- Автор: Маргарит Ганев
- 10 Sep 2020
- 6039
- 2
Новата епоха на консерваторите – начало, възход и падение
Маргарет Тачър /1925–2013/ е възпитавана в традиционния дух на Методистката църква, но същевременно с това отрано прегръща ценностите на консерватизма.
След няколко неуспешни опита, през 1959 г. тя става член на Камарата на представителите, а избирателният район на Финчли се превръща в нейна парламентарна съдба.
Тъй като за „желязната лейди” са написани хиляди страници с нееднозначни нюанси, бих искал да бъда пестелив в представянето ѝ, като не мога да не се съглася с мнението, че никой друг лидер на Консервативната партия след Бенджамин Дизраели не е имал толкова силно влияние върху нейното развитие.
Още в началото на 60-те години Маргарет Тачър дебютира на правителствено ниво, но получава по-сериозно признание като министър на образованието при Едуард Хийт. Малко известен е фактът, че в това си качество тя посещава нашата страна и произнася знаменитите слова: „Българите имат една религия – учението, и една църква – училището”.
На 11 февруари 1975 г. побеждава своя ментор Едуард Хийт в изборите за лидер на консерваторите и става първата жена в историята на Обединеното кралство, която ръководи политическа партия.
Нужни са обаче още четири години, докато през май 1979 г. печели изборите и отново се оказва във важна роля – първата жена, която е министър-председател.
Маргарет Тачър става първата жена-премиер през 1979 г.
Провежда последователна монетаристка политика, вследствие на което овладява до известна степен инфлацията и стимулира промишленото развитие. Нейното основно послание гласи: „Не може да има политическа свобода без икономическа”. Същевременно обаче безработицата достига до незапомнени от половин век нива – през 1982 г. на борсата са регистрирани три и половина милиона души.
Със синдикатите се отнася строго – „по майчински”, и за разлика от свои предшественици, не прави никакви отстъпки по отношение на денационализацията. Стачките, колкото и масови да са, дори епичният протест на миньорите от 1984–1985 г., остават без резултат.
Госпожа Тачър въздига в култ нормата „Сиренето е безплатно само в капана за мишки”. Тя неотклонно подчертава, че управлението както на държавата, така и на домакинството почива върху общ принцип – не можеш да харчиш повече, отколкото си изработил. Като министър-председател, дъщерята на бакалина от Грантъм не се бои от ироничните бележки във вестниците, че е ограничила ползването на „ненужните лампи” на Даунинг Стрийт 10.
В своите мемоари тя с гордост съобщава, че закритият плувен басейн в извънградската резиденция „Чекърс”, който е подарък от американското правителство, е използван само през лятото, тъй като отоплението му в останалите сезони би струвало... пет хиляди паунда!
Британският премиер Маргарет Тачър на посещение в САЩ, 1979 г.
Във външнополитически план също няма компромиси – достатъчно е да си припомним конфликта с Аржентина за Фолкландските /Малвинските/ острови.
Закономерно печели парламентарните избори през 1983 г., при това с увеличено мнозинство.
Макар и при спадащо представителство, е избрана за трети пореден път за министър-председател през 1987 г. и така към 1990 г. е британският премиер с най-дълъг непрекъснат стаж през ХХ век.
Очевидно нейната фраза „Оцелява, който се приспособява бързо към новите реалности”, работи успешно.
Все пак много хубаво не е на хубаво. Непримиримите позиции на Маргарет Тачър по отношение дистанцирането от Европейската общност и засилващия се авторитаризъм стимулират нарастването на вътрешнопартийната опозиция.
На 1 ноември 1990 г. заместник министър-председателят сър Джефри Хау хвърля оставката си. Майкъл Хезълтайн се обявява като претендент за партийното лидерство. При гласуването в парламентарната група Тачър е подкрепена от 204 депутати, но Хезълтайн получава 152 гласа. Това е резултат, който свръхамбициозната лейди не може да преглътне. Оттегля се с достойнство и не участва в следващите турове на вътрешнопартийните избори.
Маргарет Тачър и Михаил Горбачов, 1990 г.
От многото прочетени страници, включително мемоарите ѝ, оставам с впечатлението, че понякога тя си е повярвала повече, отколкото е разумно за един държавник, пък бил той и от най-висока класа.
Само един пример – за падането на Берлинската стена Тачър обявява гордо: „Пророчеството ми се сбъдна по-скоро, отколкото бях очаквала”. Защо обаче тези дарби не ѝ позволиха да предвиди собственото си падане една година по-късно?!?
