Има ли ново турско уравнение за кюрдския въпрос?

Реджеп Ердоган

В резултат на „необяснимо погрешната политика“ на правителството на управляващата ПСР (Партия на справедливостта и развитието) се правят изводи, че страната е изпаднала в губещо положение, и то най-вече по отношение на битките с ПКК на собствена територия и действията срещу сирийските кюрди, представлявани от политическата им организация PYD (Демократичен съюз на сирийските кюрди) и съответно от военно им крило YPG (Отряд за защита на народа) в Сирия.

Няма съмнение, че Анкара е поставила ударението върху кюрдския въпрос в настоящата си политика и за това има основателни причини. Но гласовете, че има нужда от „нови уравнения“ в тази политика, се множат. Турция не само се затруднява в контрола върху районите, където преобладава кюрдско население, но и чрез силите си за сигурност разрушава там градове, инфраструктура и местни институции.

В Югоизточна Турция е хаос, в който намират смъртта си стотици кюрди,

повечето цивилни турски граждани, и „ни вкарват в психология на неопределеност“, както пишат наблюдатели. Властта иска да въведе там обществен ред, но го прави с насилие и в резултат нито в гр. Сур, нито в гр. Идил или Нусайбин няма нищо друго освен разрушения като по време на голяма война.

Никой не се съмнява, че битките с ПКК в Турция и сриването на кюрдските градове в Югоизточния регион са в пряка връзка с развитието на обстановката в Сирия. Ердоган от дълго време се опитва да убеди Запада като цяло, че сирийската PYD е продължение на ПКК на територията на Сирия и следователно е терористична организация. Само че тя е единственият съюзник по суша на Вашингтон, но и на Москва в Сирия, просто защото воюва срещу „Ислямска държава“ (ИД) по начин, който нито САЩ, нито Русия желаят да използват на този етап. Кюрдските райони в Сирия също са в руини и стотици млади кюрди са загубили живота си в битките с ИД. В такава ситуация няма как кюрдите от двете страни на турско-сирийската граница да не превръщат Турция в основен враг, защото води политика срещу тях и подкрепя открито или „зад кадър“ противниците им, в случая ИД. Те застават зад лозунга „Въпреки Турция ще го направим“ и това е ясна декларация за

поставяне на въпроса за самостоятелно управление, без конкретика в каква форма.

PYD откри свое бюро в Москва след подобно в Ирак, но на откриването нямаше представители на руското МВнР и това са дипломатически ходове и сигнали на Москва, които са насочени към „когото трябва“. Не трябва да се забравя, че официалните представители на турските граждани от кюрдски произход в Турция (чрез тяхната парламентарно представената партия ДПН с лидер Демирташ) на този етап заявят, че искат кюрдският въпрос да се реши по мирен път, с преговори и без „разчленяване“ на Турция, т.е нещо като федерализация. Това означава промяна на конституцията, където сега няма посочени други етноси в страната освен турци. Всъщност кюрдите, които живеят на територията на Турция, са около 20 млн. Техните представители поставят условия „хората в Южен Кюрдистан“ сами да решат как да живеят, както в Сирия, така и в „Западен Кюрдистан“.

Кюрдите са разделени от 100 години,

живеят в четири държави, светски настроени са, понесли са страдания и сега отново, но на още по-висок глас казват, че искат права, и то получени по демократичен път. Надяват се, че ситуацията в Близкия изток е подходяща за придвижване на „кюрдския въпрос“ в полза на лелеяна столетие независимост. Исторически този въпрос винаги е бил използван от геополитическите сили за натиск в дадени ситуации и решаване на собствени приоритети, но днес събитията в региона са толкова объркващи и с преплетени противоречащи си интереси, че всеки опит за реализиране на вечната кюрдска мечта може да донесе или изход за близкоизточната криза, или да стане капан за следващи десетилетия.

Нещо като палестинския въпрос.

Някои турски медии са убедени, че в дългосрочен план кюрдският подход ще струва много както на региона, така и на турците и кюрдите в самата Турция, защото неминуемо ще доведе до разпад. Разбира се, че официалните изявления на Анкара и тези на самите кюрди са противоречиви и те взаимно си прехвърлят вината за това кой пръв е започнал войната. Нерешаването на този въпрос няма как да не води до непрекъснато напрежение и нестихващи битки с неизвестен край. Може би затова и в социалните мрежи в Турция, както и в малкото опозиционни вестници се появяват разсъждения, че за предпочитане е да се даде право на кюрдите за самостоятелно управление в районите, където живеят. Още повече че те декларират, че желаят да имат свободен и демократичен живот в рамките на турската държава, т.е. да живеят заедно с турците. Недоверието обаче на този етап е на такова ниво, че подобни идеи се приемат за недопустими не само от управляващите, но и от опозиционни партии. Зад тях винаги се търси чуждата намеса, чужди интереси или натиск за промяна в самото управление.

Изявленията на управляващите от ПСР са в посока, че „ПКК и PYD затвориха всички пътища”, и настояват първо да се въведе обществен ред в кюрдските райони, т.е. насилието да продължи. Това обективно устройва Ердоган, защото неговата цел е укрепване на политическия връх, който е заел в Турция, и се нуждае неистово от обединен народ около себе си. А какво по-обединяващо може да има от изгражданото десетилетия негативно отношение към кюрдското население с неговите идеи за независимост или поне самостоятелно местно управление.

