- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 11542
- 42
Не, това не са летните протести в София в 2013 г. Не е и гей парадът в Ню Йорк, за който разказах преди година и половина. Не е и само марш на разгневени феминистки. Не е шабаш на високомерни хипстери либерали от двата бряга, презиращи работниците и хората от вътрешността на Америка. Протестите нямат общо и с войната, която олигархичните елити продължават да водят срещу Тръмп. Те просто съвпадат с нея по време.
Протестират американски прогресисти, много от които пълнеха площадите на митингите на Бърни миналата пролет, демонстрираха в подкрепа на стачкуващите работници от „Верайзън“, настояваха за 15 долара на час федерална минимална заплата, протестираха срещу полицейското насилие срещу черните, за правото на работниците в услугите на профсъюзи, за правото на всички американци на достъпно здравеопазване. Много от тях бяха и на „Окупирай „Уолстрийт” есента на 2011 г. срещу корпоративния бандитизъм. Това е голяма част от потенциално социалистическа Америка.
Вярно е, че бялата работническа класа отдавна напусна Демократическата партия и започна да гласува за републиканците. Вярно е, че много хора с промити мозъци в Америка, както и в България, упорито гласуват против интереса си – да си спомним заглавия като What's Wrong with Kansas? и „Какво й е на България?”. Но от друга страна пък, републиканците някога бяха партията на Линкълн, рушителите на робството, когато демократите бяха бялата расистка партия на Юга. А сега републиканците са бялата расистка партия. Tempora mutantur. За тях расизмът на белите работници стана инструмент за държането им в подчинение на интересите на корпорациите.
За отлива на работниците от демократите причината обаче не бе във високомерието на либералите, а в
подмяната на класовата политика с identity politics, политиката на идентичността.
Тази подмяна, естествено, се налагаше хитро отгоре, от олигархическата пропагандна машина, с ясна класова цел – потапянето на класовото мислене в опиумната мъгла на уж безкласовото блаженство. Това бе възможно, но само докато средната класа се радваше на достатъчен комфорт и усещане – или илюзия – за възходящо развитие.
Демократите се позиционираха като identity партия на cool people (готини хора), големите градове, жените и малцинствата. Понеже броят на хората от всички тези групи расте и е много над 50% от населението, демократите доскоро вярваха, че републиканците вече не могат да спечелят избори по честен път. Републиканците се профилираха като identity партия на corny (обратното на cool) people, червеновратите, белите, мъжете, хората на gods и guns, т.е. традиционното мнозинство.
Та това, което се срути с победата на Тръмп, и то се срути едновременно и в двете партии, не е либерализмът, нито високомерието му, е а identity политиката. Много хора гласуваха не според очакванията на identity политиката. Жени, черни и гейове гласуваха за Тръмп, защото не определяха избора си според своето identity, а според икономическия си интерес, от класови позиции. Класовата политика измести identity politics.
Победата на Тръмп бе победа не на консерватизма над либерализма или на мачизма над феминизма, а
победа на класовата политика над identity politics.
Бърни искаше да обедини класовата и identity политика и във всяко изречение по митингите казваше: ние, 99-те процента, срещу Верайзъните на света (тогава имаше голяма и успешна стачка на телефонните работници). И ние, бели, черни, зелени и розови; жени, мъже, ЛГБТ и мюсюлмани – срещу Тръмповете на света.
След подлото сгромолясване на Бърни от върхушката на Демократическата партия само Бил Клинтън бе достатъчно умен да настоява за инжектиране на елемент на класова политика в кампанията на Хилари. В последните дни й крещял диво по телефона и си изхвърлил от яд телефона през прозореца на втория етаж в Аркансо. Но Хилари избра да бъде кандидат на статуквото – на най-горния 1%, под макиажа на identity politics, и закономерно загуби.
Сега grassroots движенията на identity politics ще пошумят и ще се кротнат. Черните няма да ги подкрепят. Много от тях тайно харесват Тръмп, а при черния президент Обама вдигаха race riots. Семейните, набожни хиспаникс няма да ги подкрепят.
Сериозната борба срещу Тръмп ще дойде само по линия на класовата политика, от разочарованите работници, много от които гласуваха за Доналд, и от профсъюзите. Социалистическа Америка ще открива истинските измерения на утопичността и измамността на прусашкия социализъм.
Защо прусашки? Речта на Тръмп на церемонията на 20 януари бе лява, почти социалистическа – наистина, малко по хитлеристки. Грижа за народа, но не иначе, а в дружба и солидарност с капиталистите, поне национално отговорните – и вълкът сит, и агнето цяло. Всичко за сметка на лошата чужбина – Китай с обезценената валута, Мексико с евтините работници, Западна Европа, която изсмуква американските военни ресурси, и за сметка на спекулативния глобалистки капитал.