Последните ѝ думи при оставката все пак илюстрират една голяма личност – „Ще продължавам да се боря”. През 1992 г. получава титлата баронеса и пожизнено членство в Камарата на лордовете.
Последните години от живота на Маргарет Тачър обаче не са особено комфортни. През 2000 г. тя губи съпруга си Денис Тачър, който през целия им съвместен живот е бил много силна опора за нея.
Маргарет Тачър със съпруга си.
През 2004 г. синът ѝ е задържан в Република Южна Африка по обвинение, че е съучастник на свой приятел при подготовката на държавен преврат в Гвинея. На следващата година той се признава за виновен в извършване на непредумишлено престъпление и в залата получава четиригодишно условно наказание и 500 000 щатски долара глоба.
Маргарет Тачър е силно засегната в морален план. Следва да напомня, че освен съпруга ѝ нейните деца близнаци Марк и Каръл са другата нейна голяма слабост. Някои автори твърдят, че е била виждана да плаче само един път, когато през 1982 г. Марк е за няколко дни в неизвестност по време участието си в ралито „Париж – Дакар”.
През 2004 г. си отива от този свят Роналд Рейгън, който за нея е огромен авторитет. Тъй като е осведомена за скорошната му кончина, а вече чувства проблеми с паметта си, Маргарет Тачър подготвя надгробното си слово няколко месеца по-рано.
В последните години от живота си остава доста изолирана и отдадена на спомените си, далеч от лъча на прожекторите.
Нека сега да се върнем отново назад – към втория тур на вътрешнопартийните избори на Консервативната партия, които определят нейния наследник.
На 28 ноември 1990 г. депутатите консерватори дават 185 гласа за Джон Мейджър, Майкъл Хезълтайн получава 131, а Дъглас Хърд – 56. Последните двама, макар да имат общо два гласа повече от Джон Мейджър, се оттеглят от надпреварата „в името на партията”.
С Джон Мейджър.
За Мейджър „желязната лейди” казва: „...интелектуално мекотело, носещо се по течението”. Защо тогава му дава подкрепата си? Според мен отговорът се набива в очите – повечето постигнали успехи личности, особено когато са твърде себични, предпочитат да бъдат наследявани от бледи фигури, за да може да бъде изтъкната тяхната изключителност. В този смисъл доста противоречиви впечатления оставя обръщението ѝ: „Желая на Джон Мейджър шансът винаги да го съпътства. Той... притежава всички необходими качества за министър-председател”.
По силата на редица благоприятни стечения на обстоятелствата и набраната в „епохата Тачър” инерция, Джон Мейджър закърпва още една изборна победа.
На 9 април 1992 г. консерваторите имат 336 места /с 40 по-малко от преди/, лейбъристите с новия лидер Нийл Кинък – 271 /увеличение с 42/, а либералните демократи на Пади Ашдаун заявяват стабилизиращо се присъствие с получените двадесет мандата.
Така Консервативната партия регистрира политическия рекорд на ХХ век – четири последователни спечелени парламентарни избори и повече от седемнадесет години непрекъснато управление. Впрочем предишният рекорд пак е неин – на власт от 1951 до 1964 година.
Маргарет Тачър при откриването на собствения й паметник.
Може би тук е мястото да направя едно кратко връщане в политическата история на Обединеното кралство. Макар всички да знаем, че британските традиции са много силни, по-горе посочих, че след повече от двеста години неотменно присъствие в центъра на събитията, след края на Първата световна война Либералната партия изпада в тежка криза и престава да бъде значим фактор.
Минават повече от четири десетилетия и либералите все остават в миманса. Разбира се, че това се дължи до голяма степен на особеностите, за да не използвам по-тежката квалификация „пороците”, на избирателната система.
След дългата стагнация начело застава Джеръми Торп, който е лидер от 1967 до 1976 година. Без да промени символичното парламентарно представителство, той все пак консолидира партията. Следващият лидер е Дейвид Стийл в периода 1976–1988 година.
През 1981 г. се случва нещо революционно, което обещава да сложи край на двупартийния модел. Отцепниците от умереното крило на лейбъристите Рой Дженкинс, Дейвид Оуен и Шърли Уилямс /всеки от които има забележителна политическа биография/ основават Социалдемократическа партия. Само след няколко месеца е подписано споразумение за Социалдемократически либерален алианс.
Резултатите от изборите през 1983 и 1987 г. не са окуражителни, но това спомага през март 1988 г. за пълната интеграция на двете политически формации. Създадена е Социаллиберална демократическа партия, която на конференцията си в Блекпул изоставя претенцията за приоритет на „либерали” /колкото и да е тъжно това за носталгиците/ в полза на обединяващия термин „демократи”.
