От Долни Цибър до Горни Манхатън

От Долни Цибър до Горни Манхатън
Неочаквано оптимистично продължение на коментарните ми поредици „България се самоликвидира“ и „Между Фъргюсън и Факултета“.

 

 

Надсловът „България се самоликвидира“ бе парафраза на заглавието на немския идеолог Тило Сарацин „Германия се самоликвидира“. Но не ставаше дума за мигрантите, а за училищния проблем в България и в българските общности в чужбина. В „Между Фъргюсън и Факултета“ се обсъждаше ромският проблем в България на фона на расовата война в САЩ от последните години на Обама. Общото звучене на коментарите ми беше разбираемо песимистично. В края на текста има линкове към всички тях. 

 

Но изведнъж в полезрението ми попадна оптимистичен пример и за добро „включващо“ училище (дори „тотално“ училище, което се е заело да обучава и бабите на децата на английски), и за интеграция на ромите, пък и за душеспасителната работа на една християнска църква (уви, не БПЦ, Адвентистка от седмия ден). 

 

Българският документален филм „Кеймбридж“ (2015) на продуцента-сценарист Асен Владимиров и режисьора Елдора Трайкова ни пренася в някакъв огледален на днешна България свят, дето почти всичко си е на мястото – учителите наистина са посветени на призванието си, децата наистина искат да учат, родителите са готови къщата да си продадат, но да ги изучат, и то в световен университет, и се разстройват от една петица за годината. 

 

Те са роми от дунавското село Долни Цибър, Ломско. Като много други наши села, то е почти 100% ромско. Наистина, за разлика от събратята си в пловдивското Столипиново и пазарджишкото гето, те са българоезични християни. Знаем вече, че миналата година 43% от българските първокласници били ромчета. 

 

Материалните условия на тези хора, както на повечето българи извън най-големите ни градове, са тежки и често ужасяващи – безработица, мизерия, външни помпи за вода, конски каручки. Е, къщите, наследство от социализма, отвън изглеждат прилично, не като варненската Максуда. „Тук няма ферми, къде да работим?“ – казва млад ром, завършил селскостопанско училище. В плодородната черна земя на Златията, на две крачки от някога голямото пристанище Ломь няма ферми! 

 

В полицията в Монтана не приемат на работа роми. Всеки, който може, заминава на гурбет в Италия, Гърция, Испания. Учителки, които горят в работата си по 24 часа на денонощие, живеят от заем до заем от разни банки (това по нашенски се казва VIP клиенти на банките) и си броят стотинките пред щанда за колбаси в склада за продажба по цени на едро. Сутрин палят сами печките в училище с вестници и накъсани кашони, докато байчото им донесе няколко шепи брикети в кофата. Бивш механик в АЕЦ „Козлодуй“, слизал в самите реактори в противорадиационен костюм, живее със 150 лв. пенсия.

 

Трябва специално да се каже и за красивата кинематография на Емил Христов. Панорамите му на Дунава спират дъха. Голямата вода ту е бяла, ту лазурносиня като море. Плътни тополови завеси покриват бреговете – величествени като стени на готическа катедрала. Впечатлението се усилва от раздираща сърцето музика на Вивалди. 

 

Тази седмица – с разрешение на създателите му – показахме филма и в генералното консулство на България в Ню Йорк. Прожекцията се организира от Българско училище „Гергана“, което изпрати филма и до всички свои родители. Препоръчвам го!

 

Идеята за прожекцията ни дадоха колегите от първото българско училище в Лондон. Ръководителката му Снежина Мечева наскоро разказа в пресата вълнуваща история за въздействието на филма върху български ромчета от едно лондонско училище, които дотогава не искали да учат. 

 

Ние също искаме да насърчим сънародниците си в Ню Йорк да си пращат децата на българско училище и да ги водят редовно и мотивирани да учат. Засега не повече от 10% от децата на училищна възраст в района са записани в училище. А и някои от записаните ученици не идват редовно – живеят далече и няма превоз, родителите са заети да оправят новите си къщи или работят в неделя. Имат по-важни приоритети от българското училище на децата. А бедните роми от Долни Цибър нямат нищо по-важно. 

