането си няма да има представа за часа ще бъде сигурен, че току-що си е легнал. Или пък/ ако задреме в още по-неестествено положение, например след вечеря в креслото, излезлите от орбитата си светове съвсем ще се разбъркат и вълшебното кресло ще го понесе така вихрено през времето и пространството, че в първия миг, след като вдигне клепачи ще има чувството, че си е легнал няколко месеца по-рано на съвсем друго място.


Достатъчно беше да потъна в собственото си легло в по-дълбок сън с напълно освободена от всяко напрежение мисъл и загубвах представа за плана на стаята, в която бях заспал; разбуден посред нощ. Не знаейки къде се намирам, в първия момент не съзнаваш дори кой съм. Останало ми беше само чувството за съществуване в неговата първична простота, каквото навярно трепка в гърдите на животното. Бях по-нищ и от пещерния човек. Но тогава споменът, все още не за истинското ми местонахождение, а за някои обитавани от мен места, където бих могъл да се намирам, ме осеняваше като помощ свише и ме изтръгваше от небитието — сам не бих съумял да изляза. Прелитах за секунда над векове цивилизации и неясно откроилата се петролна лампа, а малко по-късно и ризата с обърната яка постепенно сглобяваха отново отличителните белези на моето „аз“.


Може би самите ние налагаме на нещата около нас да стоят неподвижно с нашата увереност, че това са именно те, а не някои други, с неизменното си отношение към тях. Както и да е, когато се събудех в подобно състояние, с тревожна мисъл, бъхтеща се безуспешно да открие къде съм, всичко около мене се въртеше в мрака — мебели, страни, години. Тялото ми, толкова изтръпнало, че не можех да се помръдна, се мъчеше да разпознае по умората как са разположени крайниците ми, да отгатне накъде се простира стената, как са подредени мебелите, за да възсъздаде й назове жилището, в което се намирах.


Паметта на моето тяло, паметта на моите ребра, колене, рамене му показваше последователно няколко стаи, в които бе спало, а невидимите стени около него, измествайки се според формата на въображаемата стая, кръжаха в мрака. И преди още мисълта ми, спряна колебливо пред прага на времето и формите, да отъждестви жилището, като съпостави обстоятелствата, то, моето тяло, си спомняше леглото във всяка една от тези спални, мястото на вратата, изложението на прозорците, наличието на коридор, като извикваше и мислите, които са се въртели в главата ми, когато съм заспивал там, мисли, изплували отново при събуждането ми.

 

В домогванията си да отгатне в каква посока лежа, изтръпналият ми хълбок ме виждаше например в голямо легло с балдахин точно срещу стената и аз тутакси си казвах: „Гледай ти! Заспал съм без да дочакам мама, да ми каже лека нощ!“ Бях на село у дядо, умрял преди много години. Тялото страната, на която лежах, верни пазители на минало, което никога не би трябвало да се заличи от съзнанието ми, ми припомняха пламъка на нощната лампа от чешко стъкло във форма на урна, закачена с верижка на тавана, както и камината от сиенски мрамор у родителите на майка ми през ония далечни дни, които в този миг си представях като мое настояще, макар и все още неточно, за да си ги припомня по-ясно след малко, напълно разбуден.


После изникваше спомен, свързан с ново положение на тялото ми, и стената се изместваше в друго направление: бях в моята стая у госпожа дьо Сен-Лу, на село. Божичко! Трябва да е най-малко десет часът! Свършили са вечерята! Сигурно съм се успал, когато съм си полегнал следобеда след разходката с госпожа дьо Сен-Лу, както правя всеки ден, преди да се преоблека за вечеря. Защото много години са изтекли, откакто ходехме в Комбре. Тогава, дори при най-късните си разходки, виждах, прибирайки се, отблясъците на залеза в стъклата на моя прозорец. В Тансонвил у госпожа дьо Сен-Лу се живее по-другояче и аз изпитвам друг вид удоволствие, излизайки само нощем и вървейки на лунна светлина по пътищата, по които неотдавна съм играл денем, на слънце. А стаята, където, както изглежда, съм заспал, вместо да се преоблека за вечеря, се откроява отдалеч, когато се прибирам от разходка, по светлия сноп на лампата — едничък фар в нощта.

 

Тези неясно витаещи възпоминания не траеха никога повече от секунда, две. Често отделните предположения, които изграждаха краткотрайното ми колебание за мястото, където се намирах, едва-едва се разграничаваха, също както не могат да се разграничат в кинетоскопа последователните положения на тялото на препускащ кон. Но аз зървах мимоходом ту една, ту друга стая, която бях обитавал някога, и по време на дългите бленувания след разсънването си успявах да си ги спомня всичките.

