Хляб, референдуми и пропаганда

 

В едно от по-лековатите си произведения Аристотел разказва един виц. Някакъв човек отишъл при кварталния хлебар да му омеси и изпече тестото. Та влиза той във фурната, дава брашното, хлебарят го поглежда мазно-мазно и му казва: „Как го искаш, господине? По-хрупкаво, по-меко? Може би с коричка отгоре? Колко би желал да го пека?“. Клиентът погледнал изумено и му отговорил: „Ама как? Не може ли просто да ми направиш хубав хляб?“ Плаща си човекът, демек. Не иска да го занимават с глупости, иска хлябът да е приятен на вкус, да не е смесен с трици и субпродукти. Инак, знаете, жена му ще му се кара. Простички неща.

 

Човекът (независимо дали е гражданин или поданик) рядко се интересува как точно работи политическата му система. Нещо повече – той не желае да се интересува от това, защото интуитивно разбира, че единствената истинска „политическа“ новина може да бъде само индикатор за проблем и нестабилност. Това по никакъв начин не означава, че обикновените хора са „безотговорни“, „пасивни“ или „с лоша политическа култура“. Просто делегирането на властта и отделянето на пари за заплати за т.нар. „политически елит“ предполага делегиране на задължения върху въпросния „елит“.

 

Когато плащаш за сиренето в магазина, ти рядко се интересуваш от точната технология на приготвянето му. Ти просто искаш... сирене. Когато започнат да те уведомяват за съдържанието на продукта чрез безбройни комбинации от болдове, италици, големи и малки шрифтове, неразбираема индустриално-химична терминология, това означава едно-единствено нещо – сиренето не е баш сирене.

 

През мандата на г-н Плевнелиев нас ни заляха с референдуми. Постоянно се допитват до нас за щяло и нещяло, защото това било отговорното политическо поведение. Поведението на президента и олигарсите около него е същото като това на хлебаря в анекдота на Аристотел.

 

***

 

Всеки обществен строй, всяко обществено устройство, има нужда от легитимност. Преди Френската революция в Европа нещата са били сравнително прости. Всяка власт е от Бога, монархът е миропомазан и поради това управлява. Неговото управление може, естествено, да бъде изцяло формално – властта винаги е била привилегия на определени групи от хора, но е била представлявана от определени личности. В Англия дори изнамират теорията за „двете тела на краля“ – физическо и нетленно. Владетелят може да бъде седемгодишно дете и очевидно да не е в състояние да управлява, но неговата личност въплъщава властта. Днес в някои заклеймявани (и вероятно с право) кътчета на света положението е същото.

 

След Френската революция и американската война за независимост нещата с идеологическата легитимност на политическите елити стават сложни. Властта престава да бъде обвързана пряко с бог и религия. Нужен е друг формален суверен – това е „народът“. Народът е абстрактен и анонимен, а волята му се контролира и манипулира лесно с определени тактики и стратегии. Народът е изцяло безопасен суверен. Механизмът за легитимизация на властта са изборите – една процедура, която се подчинява на фактори като пари за реклама („предизборни кампании“), налагане на мнение чрез платени медии, организиране на митинги. Думата „демокрация“ (в съвременен контекст) се сдобива и със собствена историческа традиция – демокрация, видите ли, имало в идеализираната, свободна и блестяща древна Атина, люлката на съвременната цивилизация, родината на Перикъл, Платон, Аристотел, създателката на философията и изкуството. Това, естествено, са пълни глупости.

 

За всеки, който си направи труда да се отклони 200 метра от обичайните туристически маршрути в залятата от бежанци гръцка столица и да се качи (напълно безплатно) на хълма на Народното събрание (Пникс), ще забележи, че там могат да се съберат едновременно не повече от 6000 души. През „златната епоха“ на V-ІV в. пр.Хр. „пълноправен гражданин“ означава мъж, чиито майка и баща са атински граждани. От около 500 000 души население едва около 1/10 (около 50 000 души) реално имат пълни граждански права. От тях около 1/10 (5-6000 души) реално могат да се съберат на Пникс, да чуят брилятно построените речи на образовани и богати олигарси (Темистокъл, Аристид, Перикъл, Есхин, Демостен) и да гласуват. Тези хора, естествено, не са професионални политици – както и в днешните парламенти, те са почти неми подгласници на състоятелни и политически образовани хора, които им представят готови мнения. Тяхната функция е просто да гласуват и по този начин да легитимират властта на елита.