 

Неотдавна в Париж на неформалната среща на учители от български училища в чужбина, събрани по покана на Камелия Трибулен-Конакчиева за десетгодишнината на тамошното българско училище „Кирил и Методий“ с отговорни представители на МОН, всички се съгласихме, че държавата и училищата трябва да създадат работеща система за целенасочено, ефективно пропагандиране на идеята за българско неделно училище сред цялата ни диаспора. Е, филмът „Кеймбридж“ беше може би най-силната пропаганда по въпроса, която съм срещал досега. 

 

Българското училище трябва да стане основен приоритет на семействата ни, без което българският етнос в чужбина ще изчезне с нашето поколение. Това са към 25% от българите. Но задачата не е само „патриотична“. Тя е важна и за доброто образование на децата емигранти на местния език и значи за преуспяването им там, и за здравината на връзката им с родителите, и за самочувствието им като личности със свои корени в глобалния свят. Важна е и за самочувствието и щастието на родителите сами по себе си. Училището трябва да бъде местен смислов център на общността българи, както е било през Възраждането. 

 

Виждаме това всяка седмица в нашето училище „Гергана“, дето покрай заниманията на децата и родителите си създадоха постепенно и цял нов свят за себе си. Нашият смесен хор например стана любимо място за майките и другите хористи – страхотен неделен клуб, в който се чувстват толкова добре, че понякога напълно забравят за децата в съседната стая и защо са дошли на първо място. Преди няколко седмици смесеният хор записа на три гласа сложна хорова песен по проект на Нюйоркската филхармония за връзки с обществеността. Записът в сградата на Постоянното ни представителство при ООН в Ню Йорк сам по себе си се превърна в празник също и на елегантните черни тоалети, прическите и гримовете и разбира се, на груповите снимки. 

 

Прожекцията на „Кеймбридж“ в консулството беше добре посетена, може би по-добре от коя да е подобна на документален филм в България – пък дори и от повечето сеанси на нюйоркския български филмов фестивал. Някои от хората бяха поканени от Стоимен Василев, български ромски лидер в Ню Йорк, възпитаник на НАТФИЗ, кинематографист и музикант, чиито деца също се занимават с музика и който отговаряше за техническата част на прожекцията и направи интересни коментари по същество. 

 

След основния филм и дискусията той показа и своя кратка документална лента, „Душата няма етнически произход“ (2007). Герой в нея е братът на Стоимен – скулпторът Васко Василев, също от Ню Йорк. Това е лиричен разказ за природата на изкуството и по-точно за раждането на изкуството от стихията на природата, в който се преплитат древноиндийски и други митологически символи. От един клон, изхвърлен от водата на гористия бряг на река Хъдзън, Васко с джобното си ножче и с няколко пестеливи движения моделира (както ми се стори) свещената змия на Шива, символизираща миналото, настоящето и бъдещето, която накрая се увива около многото ръце на тревожна бронзова пластика на божеството. 

 

Част от зрителите на филма "Кеймбридж" в Генералното консулство в Ню Йорк. Стоимен Василев е пред синьото знаме на ЕС. Фото: Зеноп Помакян

 

Филмчето било заснето и монтирано за пет дни за друг ромски кинофестивал в Ню Йорк, дето Стоимен почувствал остра нужда от позитивни, възвисяващи неща за ромите, а вместо това гъмжало от лентите на Емир Кустурица, просмукани с пошли стереотипи и превръщащи ромския фестивал в антиромски (anti-Gypsy). Признавам, тази Стоименова оценка за Кустурица ми достави голямо удоволствие. Същата е и оценката ми за Брегович. 

 

Наистина, позитивните примери, както видяхме и в „Между Фъргюсън и Факултета“, имат решаващо значение за интегрирането на хората от малцинствата. Но не по-решаващо от възходящото и поне относително справедливо икономическо развитие и общия цивилизационен напредък на обществото. Примерът на Обама – черен президент – в началото беше безумно вдъхновяващ за черните американци, но при него положението им реално се влоши, последва разочарование и закономерно – нова вълна расови безредици, каквито не помнехме от началото на 90-те години. 