 

Зимни стаи, в които, едва легнал, сгушваш глава в гнездо, изградено от най-разнородни предмети — ъгъла на възглавницата, горната част на одеялото, края на шала, страничната дъска на кревата и един брой „Деба Роз“ — споени в крайна сметка от многократното ми притискане до тях в едно цяло, както правят птиците. Зимни стаи, в които при силен мраз е толкова приятно да чувствуваш, че не си навън (така морската лястовица свива гнездо под земята в топлата пръст); зимни стаи, в които, докато огънят пращи цяла нощ в камината спиш, загърнат в плаща на топлия задимен въздух прорязван от отблясъците на припламващите главни като във въображаема ниша, уютна пещера, издълбана в самата стая, гореща зона, с подвижни топлинни граници, освежавана от хладни струи, милващи лице то, които лъхат от ъглите, от близките до прозорец или отдалечените от камината кътчета.

 

Летни стаи, в които ти се ще да се слееш с топлата нощ, когато луната, спряла се до открехнатите капаци, простива чак до леглото вълшебната си стълба, в които спиш кажи-речи, на открито, също като синигера, задрямал люшкан от зефира, на върха на слънчев лъч. Понякога ги виждах мислено стаята в стил Луи XVI толкова приветлива, че още от първата вечер не се чувствах нещастен в нея. Колко изящно се раздалечаваха леките колонки, поддържащи тавана, за да освободят мястото, отредено за леглото.

 

Или пък съвсем различната малка стая във форма на пирамида, с прекалено висок, поне колкото два етажа таван, облицована отчасти с акажу, където още в първия миг ме отрови душевно непознатият мирис на индийски троскот и ме посрещнаха враждебно виолетовите завеси и безочливо безразличният стенен часовник, който бръщолевеше на висок глас, като че ли ме нямаше. Някакво чудновато безпощадно четвъртито огледало, закрепено на крачка, препречваше единия ъгъл на стаята и се врязваше непредвидено в приятната пълнота на обичайното ми зрително поле.

 

Мисълта ми се мъчеше с часове в тази стая, източвайки се нагоре в стремежа си да приеме точно нейната форма, да изпълни тази гигантска фуния, и прекарваше тежки нощи, докато аз лежах, проснат в леглото, устремил нагоре очи, напрегнал тревожно слух, с непокорни ноздри и разтуптяно сърце, очаквайки навикът да промени цвета на завесите, да наложи мълчание на часовника, да внуши милост на поставеното косо жестоко огледало, да притъпи, ако не може да отстрани напълно, миризмата на индийски троскот и да намали донякъде действителната височина на тавана. Привичката! Веща, но бавна стопанка, тя най-напред оставя духа да страда със седмици в някоя: временна обстановка, ала все пак той я посреща с радост, защото без привичката, предоставен само на своите собствени възможности, той не би могъл да направи обитаемо нито едно жилище.


Естествено сега бях вече напълно разбуден, тялото ми се обърна още веднъж и добрият ангел на увереността спря всички предмети около мен, положи ме под завивките в стаята ми и нареди приблизително на обичайните им места скрина, писалищната ми маса, камината, прозореца към улицата и двете врати. Но макар и да знаех, че не се намирам в жилищата, където за миг, в пълното неведение на събуждането ми се бе сторило възможно да бъда, паметта бе получила начален тласък, при все че ги бях зърнал съвсем бегло. Обикновено не се опитвах да заспя веднага. Прекарвах по-голямата част от нощта в спомени за нашия минал живот в Комбре, при сестрата на дядо, в Балбек, Париж, Донсиер, Венеция или другаде, извиквах мислено различните места, хората, които познавах там, личните ми впечатления от тях, както и всичко, чуто от други.

 

Откъс от "По следите на изгубеното време", т. 1, изд. "Народна Култура", 1984г.

Преводач: Лилия Сталева

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Този стил — да се пише всичко за нищото — е общ и за тримата: за Марсел Пруст, за Макс Фриш, както и за Умберто Еко.