 

Впрочем и в прекрасната Атина са си имали отговорно задължително гласуване. Заплатата за ден, прекаран в Народното събрание, е била 3 медни монети (достатъчни да се изхрани мизерно едно семейство) и повечето хора са предпочитали да си стоят в дюкяна, нежели да си губят деня по чукарите на Пникс. Поради тази причина често не се е събирал кворум. За да реши този проблем, полицията е дебнела на стратегически места с потопени в червена боя камшици и е подкарвала с тях де когото свари към стръмните върховете на демократичната власт. Който отиде в Народното събрание с почервенял хитон, не е получавал дори трите монети. Атинската демокрация е власт, представлявана (доста неохотно) от 1 процент от населението на Атика и упражнявана от отделни личности. Това е митичната и идеализирана история на съвременната власт на народа.

 

През цялата човешка история от обединяването на Горен и Долен Египет до днес политиката е игра на имидж. Казва го отново Аристотел – ключовият елемент от аргументацията в политическата реч е личността на самия оратор. Всичко останало (логиката, та дори и емоцията) е вторично. „Демократичните процедури“ в днешните държави доста често се превръщат в обикновени шоута, които носят гръмкото название „дебати“ – нещо като предаването на големия български политик Слави Трифонов.

 

Първите такива телевизионни дебати са проведени през 1960 г. от кандидат-президентите Джон Кенеди и Ричард Никсън. Естествено, почти никой не им слуша изказванията – „народът“ като цяло рядко разбира и рядко иска да разбира от геополитика и икономика. В медиите след това неповторимо телевизонно шоу се обсъждат съвсем други въпроси. Кенеди изглеждал страхотно и си бил сменил ризата, защото давала отблясъци в камерите. Никсън бил зле гримиран, потял се обилно и стоял нестабилно, а жестикулацията му била уморена и неуверена. И аудиторията „верва“, че представителят на всемогъщия бостънски клан е станал президент заради хубавата си фигура, здравия си вид и самоувереното си поведение. Същото се случи и преди няколко седмици на дебатите преди втория тур на изборите за български президент.

 

„Обикновената българска майка“ г-жа Ц. Цачева се разплака горко до самоуверения генерал Радев и това предизвика доста нелицеприятни за нея коментари.

 

Основният проблем на дясно-центристката политика в България обаче не бяха потресающите сълзи на кандидатката за върховен главнокомандващ на страната. Проблемът беше самата дясно-центристка политика на ГЕРБ, която осигурява на българския народ магистрали, заплати от Третия свят, цени на хранителните продукти от Първия свят и безкрайни референдумни въпроси от типа „Как искате да ви приготвим хляба?“.

 

Да, без съмнение невербалната комуникация е изключително важна и всяка година убеждавам успешно в това голям брой студенти. При бизнес преговори един неподходящ жест често дели успеха от неуспеха. Обаче политиката не е делова среща между дистрибутори на пиле. Залозите са много по-високи и изграждането на имиджа струва пари. Много пари.

 

***

 

На базата на горното можем да формулираме следните основни проблеми пред българския управляващ елит от дясно-центристкия спектър, които намериха отражение в референдума и чието лице се оказа г-н С. Трифонов (водещ на масово телевизионно предаване и специалист по... вероятно музика, пеене и такива неща):

 

• Как да легитимираме непопулярната си, неефективна и дълбоко зависима от чужди политически и корпоративни интереси власт?

 

• Как да не допуснем до властта „радикални“ и „популистки“ политически формации, които няма да са зависими от корпоративните интереси на нашите шефове в Брюксел, Вашингтон и където там са техните седалища?

 

• Как да отделим напълно изборите и политическата система от понятия като „политическа платформа“ и „политически идеи“?

 

Така се превеждат на човешки език въпросите в референдума на г-н С. Трифонов.

 

На първо място – задължителното гласуване:

 

Обосновка: Ние всички сме граждани и имаме задължения към политическото си устройство. Редно е да поемем отговорността си и да отидем до урните.

 

Реално значение: Вие всички трябва да бъдете част от нашата игра. Трябва обезателно да ни делегирате активно властта, която иначе няма как да държим. И трябва да го правите постоянно. Няма особено значение фактът, че законът не е предвидил полицаи с камшици, които да карат хората да гласуват. Вече е отдавна наложена утопичната идея, че вотовете са „задължение“ на всеки гражданин, висша проява на „политическа отговорност“ и „гражданска свобода“.