Днес ПКК настоява първо да се даде статут на кюрдското население.

Един вид отказ от въоръжена борба срещу трансформация в политически битки сред демократична среда. Непримирими позиции, но трябва да се има предвид, че и турците, и кюрдите са „две важни динамики в региона“ и сблъсъкът между тях може да доведе до неблагоприятни резултати и за двете страни. А самият факт, че някои анализатори разсъждават в посока „нови уравнения“, означава, че на Ердоган ще му е все по-трудно да обединява турците зад идеи, които са свързани с недемократични послания и действия.

Войната, която води с ПКК в Турция и PYD в Сирия, както и политиката му спрямо Вашингтон в стил „или аз, или той“ (по-точно „с нас ли сте или против нас“) по принцип е загубена. САЩ не виждат в PYD терористи и заявяват, че ще продължат да го подкрепят. В същото време се случи атентатът в Анкара, където намериха смъртта си десетки турски военни пилоти, а „един от най-аджамийските премиери в света“ обвини PYD, съответно YPG, за автори на терористичния акт. Висши служители на Държавния департамент открито посочиха, че дадените от премиера Давутоглу сведения не са правдоподобни и „не заслужават доверие“. В последвал телефонен разговор (продължил повече от час) президентът Обама е заявил на Ердоган, че няма да допусне завземане на нови територии от страна на PYD около Алепо в Сирия, като срещу това Турция трябва да прекрати обстрела на сирийските кюрди. Информацията е на сайта на Белия дом, и то по време, когато PYD/YPG са завзели гр. Шедаде на пътя Рака-Мосул, който е много важен от военна гледна точка. В турската преса се промъкват информации, че няма ясни доказателства за посочените като автори на атентата на 17 февруари в Анкара, а това няма как да не се отрази на оценките за специалните служби и разузнаването. Казват, че сред тях вече има уволнени и мотивите са, че са съпричастни към

позициите на проповедника Фетулах Гюлен.

Ситуацията наистина е странна, защото намеци, че „правителството вече не може да се задоволи само с отричане на връзка със случилото се“, някак разколебават турското общество в оценките за тези трагични събития. Разсъждения в духа на „държавна сила стои зад атентата“, както и разминаванията в информациите за личните данни на лицата, които са посочени за автори на самоубийствения атентат, дават почва за всевъзможни интерпретации и слухове относно бъдещето на Ердоган. Няма съмнение само в извод, че дори и терористът да е дошъл отвън, проблемът е вътре в Турция. Вкарването на въоръжени турски сили в „една авантюра в Сирия“ не се възприема еднозначно от турското общество. Турците не са убедени, че това е от полза за страната им. Още повече че не всички играчи в Близкия изток са очаровани от идеята Турция да играе ролята на главна регионална сила и биха могли да реализират стремежите си да си разчистят сметките с нея, ако тя влезе на територията на Сирия с войски. Някои турски коментатори дори задават въпроса дали както свалянето на руския СУ-24 бе капан за Турция, така и „терористичният акт в Анкара може да се окаже капан за вкарване на страната във война в сирийския батак“ (блато). Убеждението, че влизането в такава война ще съсипе Турция, набира все повече последователи.

В крайна сметка се появиха и информации, че управляващите са решили да коригират намеренията и ще избегнат такъв развой на сирийската си политика. Защото в противен случай „след мен и потоп“ може наистина да се окаже вирус в структурата на управляващата ПСР. Турция стигна до враждебни отношения с Русия, до неприятелски отношения с Иран и трябва да преглътне изказвания в НАТО, че „в конфликт с Русия организацията няма да застане зад Турция“. На всичко отгоре Стефан де Мистура, отговорникът на ООН за преговорите в Женева по сирийската криза, заяви, че „Турция открива път за разбъркване на нещата в Сирия“. Тогава наистина изводът, че „има фалит навън във външната политика, има фалит вътре в политиката на сигурността“, може да се приеме като оценка за цялостната политика на тандема Ердоган/Давутоглу.

Но въпросът „какво остана“ засега няма отговор.

Няма становище и относно убедеността на сирийските кюрди, че без тях няма решение на сирийската главоблъсканица. Те са в регион, където живее 18% от населението на Сирия. Но по кюрдския въпрос явно има предпазливост от страна на геополитическите играчи. Както съществува и убеденост, че кюрдите няма да се откажат. Засега търсят внимателно път към международната сцена, но не са единни и имат връзки с различни външни сили. Дали ще надделее и този път правилото на „разделяй и владей“? Да видим какво и кога ще договорят по въпроса Кери и Лавров. В крайна сметка те се оказаха единствените, които имат възможности да преговарят, да се споразумяват и да „делят мегдан“. Колкото и да не се признава, другите, независимо от амбиции и мащаби, остават в миманса. А на Турция, както казва премиерът Давутоглу, ще й се наложи да разработва нова концепция за сигурността си. Само дано не е като „Стратегическата дълбочина“, защото с редица от постановките си тя за десетилетие на практика се провали.