 

И за етническите българи в салона беше преживяване да се срещнат лице в лице и в такъв конкретен и откровен контекст с водещи представители на българската ромска интелигенция, при което автоматично отпадат всички глупави етнопредразсъдъци, на които робуват повечето сънародници в България. Впечатлението от интелигентните, одухотворени, пълни с достойнство ромски лица от екрана получиха незабавна подкрепа на живо и в залата. Такива контакти трябва да станат постоянна наша практика. 

 

Тук не мога да се сдържа да коментирам накратко и по три други мои любими въпроса. 

 

Първият е за необяснимия с никакви рационални доводи терминален упадък на „Северозападнала“ България, както я наричат и героите на „Кеймбридж“. В коментара си за „разцентрования ни геостратегически компас“ от края на 2014 г., линк за който също съм дал в края на текста, направих малък опит за историко-географско философстване на тази тема. Наскоро пък във Фейсбук прочетох в гимназиален учебник по география и статистика на България, написан от братя Шкорпил и издаден в 1892 г., че по това време „в Северна България има по-голяма гъстота на населението, отколкото в Южна. Тази разлика трябва да се отдаде на това обстоятелство, че Северна България донася по-благоприятни условия за живот и затова населението в нея е по-гъсто“. 

 

Знаем вече, че в късната Османска империя, простряла се от Босна до Персийския залив, Дунавският вилает бил най-развитата провинция, „османската Бохемия и Моравия“. До началото на миналия век разорени от западната конкуренция занаятчии от някога цъфтящите старопланински и средногорски промишлени градчета, люлката на Възраждането, се изнасяли към търговските градове на Дунава, големия път за Европа. 

 

Тук се изкушавам да се самоцитирам малко. Дунав бил главна европейска артерия от римско до османско време. Видин и Силистра били сред най-важните градове на Балканите при римляните, средновековните българи и османците; там били римските легиони, там османски аяни обявявали независимост от Портата. Силистра векове наред била османска столица на Източните Балкани плюс земите зад Дунава и до Крим – Силистренски еялет. В 1878 г. сред петте най-големи наши градове били, разбира се, Русе и Свищов. Анихилацията в новобългарската държава на някогашни „столични“ градове като Видин, Русе и Силистра, на големи пристанища, значителни, поевропейчени градове като Свищов и Лом, да не говорим за по-малки, но също важни някога, като Оряхово, Никопол и Сомовит, е необяснима за съвременна Европа. Нали те все още са на пътя ни за „Европа“, нали сме в ЕС? Къде е центърът на България, накъде гледа тя?

 

Нищо че почти всички лидери на съвременна България са от Северозапада – от Живков през Петър Младенов и Александър Лилов, та до Бойко Борисов, Цветан Цветанов, Цецка Цачева и бъдещия ни премиер Корнелия Нинова. Особено усърдно работеше за упадъка на Северозапада най-бившият от бившите премиери – Бойко Борисов. Дано Нинова се сети, че ни трябва сериозна национална програма за приоритетно развитие на Северозапада, Дунавското крайбрежие, пък и цяла Северна България. 

 

Вторият въпрос е за ролята на религията и църквите в съвременния свят. Във филма „Кеймбридж“ доста внимание е отделено на активната в душеспасителната си работа Адвентистка църква в селото. Така и не се разбира имат ли и православна и с какво се занимава тя. В адвентистката, в една приспособена селска къщица, виждаме събрани доста на брой стари и не толкова стари, че и млади ромски жени, които търсят и намират духовна общност и утеха от неволите на живота. „Не се отчайвай ти, човече, остави се в ръцете на Исуса“ – пеят те с искрена вяра, надежда и любов на съвременен български и със странна, леко ориенталски накъдрена мелодия, но не чалга. Много от тези стари жени плюс няколко дядовци виждаме после и на урок по английски в училището. Училището впрочем може да изпълнява и квазицърковни функции в общностите, където хората не са вярващи или пък има събрани от различни вери, както често е в чужбина. 

