Но Путин явно смята, че играта си струва. Не заради собственото си тщеславие, а поради възможността да интегрира кризата във Венецуела в своя основен външнополитически приоритет - да подкопава глобалната мощ на Америка. Разбира се, той никъде не е декларирал открито тази цел, дори често се опитва да я опровергава. От неговите уста не е излизало изречението, че Щатите са враг, напротив, често ги нарича „нашите партноьри“, не отхвърля априори американските инициативи, откликва на всеки призив за диалог, идващ отвъд океана, и постоянно говори колко е необходимо да се изгради някаква степен на доверие между Москва и Вашингтон.
Това държание обаче не му пречи постоянно да напипва критичните точки на американското глобално господство и да бие енергично по тях. Разчитайки, че постоянното натрупване на дисбаланси и противоречия в един момент ще прерасне в цялостен срив на съществуващата международна конструкция. Върху чиито руини на Русия ще ѝ е по- лесно да заеме едно по-централно място. И Кремъл работи в тази посока неуморно. Като въздействието му се усеща в три измерения.
Първото представлява вбиването на клинове в съюзническата система на Америка. Фокусът се поставя върху намирането на отделни, взаимноизгодни сфери на сътрудничество между Русия и някой американски партньор. Който в условията на остро напрежение между Вашингтон и Москва неизменно добива характеристиките на антиамериканска инициатива. Дори и да не е такъв. И определени резултати са налице. Турция практически е извадена от зоната на американското военно-политическо влияние чрез сделките за Сирия, продажбата на ПВО- системата С-400 и поредица енергийните проекти, Германия, Австрия и Италия са се превърнали в адвокати на "Северен поток 2", а Саудитска Арабия се разкъсва между традиционно добрите си отношения със САЩ и подписанато споразумение с Русия, което гарантира стабилност на така важните за тях цени на петрола.
Тези вклинявания на руската дипломация сами по себе си не са решаващи за преобръщане на световното статукво, но те освен всичко друго крайно изнервят хегемона. Вашинтон се оказа в положение сам да не се доверява на своите сили и да изпитва необходимост непрекъснато да препотвърждава водещата си позиция. С което превръща средствата си в свои цели, без да може да формулира нито нови средства, нито нова цел. Като последица опасно се стесняват възможностите за американското военно и дипломатическо въздействие. То се затваря в тесните рамки между санкции към противниците и надменно поведение към съюзниците.
Това дава простор на второто измерение на руската дипломация. То разглежда конфронтацията с Америка като инструмент, който сам по себе си бележи предела на американската мощ и стимулира еманципацията на други страни от Америка. Срещу американската система на хегемония, Русия се издига като контрапункт със своя пълен суверенитет и този образ се ползва с определена првивлекателност на световната сцена. Всеки силен политически лидер поне тайничко се стреми властта му да не бъде обвързана с външен център на влияние. Какъвто е Вашингтон.
И компилацията от руските усилия и американските грешки вече дават определен резултат. Нека вземем например отхвърлената от Тръмп иранска ядрена сделка. Случилото се не просто противопостави Америка на целия свят, не просто накара най-близките ѝ съюзници да изработят механизми за заобикаляне на американските снакции, но постави под въпрос цялостното доверие към Съединените щати. Готовността на действащата администрация лесно да зачеркне наследството на предшестващата, поставя пред всеки неин контрагент смисъла и възможността изобщо да се търси дългосрочно споразумение с Вашингтон.
И третото измерение е руското информационно въздействие и директните опити за вътрешна намеса в политическия процес в Съединените щати. Като основните послания са две. Първото твърди, че за самото американско общество не си струва да се преследва амбицията за глобално лидерство. Тя е прекалено скъпа, един път чрез директните разходи за отбрана и втори път чрез ангажирането на прекалено много хора, които иначе могат да се влеят в реалната икономика. И в крайна сметка от световната доминация се ползва само елитът, а до обикновените хора не достигат никакви блага.
Второто послание обрисува риска от глобална ядрена война. Като подтекстът е, че прекаленото разширяване на американските външнополитически интереси не повишава сигурността на страната, а напротив - изправят я пред възможността да се окаже във война с Русия. Която ще доведе до заличаването на Америка. Именно за невярващите Путин миналата година устрои цяло „ревю“ на оръжия за масово унищожаване в посланието си към парламента. И се прокрадва въпросът струва ли си една 350-милионна нация да се жертва в името на някакви си там украинци, поляци или естонци.
Едва в рамките на това цялостно глобално въздействие, можем да разберем смисъла на руската позиция спрямо кризата във Венецуела. Водещият мотив е случващото се там да бъде превърнато в поредния удар срещу американската глобална мощ. И ако шансовете на Мадуро да остане в дългосрочен план на власт изглеждат минимални, то Москва се опитва да превърне и свалянето му в негатив за американците.
За разлика от западните лидери, Путин е наясно, че сгромолясването на режима във Венецуела няма да доведе до край на кризата, а ще постави нейното завихряне. Както се случи в Украйна след бягството на Янукович. Русия и в момента работи средата във Венецуела да бъде трайно дестабилизирана след евентуалното настъпване на политическа промяна.
Колкото повече трае днешното напрежение в латиноамериканската страна, толкова повече ще се радикализира разделението в обществото ѝ. Което все по-малко ще намалява шансовете за мирен преход. Промяната ще става все по-трудна, тъй като поради самите обстоятелства все по-голям брой хора се ангажират със съхранението на режима и все повече се страхуват от бъдещо възмездие. От друга страна, днешната опозиция, начело с Гуайдо, без да бъде победена, но търпяща постоянно властовата репресия, няма как да не се ожесточава все повече и повече. Получава се перфектната рецепта за избухване на гражданска война. Въпросът е дали тя ще бъде като тази в Либия и Йемен, или ще се премине към партизански форми на съпротива. Нека само си представим ефекта, ако Мадуро наистина въоръжи своите поддръжници със стрелково оръжие. Подобно нещо ще отекне не само вътре в страната, но и ще се превърне в дестабилизиращ елемент за целия американски континент.
А Русия точно се нуждае да „сервира“ под носа на Америка една Failed state. Спрямо която Вашингтон няма да разполага с полезен ход. Прякото му военно ангажиране може да го вкара в нов Афганистан, а залагането само на икономически санкции, рано или късно ще превърне Венецуела в мъртво стопанско тяло, на което ще бъде трудно да се вдъхне отново живот. И най-вероятно ще се превърне в още по-мащабен източник на миграция. Както Сирия, например. Поредната ярка демонстрация за безмислието и вредата от американската глобална мощ. Която едновременно ще действа деморализиращо върху американското общество и допълнително ще задълбочи пропастта между Америка и останалия свят.
За да се съгради и поддържа един моноцентричен свят са необходими огромни ресурси и умения. Но за неговото разрушаване е нужно много по- малко. Както е при сградите. За тяхното построяване се изискват хиляди тонове строителни материали, но е достатъчно само няколко килограма взрив, за да бъдат сринати. Същото може да се случи и с днешното световно статукво. Или може би това вече се случва.
http://glasove.com/categories/komentari/news/iranskiyat-rubikon
http://glasove.com/categories/komentari/news/dohodite-glupako