- 10 Sep 2020
- 40
- 0
До появата на Бойко Борисов българското предложение за „споделяне на опит и експертиза” бе някак си по-тихо, леко срамежливо, изказано с половин уста, сякаш натрапено от европартньорите ни, които очакват всяка нова страна членка да се разположи в някаква собствена ниша на самозвано уникално познание. Арогантното избухване а ла Румен Петков бе кратко и приключи със замразяването на еврофондовете. Новото българско летоброене, създадено от Борисов, обаче вдигна националната температура и от централата на ООН полетяха заявки за експертиза във всякакви посоки: ”западни Балкани”, „възникващи” държави и т.н. Вярно е, че дипломацията все с нещо трябва да се занимава, но дори и в най-добра кондиция тя не може да излъска историческите ни успехи в най-различни провали и катастрофи. Списъкът е дълъг: държавен банкрут и спиране на плащания по външен дълг, пълна неспособност за изграждане на модерна държава, изцяло картелна, полупрестъпна икономика, разпад на политическите партии или прогонване на около една пета от местното население.
<p>Към него можем да добавим и тези, които се очертават като собствен принос на сегашното правителство: управление без партия, без програма, без координатна система, разпадане на публични системи, икономическа политика с единствен стълб дългово финансиране, реформи „аламинут” и т.н. Бойко Борисов определено го чака светло бъдеще като лектор по български опит.</p>
<p>България вече е имала поводи да бере срам около предложенията си за помощ и „предаване на експертиза”. Някъде между подписването на договора си за присъединяване към ЕС през 2005 и пълния провал на членството през 2008 година, държавата и неправителствените организации обикаляха „западните Балкани” и настоятелно предлагаха българския опит в присъединяване към съюза. Тези месеци бяха нещо като златна възможност, в която предлагането и търсенето имаха поне малка вероятност да се срещнат тук-там. Реакциите обаче варираха между възпитан отказ на места като Албания и директно осмиване на по-самоуверени географски ширини като Хърватска. Няколко неправителствени организации все пак успяха да помогнат при решаването на конкретни европейски проблеми на някои от съседните страни. Това например се случи при необходимите реформи за излизане от негативния визов списък на държави като Македония и Сърбия. Като цяло обаче на България се гледа като на неуспешен пример за присъединяване, който ще направи влизането на останалите от региона по-трудно.</p>
<p>Куриозно е и предложението за помощ на „възникващите” държави, макар че внимателният прочит на поведението на ГЕРБ открива неочаквани полета за сътрудничество. Възможна експортна политическа стока на управляващата партия е „политическата воля” или желанието за публична позиция без особена експертиза (по признания на самата нея). Закриването на цели публични системи като здравната също е потенциална възможност като опит. ГЕРБ има какво да предложи и при управленската стилистика. Полицейският стрийминг в реално време и превръщането на служебното задължение във великодушен жест към народа са си реални продукти за износ. Безкрайната „отвореност” към общественото мнение, която се трансформира в ежечасови промени в реформаторските „стратегии”, пък може да мине в графата „демократична отчетност”. Едноличното разпореждане с държавния бюджет отива в графа „ефективност на управлението”, а скоропостижното превръщане на финансовия министър в първи левскар на държавата влиза в категорията „министерски PR”. Крайпътните срещи с кандидат-министри могат да бъдат предложени като модел за „гъвкаво политическо рекрутиране” или „отваряне към професионалните общности”.</p>
<p>Предложението за предаване на експертиза към съседите ни е демоде и по исторически причини. След политическото съгласие за него, разширяването, с което България влезе в ЕС, си беше чиста проба административна операция. За нея бяха необходими познатите ни инструменти: бърза писта през парламента за законодателния ‘copy-paste’; прилежно изработване на всякакъв тип стратегии, планове за действие, законодателни инициативи; организационен напън за производство на точния брой документи в точния момент за затваряне на съответната глава; леко притъпяване на местната политическа арогантност в очакване на „реките от благоденствие”. Западът бе решил, че наличието на законови норми е достатъчна гаранция за социална и културна промяна. За тях нашият изток приличаше на терен, върху който тези норми са достатъчна гаранция за политическо-инженерния процес на европеизация. Местната реалност обаче им даде урок и сега членството идва след много по-различна технология, при която България няма какво особено да каже. В момента няма и кой да иска особено да я чуе.</p>