Джеръми Торп
Сменяйте лидерите до победа!
Консервативната партия не възвръща позиции нито под ръководството на Уилям Хейг, нито под това на Иън Дънкан и Майкъл Хауърд.
Това става възможно едва с Дейвид Камерън /р. 1966/ начело.
Определян е като представител на аристокрацията, защото е потомък на крал Уилям IV и е съпруг на дъщеря на барон.
Висшето си образование получава в Оксфорд, където изучава философия, политика и икономика. Преподавателите му го определят като един от най-способните студенти. Още в този период Дейвид Камерън се отличава със своите разумни и умерени политически възгледи.
През 1988 г. става член на Консервативната партия. Кариерата му се развива с бързи темпове и само след няколко години се присъединява към екипа на министър-председателя Джон Мейджър, като е избран за специален съветник на министъра на финансите.
Въпреки че за известно време се изявява професионално в частния сектор, Дейвид Камерън не загърбва политическите си амбиции. През 2001 г. се кандидатира и е избран за депутат.
Дейвид Камерън
След победата на лейбъристите на парламентарните избори през 2005 г. лидерът на Консервативната партия Майкъл Хауърд подава оставка. Камерън печели надпреварата за лидерския пост с обещанието, че ще направи хората отново да се чувстват щастливи за това, че са консерватори.
Като млад и енергичен политик, често е сравняван с Тони Блеър. Според политическите наблюдатели именно такава личност е необходима за „съживяването” на торите след нанесения нокдаун от „новите лейбъристи” през 1997 година.
До момента, в който излиза на голямата политическа сцена, Дейвид Камерън не е познат на широката публика, но бързо успява да си осигури медиен комфорт и симпатиите сред избирателите със своите ораторски заложби и организационни качества.
Издига лозунга за „модерен и състрадателен консерватизъм”, ориентиран към проблемите на най-бедните слоеве на обществото. Като ключови пунктове определя образованието, здравеопазването и екологията /които всъщност са своеобразни заемки от програмата на лейбъристите/.
Във вътрешнопартиен план успява да обнови партийните редици, привличайки все повече млади хора. Същевременно утвърждава ролята на жените в структурите, като им поверява по-високи отговорности.
В предизборната кампания през 2010 г. се обявява за намаляване на разходите и ограничаване намесата на държавата. По отношение на Европейския съюз е скептик. Някои дори казват, че „Камерън прави Маргарет Тачър да изглежда истински федералист”.
Така или иначе, дали заради продължителното тринадесетгодишно управление на лейбъристите, или поради факта, че опонентът за Даунинг Стрийт 10 Гордън Браун често е определян като непопулярен, на 6 май 2010 г. Консервативната партия печели парламентарните избори.
Дейвид Камерън си осигурява 306 места в Камарата на общините, Лейбъристката партия е с 258, а Либералните демократи – с 57. Обединената демократична партия на Северна Ирландия извоюва 8 депутати, а Шотландската национална партия има 6 представители.
Въпреки че е победител, Камерън не разполага с абсолютно мнозинство и е принуден на компромис. Съставен е коалиционен кабинет с Либералните демократи на Ник Клег, който става заместник министър-председател.
Новият премиер поема управлението с надеждата да бъде запомнен като „социален реформатор”. Световната финансова криза води до стагнация на икономиката и нарастване на дефицита. В тази ситуация неговото благородно желание е заменено със строга фискална политика и съкращаване на държавните разходи.
По отношение на имигрантите, особено тези извън Европейския съюз, е категоричен, че трябва да бъдат въведени съответни годишни квоти.
Във външнополитически аспект е предпазлив и се въздържа от участие в преки военни интервенции, а когато иска разрешение от парламента за включването на британските военновъздушни сили в бомбардировките на Сирия през 2013 г., е бламиран от депутатите.
На изборите през 2015 г. Консервативната партия печели убедително с 331 депутати. Лейбъристите отчитат спад – 231, а Либералните демократи – доскорошни коалиционни партньори, „слизат” от сцената със скромните 8 места. В същото време забележителен е ръстът на Шотландската национална партия, чиито представители от 6 стават 56.
Още преди да бъдат обявени официалните резултати, Дейвид Камерън заявява, че ще свика референдум за оставане на Великобритания в Европейския съюз и възможно най-скоро ще изпълни ангажимента си за делегиране на по-широки правомощия на шотландското правителство.