Но Тръмп има много сериозни разлики с хитлеризма. Лошият капитал не е „еврейски”. Социалната демагогия не е придружена с националистическа истерия. Няма агресивни помисли към чужбината – напротив, заменя агресивния regime-change империализъм на Обама с традиционен американски изолационизъм и протекционизъм. Истеричната русофобия – с прагматизъм по кисинджъровски.
Няма го и органичния, гнуслив европейски колониален расизъм, а по-скоро патриархалния американски южен расизъм, маскиран като християнска добродетел – расизъм на бели джентълмени, възпитани като деца от добри черни дойки и бавачки, които винаги ще обичат. Много черни автоматически харесват добри бели господари – вярват им повече, отколкото на своите ренегати като Обама.
Повечето от първите президентски действия на Тръмп са обнадеждаващи. Например отмяната на „индивидуалния мандат” в Обамакеър – задължението на гражданите да купуват здравни застраховки от частни компании. Много хора не могат да плащат главоломно растящите месечни вноски за Обамакеър и са принудени да плащат глоби, без да имат здравно осигуряване.
В същото време нищо не задължава частните застрахователи, болниците, лекарите и фармацевтичните компании да си контролират цените и те растат с космически темпове. Нищо не задължава добрите болници и лекари да приемат Обамакеър пациенти и те обикновено не го правят. А преди няколко дни група демократи се обединиха с републиканците в Конгреса, за да не разрешат реимпорта на (произведени в САЩ) лекарства от Канада на двойно по-ниска цена от исканата тук.
Или отмяната на ТПП – първообраза на ТТИП и СЕТА – измислен от корпоративните адвокати за осигуряване на големите корпорации на пожизнен комунистически комфорт за техните висши ръководители и инвеститори за сметка на работниците и гражданите в засегнатите страни. Така че с победата на Тръмп крушение претърпя и корпоративният глобализъм и победи „национализмът” – интересите на мнозинствата от населението в отделните страни да имат приоритет пред интересите на глобалните елити. Затова и в Давос така пищят. Корпоративният глобализъм е майка за малцина и мащеха за мнозина. Такова е положението и в ЕС.
Или уволнението на политически назначените посланици. С победата на Тръмп претърпя крушение, макар и не толкова убедително за американците, колкото за останалите хора по света, и неоконсервативният regime-change империализъм, неправилно наричан и „либерален интервенционизъм”, при Обама глуповато дегизиран под blackface.
Американската левица след големия Франклин Рузвелт страда от хроничен антисъветизъм/русофобия, с което дежурно „изкупува” обвиненията на десните, че е „комунистическа”. Десните президенти – Айзенхауер, Никсън и Форд, Рейгън и двамата Буш – имаха, общо взето, много по-сърдечни отношения с СССР/Русия от левите – Труман, Кенеди, Картър, Обама. За Рейгън имам предвид отношението му към Горбачов след 1985 г., което на първо място направи перестройката възможна. Отношението Клинтън – Елцин беше аномалия.
Особено злополучно се сложиха нещата при левия Обама, който поначало нищо не разбираше от външна политика, и при Хилари. Затова и Русия, и българският русофил инстинктивно предпочитаха Тръмп. Бърни за съжаление не даде основания да се мисли, че ще е много по-различен от Хилари външнополитически. Така говореше по интервюта.
Или войната на Тръмп с корпоративните медии? След победата на Тръмп оруеловското министерство на истината, метастазирало след 11 септември, не ще може да продължи без промяна. Или войната му с партийно подчинените служби за сигурност и с номенклатурните партийни елити? Ще се разтури може би и гестаповската машина за компромати, убийства и изтезания, в каквато се превърна ЦРУ при Буш II и Обама. Двете големи партии също фактически вече не съществуват. От това може и трябва да произлезе нещо ново.
Така че, от една страна, близкото бъдеще ще отсее доброто, към което ще тласкат президентът и обещанията му, и отчаяното доверие на избирателите му, и яростната война на елитите срещу него, от лошото – и вградено в шарлатанската, демагогска природа на политика Тръмп, и идещо от републиканската идеология, на която отчасти робува по липса на друга. От друга страна, в съпротивата срещу лошите страни на Тръмп начело ще излезе класовата политика на 99-те процента, а identity движенията ще се редуцират до нейни спътници – синтез, който движението на Бърни беше постигнало вече.
Ще се повторя, че Америка сякаш се жертва за „международното положение”, избирайки Тръмп, както Русия се жертва в 1917 г., тръгвайки по пътя на социалистическата революция и диктатурата на пролетариата, за да ги изпробва с огън и кръв за останалото човечество. Бърни беше безкрайно по-добър президент за Америка. Бъдещето ще покаже дали Тръмп ще се окаже по-добър за света.
