Изборите във Великобритания: От Уинстън Чърчил до Тереза Мей – III част

VIII. На границата на две столетия

В историята на британския лейбъризъм Антъни Чарлс Линтън Блеър /р. 1953/ без съмнение ще остане като лидера на големите реформи и скъсване с някои дългогодишни традиции, успешно ръководил партията в прехода между две знаменателни столетия.

След тежката загуба на изборите през 1979 г. лидер на лейбъристите става Майкъл Фут /1913–2010/ – един от най-изтъкнатите представители на старата генерация, който е определян като основен двигател на лявото крило. Загубата на изборите през 1983 г. обаче го дисквалифицира. От 1983 до 1992 г. лидер е Нийл Кинък /р. 1942/, а след неговата оставка идва часът на Джон Смит /1938–1994/, който е определян като умерен реформатор, но умира след инфаркт.

Във всички тези години лейбъристите увеличават постепенно присъствието си в Камарата на общините, но това е недостатъчно за пробив спрямо консерваторите.

Точно в този момент се появява месията – Тони Блеър. Избран за лидер през юли 1994 г., той е изразител на идеите на т.нар. „нов лейбъризъм”.

Тони Блеър със съпругата си и четирите им деца.

Конференцията от 29 април 1995 г. поставя начало на промените в идеологията на партията – на първо място изоставяне залегналия в устава още през 1918 г. тезис за абсолютна национализация, а по-късно за еманципиране от синдикатите. Успешна е тактиката за кандидатиране на повече жени в парламентарните избори.

Като че ли символично, гласуването за нов състав на Камарата на общините е насрочено за 1 май 1997 г. – Ден на труда и работническата солидарност.

Триумфът на Тони Блеър идва с факта, че лейбъристите не губят нито едно от дотогавашните си места, но добавят още 146 към тях.

Общото им представителство възлиза на 418 души и надминава историческата им победа от 1945 година.

На този фон резултатите на консерваторите /все още с Джон Мейджър начело/ са плачевни – 165 места, а либералите на Пади Ашдаун „помпат мускули” с 46 мандата – увеличение от над два пъти спрямо предходните избори и брой депутати – успех, който не са постигали от седемдесет години.

Джон Мейджър, който наследи на премиерския пост Маргарет Тачър.

Представителство е осигурено и на регионалните партии – Шотландската национална партия с шест и Северноирландската партия на Ълстър с десет места.

Пълният комфорт е гарантиран, тъй като победителите имат 180 места повече от всички останали партии, взети заедно.

Тони Блеър е най-младият премиер в британската история през ХХ век.

Във вътрешнополитически аспект е постигнат сериозен напредък по дългогодишния „болен проблем” – статуса на Северна Ирландия. По-късно започват и процесите за осигуряване на местна автономия на Шотландия и Уелс.

Тони Блеър е активен привърженик на задълбочаване евроинтеграционните процеси и на повишаване ролята на НАТО за международната сигурност. Тук обаче прочитът му на нещата е твърде проамерикански. По-малката сестра /Обединеното кралство/ върви упорито и последователно във фарватера на по-големия брат /САЩ/ – от операциите срещу бивша Югославия до драматичната военна намеса в Ирак. В последния случай Тони Блеър „пресолява манджата” и става обект на справедливи критики и дори обвинения за манипулиране на фактите и заблуждаване на общественото мнение.

След спекулациите с ненамерените по-късно оръжия за масово унищожаване на Саддам Хюсеин някои наблюдатели сравняват британския премиер с Йозеф Гьобелс!

Междувременно на изборите на 7 юни 2001 г. удържа позициите с 413 места, само пет по-малко от предходните избори, което е извънредно рядък случай на стабилитет след първи мандат.

С новия си лидер Уилям Хоук консерваторите запазват позициите си – 166 депутати.

Вече под ръководството на Чарлз Кенеди, либералните демократи продължават да просперират – 52 места.

Регионалните партии отново са представени – шотландците с пет, а северноирландците с шест членове на Камарата на общините.

На 5 май 2005 г. лейбъристите се отчитат с 355 места, а Тони Блеър се изравнява с Маргарет Тачър – по три последователни изборни победи.

Майкъл Хауърд връща малко от самочувствието на Консервативната партия – 198 мандата, либералните демократи отново начело с Чарлз Кенеди достигат рекорд с 62 представители. Шотландската национална партия е с шест, а Обединената демократична партия на Северна Ирландия има девет места.

Това обаче е „пировата победа” за Тони Блеър. Общественият натиск върху него непрекъснато се засилва и освен за неадекватни външнополитически решения той и ръководеното от него правителство инкасират скандални разкрития за корупция, изразяваща се във финансиране на лейбъристките кампании срещу номинации на определени лица за членство в Камарата на лордовете.

Все пак десетгодишният престой на Даунинг Стрийт 10 има и своите добри страни. Семейството влиза в резиденцията с двама синове и една дъщеря, но през 2000 г. Чери Блеър /загърбила блестящата си адвокатска практика в името на кариерата на съпруга си/, го дарява с още един син.

От 27 юни 2007 до 11 май 2010 г. министър-председател е Гордън Браун. Също като Тони Блеър е избран за депутат през 1983 година. Двамата имат общ офис в Уестминстър. Някои политически наблюдатели дори ги наричат „близнаците” или „кръвните братя”. Ето защо в моето скромно произведение ги разглеждам в екип независимо от факта, че Чери Блеър никога не е крила своята крайна резервираност към политическия приятел на съпруга си.

Гордън Браун

След историческата победа през 1997 г. Гордън оглавява министерството на финансите. В течение на десет години и два месеца той е несменяем титуляр. Предприема сериозни стъпки за реформи на валутната и фискалната политика, като остава твърд противник на еврото.

През 2007 г. става шестият от общо дванадесет министър-председатели след Втората световна война, който обявява правителство без проведени избори.

Във вътрешен план провежда политика на намаляване на данъчните тежести, а в международен е оценяван като доста по-сдържан от своя предшественик. Широко разпространено е неговото изявление „Научих си урока след войната в Ирак”.