Преминал през два положителни за политическото му бъдеще референдума /за въвеждане на реформи в изборната система от 2011 г. и за независимостта на Шотландия през 2014 г./, Камерън спазва обещанието си и провежда всенародното допитване за „развод” с Европейския съюз.
Някои изследователи определят тази негова стъпка като „исторически гаф”, а други като действие, заслужаващо уважение предвид изострените обществени настроения.
И дойде Брекзит, а след него – Тереза Мей
В речта си пред Световния форум в Хага на 15 май 1992 г. Маргарет Тачър поставя въпроса за изграждане на „многопистова Европа”, в която групи от държави, съобразно своите приоритети, да работят по точно определени проблеми на различни нива на сътрудничество и интеграция.
Няколко години по-късно започва лансирането на идеята за „двуредна Европа”, по-известна днес като „Европа на две скорости” или дори като „Европа на различни скорости”.
По тази логика на развитие скоро ще бъде изобретена и задействана за масова употреба в Европейския съюз, шест или седемстепенна скоростна кутия.
В своите мемоари Маргарет Тачър пише:
Едва ли можем да очакваме такива промени в Европейския съюз, че организацията да отговаря на нашите изисквания.
Реалистично е да очакваме, че това ще доведе до излизане на Великобритания от Европейския съюз... Трябва да се опитаме да направим раздялата колкото е възможно по-приятелска – само че приятелството е двупосочна улица и вероятно ще ни е нужна твърдост пред изблиците на европейския темперамент.
В тази насока силната жена политик има достойни наследници в лицето на Дейвид Камерън и Тереза Мей.
Факт е, че Дейвид Камерън пое политическата и морална отговорност, подавайки оставка не само като премиер, но и като член на парламента.
Конюнктурата позволи на дотогавашния министър на вътрешните работи Тереза Мей да оглави партията и правителството.
Тя се появи в труден момент, но демонстрира ярко присъствие на духа, като в редица социологически проучвания изпреварва както Маргарет Тачър, така и Тони Блеър в най-добрите им сезони.
Защо бяха необходими предсрочните парламентарни избори. Преобладаващата част от политическите коментатори се ориентират към схващането, че основната идея е свързана с показване на увереност на Обединеното кралство в предстоящите тежки преговори за отделяне на „британското наследство” от това на обединена Европа.
Основният лозунг на Тереза Мей остава „силно и стабилно управление”. Това гали слуха, но едва ли е достатъчно. В досегашната предизборна кампания министър-председателят е до голяма степен хиперболизиран, а останалите кандидати на Консервативната партия изглеждат като нейни емисари в съответните избирателни райони.
Тереза Мей
Основната плоскост на сблъсъка целенасочено е търсена в персоналното противопоставяне срещу лидера на лейбъристите Джеръми Корбин. Отказът от преки дебати с него свидетелства за повишено самочувствие, но може да изиграе лоша шега.
В очите на своите привърженици Тереза Мей е „солидна, прагматична, честна, трезвомислеща” – типично ново издание на Ангела Меркел. Остава да повтори и забележителната поредица от изборни победи на германския канцлер.
До изборите на 8 юни 2017 г. има съвсем малко време. Кампанията на консерваторите започна с апломб за кредит на доверие от обществеността в сложните преговори с Европейския съюз, а завършва с декламирането „по-добре да няма сделка, отколкото да е лоша сделка”.
Шотландската национална партия отново поставя на дневен ред отделянето от Обединеното кралство, което при референдума през 2014 г. бе отхвърлено с десет процента мнозинство. Сега обаче периодът е друг и нищо не се знае.
Лейбъристите излязоха с пълно признаване на волята на гласоподавателите на референдума от 23 юни 2016 г. и с мнение, че имиграционната политика трябва да стане по-твърда, а контролът срещу заплахите за националната сигурност – достатъчно ефикасен.
В екзотично допълнение към основната си платформа те предложиха въвеждането на още четири официални празника в дните, когато се честват светците патрони на Англия /св. Георги – 23 април/, на Шотландия /св. Андрей – 30 ноември/, на Уелс /св. Дейвид – 1 март/ и на Северна Ирландия /св. Патрик – 17 март/.
Партията на работниците констатира, че в Обединеното кралство има само осем официални празника през годината, докато в повечето държави от Европейския съюз те са поне дванадесет. При евентуална победа на изборите не само ще бъде гарантирано повече време за трудещите се със семействата им и приятелите им, но също така според Джереми Корбин ще бъде почетена националната традиция и култура на нашите горди нации.