    21 Sep 2016 2:34ч.

    У всеки от тях — със специфичните му нюанси. Понякога човек се пита: „Защо трябва изобщо да се пише така?“ Въпреки ескалацията на ексцентричносттта, оказва се че това все пак има смисъл. Така се търси едно хаотично въздйствие върху читателя, което е недоловимо, но могъщо, защото обгръща съзнанието от всички страни и го подчинява на далечния замисъл.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Цитат от текста на М. Пруст: «…както Ева се е родила от едно ребро на Адам…»

    21 Sep 2016 3:15ч.

    Още много поколения подред ще повтарят без замисляне тази неточност — а именно: че Адам е бил първият, а Ева е негова производна. Учените — изследователи на старите свещени писания — напоследък направиха обаче едно смайващо откритие. Те осъзнаха, че първоначалната представа е била: Ева е първата, а Адам е неин производен. С други думи — точно обратното на възприетото в догматиката. Сега ще бъде нужно много време човечеството да свикне с новата концепция. Интересното е, че в исторически план е имало религиозни секти, които са били априори наясно (още преди хиляда години), че Адам е създаден от Реброто Евино. Например Манихеите — Богомили, Патарени, Катари, Албигойци… Те са вярвали, че първоначално целият свят е бил «женски», а едва по-късно се е появило някакво ново ЗВЕРСКО начало, което е олицетворило «мъжествеността». Възможно е разбира се Марсел пруст да е размишлявал и на тази тема. Далечен намек за досещане у чувствителната му природа е начинът, по който започва последната част на „По следите на изгубеното време“ — „СОДОМ И ГОМОР“. Авторът е поставил като епиграф на книгата си двустишието от «Гневът на Самсон» от Алфред дьо Виньи: „Жените ще носят у себе си Гомор, / мъжете пък— Содом.“, което обяснява същността на проклятието над човешкия род, което всички ние сме призовани да понесем, изкупвайки Първородния Грях.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Марсел Пруст е известен хомосексуалист, който е бил един от малкото мислители, заели се с въпроса за Първородния грях, разпознавайки в него проявленията на собствените си влечения.

