Журналистката от “Шарли Ебдо” Зинеб ел Разуи, оцеляла от клането на 7 януари 2015 г., изобличава противоречията на една младеж с изгубена идентичност. Зинеб ел Резауи е една от най-охраняваните жени във Франция и от 2009 г. живее под полицейска закрила заради изказванията си за исляма. Родена в Казабланка, Мароко, през 1982 г., тя се дипломира във Висшето училище по социални науки (EHESS) в Париж и има магистърска степен по социология на религиите. Неотдавна публикува книгата си “Зинеб разказва за ада от 13 ноември” (Zineb raconte l'enfer du 13 novembre). Отвореното й писмо е публикувано във “Фигаро”.
Преди голямото ти заминаване искам да ти пиша така, както се хвърля бутилка в морето, защото знам, че ти не четеш. Не те познавам, но знам много неща за теб. Знам например, че тази сутрин не си седнал с “Фигаро Магазин” под ръка в кафенето, за да пиеш кафе и да поздравиш хората от квартала.
Вероятно ще ме прочетеш, написвайки джихад на клавиатурата,
защото така действаш ти. Може би търсачката ще ти предложи моето писмо сред дълъг списък от сайтове, които са те научили, че масовото убийство е твоята идентичност, че за да обичаш Бог, трябва да мразиш хората.
Твоята предполагаема идентичност, онази, която смяташ, че си загубил и която те е накарала да започнеш това търсене, е също така и моя. Когато бяхме деца, тъй като сме на една и съща възраст, се учудвах, че ме наричаш “братовчедке”, когато идвах от пущинака, за да прекарам ваканцията си във Франция. Тогава ми се струваше, че имаш голям късмет да живееш тук.
Ти имаше права, които аз нямах,
ти ходеше в републиканско училище, докато аз ходех на задължителните курсове по религия. Ти спортуваше, докато игрището за хандбал в колежа ми беше широко кално поле и половината от съученичките ми се бяха отказали от часовете по физическо образование, защото имаха само чифт пластмасови сандали. А ти идваше през лятото с маратонките си, последен писък на модата, лекуваше се безплатно в добре обзаведени болници, докато само най-богатите от нас можеха да си купят лекарства. Днес ти проповядваш мохамеданска медицина на конференции във Франция, родината на държавната болница, съветваш да се лекуваме с Корана, мед и камилска урина. Питай братовчедите си от пущинака, те вече са пробвали - това не действа.
Въпреки това ти се чувстваш изключен.
Казваш, че не си имал същите шансове като другите, и забрави, че ние, онези от пущинака, никога не сме имали същите шансове като теб. Ти ни даде много надежда, когато като деца те видяхме да се изправяш срещу расизма, да претендираш за своето право на равенство и интеграция.
Антирасизмът стана знаме на надеждата, тогава ние повярвахме в по-доброто републиканско бъдеще в една Франция, която най-накрая ще се гордее със своята различност. Някои от твоите “братовчеди” уловиха духа на времето, станаха държавни служители, преподаватели, министри, адвокати или полицаи. А ти, виж се само. Ти превърна антирасизма не в битка за универсалност на правата, за премахване на различията между гражданите на една и съща страна, а в дребнава борба да получиш оскъдните си доходи. За да намаля товара ти, ще призная, че
никога не би успял без помощта на някои политици,
за които антирасизмът беше само предизборен лозунг. Те те превърнаха в любимия си дивеч, в търговски актив. Те ти обясниха, че ти, който си роден във Франция, си различен и винаги ще бъдеш такъв, защото така те виждат те, но не и аз. Аз, която бях твоя братовчедка, знам, че ти не си изключен фактически, но се харесваш в тази позиция, за да мразиш по-силно. Те те научиха, че няма смисъл да се учиш в училище, защото никога няма да намериш работа. Междувременно и всекидневно новопристигащи във Франция се издигаха чрез знанието. Те ти отнеха всякаква представа за заслуга, създавайки за теб квоти, убедени, че това е единственият начин да те интегрират във висшите училища.
Когато ти затъна в дребната престъпност,
те ти намериха оправдания, за да привлекат вота на баща ти. Не и аз. Защото знам, че ако всички хора са равни по права, те са равни и по задължения. Политиците в тази страна ти обясниха, че религията ти проповядва мир и любов, докато твоят имам ти обясняваше, че трябва да биеш жена си. Какво говоря? Жените ти! Когато ти показно облече афганистански дрехи, за да претендираш за северноафриканската си идентичност, същите тези политици ти обясниха, че имаш правото да се правиш на глупак в публичното пространство, защото става дума за твоята “култура”. Но аз знам, че не дрехите правят арабо-берберина, амазиг, което на езика югурта означава свободен човек.
Знаеш ли поне какво означава думата “джихад”, преди да отидеш на него?
Ти, който говориш неразбираемо на арабски, откакто прилагаш буквално вярата на Мохамед? Бих се обзаложила, че не знаеш. Твоят арабски, езикът, който аз съм всмукала с майчиното мляко, този диалект, който говорят родителите ти и който ти никога не си научил, не познава тази дума. На теб никога не ти се е налагало да затищаваш правата си на арабски. Никога не ти се е налагало да отговаряш на нападателя си, защото си жена, да корумпираш държавен служител, за да получиш акта си за раждане, нито да обясняваш на полицая какво правиш с приятелката си, нито да превъзнасяш някой диктатор, нито да умоляваш на входа на диспансера, за да благоволят да те лекуват. Твоите права ти винаги си получавал на френски и въпреки това мразиш тази родина.
“Джихад” означава усилие, но какво усилие се положил ти,
преди да решиш да направиш усилието на войната? Твоят ислям, онзи, който ти смяташ, че е намерената ти идентичност, не е нищо друго освен психично заболяване, некроза на разума, поражение на човечността ти.
Когато престанеш да се представяш за жертва, чийто преследвач си ти самият, когато приемеш най-сетне да бъдеш единственият си господар, а не наемник и роб на една идеология, която мразиш също толкова, колкото онези политици, които те превърнаха в бедния роднина на Републиката, бих могла да ти кажа, аз, твоята далечна “братовчедка” от пущинака, какво да направиш, за да се интегрираш във Франция, като същевременно откриеш своята идентичност.
Тъй като съм го учила, бих могла да ти докажа, че твоят език, арабският, се преподава по забележителен начин в нашата страна. Ще те науча, че Париж е столица на арабската култура, която няма право на гражданство под небето на нашите диктатури. Ще те заведа да гледаш спектакли на арабски артисти, които вече не могат да играят в родината си заради твоите идеолози. Ще ти покажа също, че Франция е Мека за онези от нас, които защитават човешките права в страните, които ги нарушават с лека ръка.
Ако все още си сред нас, ще видиш, че е възможно да съживиш изгубената си идентичност, като същевременно бъдеш французин повече от всякога.
Превод от френски: Галя Дачкова