 

Скоро ще предложа поредица коментари за ролята на религията в съвременния свят от антропологическа и „физиологична“ гледна точка на вида хомо сапиенс, включително и псевдополитическата функция, която тя поема в различни места на Земята – от „политическия ислям“ до „православната цивилизация“. На какви реални човешки потребности отговаря религията, каква е важността на различните й исторически функции на различните етапи от развитието на човешката цивилизация. 

 

Третият въпрос е за ролята на българските дипломатически и консулски представителства по света за работата на училищата и културните организации на българските общности. Тя е неоценима – и ние в Ню Йорк сме привилегировани да работим с тях в приятелска и колегиална атмосфера. По-горе вече стана дума, че в последните три седмици нашето училище организира важни за нас съвместни културни събития с Генералното ни консулство и с Постоянното представителство при ООН в Ню Йорк. А в края на миналата година имах впечатления и от посолството в Париж, където нашето училище изнесе театрално представление в препълнени с гореща, ентусиазирана публика салони. 

 

Отношението на българските дипломати, консули и другите специалисти от тези мисии към нас е – не само като бивш техен колега мога да кажа – безукорно. Но понякога възникват унизителни ситуации с техническите служители. Някои назначени от ГЕРБ шофьори, които живеят в сградите на мисиите и отговарят за достъпа до тях, често не разбират за какво са изпратени, какви са задачите на организациите, в които работят. Живеейки в тези сгради, те почват да си мислят, че това е техен дом, а ние сме неканени навлеци, които им пречат да живеят. 

 

Така и интересната ни дискусия на чаша вино след прожекцията на „Кеймбридж“ и филма на Стоимен Василев, дето оживено се препираха, съгласяваха един с друг или просто се запознаваха българи, български роми, български арменци, американци от различен произход и всякакви други интелигентни и добронамерени хора, бе прекъсната грубо от шофьора в Генералното консулство Борислав Борисов, който, след като генералният консул си тръгна, скорострелно пристъпи към опразването на терена – вероятно с цел да се качи по-бързо горе да гледа Big Brother. Борисов, с апломб на съдържател на селски хоремаг, изгаси осветлението в залите на консулството и ни принуди трескаво да разглобяваме и събираме прожекционната техника, като си светим с телефоните си. И щом последният от нас, учителката по театър в „Гергана“, актриса и певица в Ню Йорк и майка на двама наши ученици бе почти изтласкана навън, ключалката тържествуващо щракна зад гърба ни в 21:25 ч. 

 

Разбира се, оплакахме се и получихме своевременна помощ от посланика ни във Вашингтон Тихомир Стойчев и генералния ни консул в Ню Йорк Милен Люцканов – имаме уверение, че на служителя са издърпани ушите и ще коригира поведението си. Информирахме за това и когото можахме от присъствалите на прожекцията. Такъв инцидент ни се е случвал и преди, когато пак сме получавали помощ от тогавашния посланик Елена Поптодорова. 

 

Въпросът е факторите в МВнР, от които зависи командироването на технически служители в мисиите в чужбина, да проверяват кандидатите и за качествата на характера им и да ги подготвят добре за работата им. Това в миналото явно се е правило – от 90-те години помня такива добри шофьори в Ню Йорк, истинска работническа аристокрация. Но пак имаше и кисели, нагли и претенциозни физиономии, имаше грубости, сплетни и унижения. Това трябва да се изкорени завинаги. Като сме в Европейския съюз, нека да ни личи по всичко – и българските мисии в чужбина да предлагат на сънародниците ни и гостите им чужденци само позитивен опит. 