    21 Sep 2016 12:47ч.

    Човечеството е свикнало с тази странно звучаща фраза — «Първороден грях» — без да вниква в същността ѝ. И наистина, за какво всъщност става дума? В библейската легенда се говори за Райската градина, която първоначално е играла решаваща роля за създаване на хомо сапиенса — на мислещия биологичен вид. Точно там, сред Райската градина бил извършен Първородния грях, чиито последствия всички ние и до днес носим като тежък товар на плещите си. Но какво по-конкретно се е случило там — сред зелените смокинови горички. Това, което винаги са ни казвали, е било, че първите хора — жената Ева и мъжът Адам — вкусили от Забранения плод, който бил нещо като ябълка. Но какво грешно и позорно може да има в отхапването, сдъвкването и поглъщането на парче ябълка? Е, да — става дума за алегория, в която същественото е, че не Адам е предложил на Ева пристъпването към изпълнението на Забранения експеримент, наречен Грях, а обратното — Ева е била тази, която вземайки инициативата в свои ръце, е «откъснала ябълката» и предложила на Адам да опита. Какво се крие зад алегорията? Нещата придобиват смисъл, когато разсъждавайки стигнем до извода, че Ева и Адам са били биороботи, създадени от някакъв извънземен Свръх-мозък (нека го наречен с общоприетото му название — Бог), и тези биороботи били поставени при земни условия, за да дадат начален тласък на земната фауна към очовечаването ѝ по генетически път. Всъщност първите хора-биороботи са били не само Ева и Адам, но цял легион от индивиди, подобни на Ева, т.е. женски индивиди, пръснати из околните гори, за да се съвокупляват с мъжките примати, населяващи тогавашната земна фауна. Това е била една «осеменителна кампания» за корекция на земното животинско царство, тъй като единствено земните организми са имали закалката да живеят при условията, специфични за тази планета, но са били лишени от всякаква перспектива да проявят някога какъвто и да е интелект, защото такъв не е бил изобщо предвиден при Съзиданието. Очовечаващите биороботи били от своя страна пък интелигентни до излишък, но били неустойчиви и уязвими при земните условия. Ето защо решението на проблема е трябвало да бъде — нов начин на възпроизвеждане на лишения от по-сложни интелектуални дадености примат, чрез облагородяващото му съвокупление с женските индивиди-биороботи, внедрени от Небесните селения. До тук — перфектно като замисъл. Но процесът на очовечаване се извършвал бавно, поради което се наложило да се интензифицира, т.е. да бъдат създадени и мъжки индивиди-биороботи, които да увеличат обхвата на осеменителния процес, макар и в обратна посока — от мъжки биоробот към маймуноидна самка. Така чрез средствата на тогавашното генно инженерство (по нищо не различаващо се от днешното такова) бил създаден прототипът «Адам». Бил взет като регенеративна база за новото творение генетичен материал от костно-мозъчното вещество (стволовите клетки) на Ева, а не обратното, както досега са ни заблуждавали. На никого обаче не му минало през ума, че щом е направен възоснова на генетичен материал от женски индивид, Адам ще се окаже не нещо друго, а пак жена, макар оформена като мъж и надарена с оплодителни функции, каквито досега можели да се видят само у мъжките примати от околния праисторически лес. Ева, срещайки Адам в потайно кътче на Райската градина, видяла в него не нещо друго, а единствено Мъжкия Индивид, с какъвто тя била запрограмирана да се съвокулява и… го прелъстила. Срамежливите хроникьори, които трябвало да документират случилото се, отбелязали всичко това като «отхапване от Ябълката на Познанието». Можем още дълго да си задаваме въпроса: за какво точно Познание става дума… Греховното в цялата тази афера е това, че от съвокуплението на женския биоробот Ева и оформеният като мъжки, но също тъй женски биоробот — Адам, не биха могли да се създадат други творения, освен хомосексуални. И помислете си — според библейската легенда синовете на Адам и Ева — Каин и Авел се държат един спрямо друг и спрямо цялото си обкръжение като двама ревниви хомосексуалиста, кито правят всичко възможно, за да се харесат на… Всевишния, а помежду си се мразят. От там иде цялата обремененост на човечеството — то е белязано с дъмгата на хомосексуализма. Всички по-нататъшни потомци на Адам и Ева, които са имали щастието да се родят жени, са били нормални, но «мъжете»… Ах, «мъжете»… За щастие — не всичко е било загубено. Сред горите бродели и станалите вече донейде интелигентни потомци на най-първите примати, съблазнявани (по предначертания план) от женските биороботи — преди провала с Ева и Адам. Надеждите на днешното човечество (че то не е съвсен изпортено от хомосексуализъма) се крепи именно на тях. Но как да бъде отсято доброто зърно от плявата? Решението на този проблем се крие в ловкия психологически трик на съвременните психолози. Те ни казват: хомосексуализмът крие в самото свое лоно собственото си анихилиране. С други думи — ако всички хомосексуалисти по света станат верни на влеченията си и престанат да се перструват на мъже, да сключват бракове с жени и по този начин да претворяват порока си в идните поколения, то само да няколко десетки години хомосексуализмът ще отмре като явление и «плявата ще бъде отвята от здравото зърно». Такъв е и смисълът на днешните нео-либерални инициативи да се узакони хомосексуализъма, при което огромното множество сбъркани типове ще напуснат своите потайни скривалища, където те често дори и не осъзнават, че се крият, потискайки влеченията си и замърсявайки с порока си бъдните поколения. Ако всички те кажат: «Ами така е — таква сме и щом сме такива, всички вкупом ще отидем да населим нашия ефимерен Содом, където ще се отдадем на нашите оргии докато дойде края ни!..»; ако стане така, то бъдното човечество, сведено до «златния милиард» от може би не чак толкоз изтънчени и сложни сапиенси, ще бъде веднъж завинаги отърсено от злокобния Първороден грях.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Марсел Пруст е бил син на много богати родители и това му е дало възможност да извърши по негово време една специфична благотворителна дейност в Париж.

    21 Sep 2016 14:55ч.

    Той пръв влага средства в нещо, което днес е повседневна практика из всички по-големи градове на света — основал е КЛУБ за запознанства между хомосексуалистите на Париж, който бил грубо назован от парижките хомофоби „Публичен дом за Обратни“. Малката разлика е, че в публичен дом се ходи за няколко часа, докато хомосексуалистите търсят запознанства за малко по-трайни връзки. Друг е въпросът, че при тях трайните връзки са невъзможни — всяко отношение с партньор има своите «начало», «развитие» и (обиновено трагична) «развръзка». Какъвто и да е резултатът от това начинание, чест прави на Марсел Пруст, че той още тогава е започнал да провежда мероприятия за дистанцирането на хомосексуалното братство от партньорството на семейните двойки, които се събират, за да продължават „рода человеческий“ съобразно здравите традиционни разбирания на християнския консерватизъм. По този начин той още тогава е очертал схемата, по която в наше време нео-либерализмът се опитва да разчлени обществото и да очисти ЕДНИТЕ ОТ ДРУГИТЕ, стигайки до трудно смилаемата за нашия съвременник идея за браковете между хомосексуалисти, които се оказват порочна крайност, заради неуместното право, което се дава на такива двойки да осиновяват деца. И респективно — да ги развращават, — макар концепцията е, че има подрастващи индивиди, които са „развратими“, а други са „неразвратими“…

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи