Не споменавайте всуе Победата!

Дометий Заволски

Глупостите биха могли да се разглеждат дори като смешни, ако не бе приповдигнатият патос, в чиято гръмка мелодия се прокрадват непристойни звуци. И тези глупости нерядко идват не от социопати, обзети от противоречиви чувства, а от хора, желаещи да не изостават от останалите в ентусиазма по повод на най-важния национален празник. 

Получава се така, че разликата в основните теми за възмущение през последните две години е огромна.

От една страна са съмненията и псевдоисторическите суеверия, свързани с георгиевската лента. От друга – откровеното безсрамие и разпасаност от типа на дискотеките през „дългия уикенд“ и рекламиращите подобни мероприятия снимки на девици, пременени в дълбоко деколтирани туники,  които в голяма степен изглеждат повече като проява на малоумен вкус, отколкото като кощунство.  

Денят на победата не е ден на траур и не бива да се бърка с 22 юни, обаче траурните нотки в него са доста по-експресивни. Георгиевската лента изцяло показва пропорциите на скръбта и тържествуването. Всеизвестно е, че безпричинната фриволност и веселие, отнесени към военната тема, винаги ще бъдат безмилостно порицавани.

По-важен е въпросът за показното лепене на автомобилни стикери „Благодаря на дядо за Победата!“(„Спасибо деду за Победу!“) и носенето около 9 май на войнишки фуражки, тъй любими на много младички и вдетенени представителки на нежния пол.

Но това вече е въпрос на вкус, поради което и няма универсален отговор.

Според мен „лозунгофикацията“, която по своята същност е искрена и остроумна, днес се е модифицирала в пошлост: именно „модифицирала“ и именно „пошлост“, тъй като оставя у хората с неостър ум и не особено развито чувство за хумор – дори да не са безсрамници и безхаберници – усещане за нещо захабено, загубило свежестта си.

Фуражките, според субективното ми мнение, са аксесоар невинен, обаятелен. Това, което те символизират обаче, все още е твърде близко – съдбата на войника от Великата Отечествена.

Същото може да се каже за актуалните в последните години детски костюми тип „карнавални“, малко или много възпроизвеждащи пълната фронтова униформа. Разбира се, в тази мода няма никакво „милитаристично безумие“, както обичат да се изразяват критиците – напротив, в нея се усеща безотговорно лекомислие.

Дете в униформа на честване на 9 май в Москва

Възможно е след поколение, когато вече от хората, които през войната са били деца, са останали неколцина дълголетници, когато дядовците-фронтоваци окончателно се превърнат в далечни непознати за младото поколение пра-прадеди, частите от военната униформа от фаталните военни години окончателно да загубят мъченическия си ореол. (Впрочем униформата по образеца от 1945 г. ще се асоциира с победния май, а виж, тази от 1941 г. ще си остане завинаги мъченическа).

А засега, възнамерявайки да нахлупите фуражка в маслено зелен цвят, а още повече, да премените детето си в маслено зелена гимнастьорка, се замислете: как би се отнесъл към това ако не вашият дядо, то някой от по-възрастните ви познати, когото ще срещнете, окачил ордените си от Отечествената война на десния ревер или с лента на левия.

Фронтоваците са били много разнолики, с различен военен и житейски опит, с различни пристрастия и представи за мярката. Универсално мнение не може да има, но се замислете за свой близък, прекарал години на фронта, и действайте така, както би ви посъветвал той. А, ако имате щастието той да е все още до вас, непременно се посъветвайте с него.

Възникват обаче, размисли за законово решаване на колизиите.

Преди всичко е абсолютно уместно, дори се налага едва ли не официална забрана, военна униформа да се носи като сценичен костюм – не от актьори разбира се, а от певци или танцьори.

Невъзможно е да си представи човек как Людмила Гурченко или още по-малко Клавдия Шулженко, заради по-голяма „атмосферност“ и „близост до зрителите“ в залата, биха изпълнили своите военни песни, накипрени в  рокли в защитен цвят или гимнастьорки. Да не говорим как биха се накичили с ордени и медали, на които нямат право…

2016 година. В Русия и десетки други страни в света на 9 май се провежда  мемориалното шествие „Безсмъртният полк“. В Москва начело на колоните на Червения площад е руският президент Владимир Путин, който за втора поредна година  участва в проявата

Като вариант може да бъде предложен законодателен начин за уреждане на въпроса: артист, който не е член на военно-музикален състав, ако е задължен да носи военна униформа, да има право на отличителни знаци, съответстващи единствено и само на званието, което самият той притежава.

Разбира се, в такъв закон трябва подробно да се уточнят обстоятелствата, при които военната униформа представлява сценичен костюм, за да няма спекулации.

Не просто неуместно, но и аморално и незаконно, е носенето на ордени и медали като елементи от сценичния костюм – преди всичко автентични съветски военни награди. Впрочем, носенето на „всичко, което блести“, използвано в „ролята“ на фронтова награда, също не прави внушението от екрана и сцената по-силно.

Съществува и друг вид нетактичност, често превръщаща се в скверен анекдот.

Става дума за всевъзможната дизайнерска халтура, за нелепи огледални изображения, за показване на чертежи на вражеска военна техника, редом с които се кипрят бойци от Червената армия. 

Накрая. На медийните и други дизайнери не би им било излишно да запомнят: отличията, които просто се прикачват към дрехата, се носят вляво; ордените, закрепени с винтчета, гвардейските знаци и нашивките за ранявания – вдясно. И по-добре да не се захващат тези дизайнери с подобна работа, ако ще я свършат идиотски.

Няма да се спирам дълго на преглупавите дрязги около безсмисления въпрос трябва ли черно-оранжевата лента да се нарича „гвардейска“, а не „георгиевска“.

Ще отбележа само следното. Тези дрязги в немалка степен се провокират от хора, които мразят еднакво както георгиевската символика, така и  гвардейската.

Няма никаква „власовска георгиевска лента“. Руската освободителна армия е воювала под андреевския флаг, а съветската власт макар да не възстановява андреевския флаг, до известна степен го реаблитира през военните и следвоенните сталинистки времена.

Така, както в годините на Великата Отечествена, се въвежда таен ред за реабилитирането на Георгиевския кръст: желаещите могат да предявят претенции както към хората, които правят филма „Секретарят на райкома“ (1942), така и към декораторите на следвоенната метростанция „Комсомолска“  („Комсомольская“), украсена с катерушки, изобразяващи св. Георги, който убива змея. Естествено змеят не е изобразен като древен символ на руската воинска доблест.

Накрая остава открит въпросът за това какъв трябва да бъде размахът на Деня на победата и Великата Отечестена война, какво е излишно и какво – задължително.

Признавам, когато в средата на миналото десетилетие на телевизионерите и кинематографистите им бе весело и забавно заради хвърчащите нагоре бюджети, а сериалите се произвеждаха като хляб, ми хрумна мисълта да напиша статия „Мораториум над победата“. В смисъл – че е добре известно време да не се снимат филми на тема „Великата Отечествена“. Във всеки случай – не халтури.

Едва ли обаче, би могло да се посочи точен критерий как в зародиш да отличиш успешното произведение от неуспешното. Затова – нека го кажем по друг начин: не бива всуе да споменаваме Победата. Не бива!

Източник: https://vz.ru/opinions

Превод: Елена Дюлгерова