 

 

Предишни коментари по темата:

 

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/bylgariya-se-samolikvidira-poslednite-bylgari-i-uchilishtata-v-chuzhbina

 

http://glasove.com/categories/komentari/news/mejdu-fyrgiusyn-i-fakulteta--i-chast

 

http://glasove.com/categories/politika/news/mejdu-fyrgiusyn-i-fakulteta--ii-chast

 

http://glasove.com/categories/komentari/news/za-iujen-potok-i-razcentrovaniq-ni-geostrategicheski-kompas--- 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Сароян

    27 Фев 2017 20:36ч.

    току що Ностоящее Время съобщи, че руснаците в щатите са лобирали вчера и са успели да извоюват кръщаването на улица във Уошингтън на името на Борис Немцов, тя ще бъде пресечка на улица Владимир Сахаров и ще бъде паралелна на булевард Ана Политковская - все загинали от ръкъта на Путин вова

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Муйо

    27 Фев 2017 20:53ч.

    Хаджийски, ти отново ли си либерал? Като чета за циганската (само 10 % от циганите принадлежат към племето "рома") идилия, май пак си прегърнал идеите на дяда ти Сорос. Впрочем, да знаеш защо никъде по света циганите не са се интегрирали? Ами защото религията им го забранява. Който го направи, се обявява за "гаджо", тоест нециганин, и подлежи на остракизъм. Сегиз-тогиз мешерето дава индивидуални разрешения за интеграция - например, за постъпване на работа в полицията, сещай се защо.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Роман Полански,

    27 Фев 2017 21:07ч.

    Оптимистична статия, която действа положително на читателя! Явно оптимистичен е и филмът, послужил като вдъхновение /още не съм го гледал/. Дано настроението да е оправдано и дано да има повече подобни примери!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • http://www.currenttime.tv/a/28323123.html

    27 Фев 2017 22:39ч.

    http://www.currenttime.tv/a/28323123.html

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • jjj

    27 Фев 2017 22:45ч.

    Благодаря Ви г-н Хаджийски, че ме върнахте в моето детство, в хубавите години на моята младост. Израсъл съм покрай тези брегоже на Дунав, тичал съм и съм ловял риба. Познати са ми къщите, брега, училището и начина на живот на ромите. В миналото, преди 40 години в с.Долни Цибър ромите имаха не повече от десетина къщи в каря на селото. Сега се виждат промените. Но за моя, а и на всички радост училището е пълно с деца. Но животът им е труден, беден и оскъден. Мъчно ми е, виждайки голямата и все по-трудна за преодоляване разлика в бита и начина на живот в селата на северозапада в сравнение с много други села. Благодаря за възможността да видя този филм и да се порадвам на младите хора, оптимисти и мечтатели за един по добър и справедлив живот!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    28 Фев 2017 0:09ч.

    Хич не се учудвам, че хуманният текст на Хаджийски тутакси му е докарал и обвинението, че е либерал. От дежурният муйо. Налага се напоследък, внушава се постоянно, че либерализмът е изначално зло, вероятно с не особено прикрития подтекст, че доброто е в авторитарната власт и безалтернативния вожд. Така е било и в друго вееме, когато други са громяли гнилата интелигенция и буржоазния либерализъм, защитавайки т.н. диктатура на пролетариата. Времето на лагерите. За ролята на една неправославна църква в описания случай не се учудвам. Чудно щеше да е, ако беше православната. Но тя е заета да си върти имотите.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • OLD

    28 Фев 2017 5:54ч.

    От текста микс единствено впечатление ми направи изречението "„Душата няма етнически произход“ (2007), което се оказва заглавие на друга документална лента.Пак в посока "глобалното село". Вече 30 години, от така самонареклият ни се политически елит, никой не иска да покани при добри условия семействата на сънародниците ни от съседни в региона страни.При празни села и необработвана земя и нужда от хора в новите заводи и фабрики. Това е важната тема. И въпросът, защо не го прави ? Също и ЗАЩО ние, уж Суверена, не го поискаме, като откажем да приемаме категорично тези, които ни натрапват да приемем. А иначе, както е казано " Чест е понякога голяма дума, за малките хора." Това важи и за тези които напуснаха ТЕрИТОРИЯТА България, за да ползват някъде сътворена по-справедлива социална система, вместо да направят същото на нея. Вероятно повечето от поствалите тук се сещат за сътвореното от Васил Левски само на деня на обесването му, а не на деня на раждането му.Традиционно честваме успението повече от рождението .Отделно е въпросът за не/и/що правенето на Българската православна църква по темата. Пак либерално , но национално на ТЕРИТОРИЯТА. - : )) Затова е толкова привлекателна теорията- цицка, на чичко Шорош и екип. "Сполай им !"