 

Задължителността на разходка до местното училище представлява само леко и напълно ефективно сръгване в ребрата за хората, които не го правят просто от мързел. В действителност чрез самия акт на гласуването „гражданинът“ приема и показва, че приема легитимността на наложения обществен ред. Всъщност няма особено значение как точно гласуваме – винаги има хора, които пускат вота си за „несистемни“ партии, но те са сравнително малък процент. Повечето гласуват за формации, които имат шанс да спечелят, обикновено в дясното пространство.

 

Задължителното гласуване всъщност представлява задължително участие в ТЯХНАТА игра. Повишените проценти на гласувалите всъщност означават: „все по-голям брой български граждани се усещат част от водените от нас демократични процеси“.

 

На второ място – държавната субсидия за партиите.

 

Обосновка: Вие, гражданите, давате много пари за разни охранени политици. Спрете да ги давате!!! Тези пари могат да бъдат спестени и да отидат за здравеопазване и социално обезпечаване.

 

Реално значение: Тук нещата са очевидни и са казвани многократно – преди няколко дни в едно интервю проф. Иво Христов разясни този въпрос изключително добре. Липсата на субсидия означава, че рекламните/предизборните кампании трябва да се финансират отнякъде. Те могат да се финансират само от хората с пари. Хората с пари са международните корпоративни елити.

 

Целта е политическият „елит“ в България да се превърне в изцяло ексклузивен клуб на зависимите от всевъзможни бизнес организации, в който не се допускат външни лица. За предпочитане с дясна политическа ориентация... В добавка, парите за „здравеопазване“ и „образование“ са фикция. България няма нито здравна, нито социална система. Повечето болници представляват просто търговски сдружения. Наливането на пари в такава система е безсмислено, защото няма да създаде реални, социално ориентирани медицински услуги.

 

На трето място – мажоритарният вот:

 

Обосновка: Вие, гражданите, трябва самостоятелно да вземете решение за хората, които да ви управляват. Важни са личностите и вие трябва да им делегирате властта.

 

Реално значение: Политиката никога не се води от личности, а от групи хора. Това, което в действителност е важно, е политическата програма на дадена формация – това е толкова очевидно, че дори ме е срам да го пиша. Създаването на ефективна политическа програма, ориентирана към стратегията за развитие на страната, е трудна работа и все пак донякъде обвързва съставилия я.

 

Далеч по-лесно е да подбереш определени „личности“ (като например „личността“ г-н Трифонов), да им изградиш имидж, да ги пооправиш на външен вид, да ги научиш да говорят приятно и да ги пуснеш на политическото игрище. И това не е всичко. На такава процедура могат да бъдат подложени само най-висшите кадри (кандидати за президент и вицепрезидент, шефове на големи партии, кметовете на София, Пловдив и Варна). Останалите съвсем спокойно и безопасно могат да бъдат никому непознати имена в листите. А хората остават с полезното впечатление, че сами са „решили“ относно определена личност. В повечето случаи, за жалост, това „решение“ следва логиката на иначе симпатични хора, гласяща: „тоя е грозен, начи лъже“.

 

Самото организиране на референдума беше висша проява на вредоносна политическа пропаганда – от първия до последния момент. Подбраха един типичен „квазер“ (човек, който няма нищо общо с политиката, който не е специалист по нищо и който просто се появява по телевизията често).

 

Затвориха Орлов мост за два дни и го огласиха с треторазредни песни и пиянски възгласи в името на „свободата“, „правата“ и „демокрацията“. Заляха ни с обидно неграмотни обосновки на обидно манипулативни въпроси. После ни накараха да отидем до урните и да упражним „правото“ си на глас. Натрапиха на следващото правителство изпълняването на неоспоримия „народен вот“.

 

Честно казано, не искам да съм на мястото на г-н Радев и г-жа Нинова, когато евентуално БСП вземе властта. Новоизбраният президент не може да направи особено много, макар че внимателно се опитва да се дистанцира от пълното въвеждане на популистката мажоритарна избирателна система.

 

С цялото си сърце им желая успех в ограничаването на щетите от антируската реторика на г-н Плевнелиев, от „икономическата стабилност“ на г-н Борисов и от „народния глас“ на г-н Трифонов. Наследството на референдума, което оставя ГЕРБ, беше великолепен политически ход, от който единственият губещ е България.