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • мария

    28 Фев 2017 10:10ч.

    до OLD Съгласна съм с написаното от Вас.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Фантазии

    28 Фев 2017 13:20ч.

    "...Българското училище трябва да стане основен приоритет на семействата ни, без което българският етнос в чужбина ще изчезне с нашето поколение..." Че то нали за това е духнало това поколение - за да изчезне?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Муйо

    28 Фев 2017 16:17ч.

    Роман Полански, теб не те ли издирваха с влязла в сила присъда за изнасилване на малолетна, творецо велики?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Муйо

    28 Фев 2017 16:27ч.

    observer, пак се правиш на улав. В предишното си писание Хаджийски застава на позициите на Тръмп, тоест на Републиканската партия. В това си писание той е на позициите на Демократическата партия, тоест на либералите. Подобна политическа последователност заслужава всяческа похвалба, не намираш ли? И понеже все лагери са ти в устата - САЩ винаги са били на първо място в света по относителен и абсолютен брой на затворниците.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Пенчо Дренчев

    28 Фев 2017 16:37ч.

    Просто Соросоид! Как пък един не се намери да се загрижи за нормалните българчета (които не са от някакъвси произход), че не могат нормално да се развиват и живеят?! А, пардон, забравих - за тях никой нераздава грантове. Да живее грантовската журналистика!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    28 Фев 2017 16:48ч.

    Муйо, напъни се малко и се опитай да дискутираш, вместо да се държиш като простак. Естествено, че в нищо няма да ме убедиш, но поне се дръж прилично. Ако сам си се харесваш, това не се отнася за другите. Съобразявай се с това.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Муйо

    28 Фев 2017 18:14ч.

    observer, и в двете ти писания факти няма, но пък има епитети. Нещо ми напомня за човек от прилично интелигентно семейство с доброкачествени гени.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Муйо

    01 Март 2017 13:55ч.

    Пенчо Дренчев, не си прав. Хаджийски не е соросоид, Хаджийски е ветропоказател. Вече два пъти плюе по Сорос, ама предпазливичко, макар че досега поне сто пъти е чуруликал за глобализацията. Усеща, че досегашният му господар гитти и души по вятъра. Историята българска изобилствува с такива екземпляри. За съжаление.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • FGL

    05 Март 2017 10:04ч.

    Господинът Хаджийски не нито безспорен в частност, нито е Сократ - като цяло. Но този факт, най-вероятно, не му е известен. Та, на думата! Отношението, нагласата, към определено писание или, ако предпочитате, към определения съчинител на определеното писание, се формира от А. Очакванията на читателя; Б. Написания опус и В. Някои "дребни камъчета, които могат да обърнат колата". Истината е, че това, което пише Г-н Хаджийски, за мен никога не е било без въпроси - меко казано. Но го четях, въпреки че прочетените от мен опуси оставят общото усещане за неискрен пенкилер. Е, а сега - за дребните камъчета: "...гъмжало от лентите на Емир Кустурица, просмукани с пошли стереотипи и превръщащи ромския фестивал в антиромски (anti-Gypsy)". Защо бе, Г-н Хаджийски, ви трябваше да се занимавате с Костурица. Съвсем спонтанно ми дойде една дълбоко непоетична рима: Косторица - лъжица. Иде реч за уста и лъжица. Това е така известното малко камъче, което... Изтълкувано, това значи, че аз няма да ви чета от тук нататък (не от тук насетне, както казват сегашните по-учени хорица).

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи