„Диктатори“, „терористи“ и „луди“: Тръмп очерта новата „ос на злото“

Всеки от последните американски президенти си имаше своя „ос на злото“, всеки използваше свои методи за борба с нея и никой не доведе до нищо добро. В списъка на Джордж Буш-младши бяха Иран, Ирак и Северна Корея и неговите методи за борба с тях в крайна сметка доведоха до падане на бариерите за сдържане на иранската експанзия в Близкия изток, както и до ядрените изпитания в Северна Корея. „Оста“ на Обама беше терористичната групировка „Ислямска държава“, Русия и болестта ебола. Болестта отшумя от само себе си, ислямистите завзеха и успешно контролират части от Сирия и Ирак, а натискът срещу Русия доведе до отслабване на американските позиции в Близкия изток и Източна Азия, както и до застрашаващото американските интереси засилване на Китай.

Доналд Тръмп – президентът, който уж обеща да се фокусира върху вътрешните, а не върху външните проблеми – също си има своя „ос на злото“. Тя включва „кубинската диктатура“, „иранските терористи“ и „севернокорейските луди“. Всички те, според новия американски президент, представляват заплаха за сигурността на Съединените щати. Проблемът обаче е там, че Тръмп, подобно на предшествениците си, няма да победи „оста на злото“, а само ще засили борбата си срещу трети страни. И ако Буш „укрепи“ Иран, а Обама – Китай, то Тръмп ще окаже услуга тъкмо на държавата, чийто агент, както твърдят мнозина, се явява – Русия.

Островът на несвободата?

До неотдавна се смяташе, че въпросът за американско-кубинското противопоставяне вече е в миналото. Блокадата на острова, въведена още от президента Кенеди, се оказа не само безсмислена (особено след края на Студената война), но и навреди сериозно на американския имидж. В резултат предходната администрация на САЩ взе курс към нормализация на отношенията с Куба и дори успя да постигне много сериозни успехи. При това не само в рамките на двустранните американско-кубински отношения: отказвайки се от блокадната политика спрямо острова, Обама подобри образа на САЩ в очите на много латиноамериканци и предприе важна стъпка за възстановяване контрола на Вашингтон над американския „заден двор“.

Продавач на семки с потник с американското знаме в района на "Стара Хавана", Куба. Снимка: Мария Плотникова

След победата на Тръмп мнозина се съмняваха, че новият американски президент ще преразгледа отношението си към Кастро. Някои дори се надяваха на подобрение, като припомниха, че във външнополитическата си доктрина Тръмп обещаваше да не се занимава със смяна на режими в други страни. Само че новият американски президент разби тези очаквания в момента, в който реагира хулигански по повод смъртта на Фидел Кастро. А по време на посещението си във Флорида обитателят на Белия дом заяви пред кубинските емигранти, че смята частично да преразгледа курса на Обама спрямо Куба.

До пълен разрив, естествено, не се стигна, нито до отзоваване на посолството, но все пак успя да охлади мераците на американските туристи. Както изглежда, ще бъдат забранени частните посещения на острова (извън туристическите агенции), както и поддържането на всякакви финансови отношения с организации, свързани с кубинските военни (а както е известно, армейските предприятия контролират значителна част от бизнеса на острова). И накрая – черешката на тортата бе обвързването на отмяната на санкциите срещу острова със спазването на човешките права и освобождаването на политическите затворници.

„Сега, когато вече съм президент, ще разобличим престъпленията на режима на Кастро“, заяви той. Които, ако се съди по думите му, се отнасят не само до вътрешнополитическата ситуация на острова. Тръмп вече обвини кубинците за „хаоса във Венецуела“ и в „доставката на оръжие за Северна Корея“.

С какво е свързано включването на Куба (впрочем напълно незаслужено) в Тръмповата „ос на злото“? С това, че Куба престана да бъде външнополитически фактор и се превърна по-скоро във вътрешнополитически. Републиканските избиратели и естаблишмънтът настояват за затягане на политиката спрямо острова и Тръмп подхвърля тази стръв на съпартийците си (и в частност на влиятелния републиканец Марко Рубио).

Крайбрежната улица в Сиенфуегос, Куба. Снимка: Мария Плотникова

Да, изглежда, че Тръмп е готов да жертва дългосрочни стратегически ползи за сметка на политическите си краткосрочни интереси. Проблемът е в това, че за него тези дългосрочни интереси нямат особена стойност. Ако за Обама Куба (и по-точно нормализацията на отношенията с нея) беше ключ към нормализиране на отношенията с Латинска Америка, то на Тръмп подобен ключ не му трябва, тъй като не възнамерява да взима под опеката си южните съседи. Тръмп се отказа и от социалните инструменти на тази „опека“ като миграционната амнистия на „пришълците“. Нещо повече, с цел ограничаването им той се зарече да вдигне стена на границата с Мексико. Отказа се и от икономически инструменти като Транстихоокеанската зона за свободна търговия и дори смята да отмени приети вече инструменти като НАФТА, за да върне американските производители на родна територия.

Експерти (дори правозащитници) вече предупреждават, че връщането към старата безсмислена политика на блокадата няма да даде резултат и че американците рано или късно ще бъдат принудени да прегърнат отново политиката на приобщаване.

Именно поради това Хавана по-скоро ще откаже на Тръмп „сключването на по-добра сделка за кубинците и американците – по-справедлива и по-смислена“. Кубинският външен министър Бруно Родригес вече заяви, че страната му разполага с „достатъчно търпение“, за да преживее Тръмп.

Каква обаче ще е цената на изпуснатите сега възможности? Несъмнено отлагането с четири (или осем) години на политиката на приобщаване спрямо латиноамериканските страни под егидата на Вашингтон ще усили влиянието на Китай в региона. Другият бенефициент, както пишат американските медии, ще се окаже Русия. Журналистите уверяват, че Москва, която през май възобнови доставките на петрол за Куба (островът потребява 130 хиляди барела нефт на ден, но добива само 50), възнамерява да върне и военните си бази на острова. Затова, както правилно отбелязва сенатор Патрик Лийхи, с действията си Тръмп „не просто вреди на американския бизнес и на кубинския народ, но и създава вакуум на 90 мили от американския бряг, който ще бъде запълнен от нашите врагове“.

Иранските пипала

Вторият елемент в „оста на злото“ е Иран. Тук отново Тръмп се опитва да погребе постиженията на администрацията на Обама (ядрената сделка) и отново прави услуга на Москва.

Кулата Азади в Техеран.

Както и в случая с Куба, в това външнополитическо решение има известна вътрешнополитическа логика. Америка се нуждае от враг и за абсолютното мнозинство от американския етаблишмънт Иран (със своята реторика и връзките си в Близкия изток) е достоен кандидат за ролята. Именно в битката си с иранския дракон президентът Тръмп може да демонстрира цялата си мощ, решимост и последователност. Още повече че тази битка, както се оказа след посещението му в Саудитска Арабия, ще бъде платена със саудитските милиарди.

Само че за разлика от ситуацията в Куба, конфликтът с Иран действително съвпада с американските външнополитически интереси. Така беше и по времето на Обама. Да припомним, че предишният президент се бореше системно с последствията от политиката на Буш по укрепване на Иран и с ядрената сделка той само очерта някои „червени линии“, договаряйки се с Техеран, че борбата ще е безядрена. Още тогава и Белият дом, и духовният лидер на Иран Али Хаменей бяха категорични, че за никаква нормализация на иранско-американските отношения не може да става дума.

Да, на Обама често не му достигаше решителност и последователност за ефективно възпиране на Иран. В резултат днес именно Техеран е доминиращата сила в Близкия изток.

Под ръководството на привидно усмихнатия, скромен, „модернистки“ президент Рохани (когото е много по-сложно да бомбардираш и натискаш, отколкото Ахмадинеджад) Техеран успя да измъкне Ирак от американците, да победи саудитците в Йемен, както и да си отвоюва „своята“ част от Сирия, на чиято територия се кани да разположи военни бази, и да продължи купона на територията на Голанските възвишения. Ситуацията се усложнява допълнително и от сериозната вътрешна криза в сдържащата Иран саудитска коалиция. Дори в САЩ вече разбират, че не могат да поправят грешките на миналото и да възстановят доминацията си в Близкия изток, но поне могат да се опитат да възстановят баланса на силите, което налага сдържането на Иран. Именно поради това Техеран (а не спонсорът на тероризма и главният нарушител на човешките права – Саудитска Арабия) е обявен за „местното зло“.

Методите за сдържане на Иран могат да са различни. По-скоро американците няма да влязат в пряк сблъсък с иранската армия, а ще режат иранските „пипала“ – регионалните съюзници на Техеран. „Иранските регионални клиенти – особено в Ирак, но също в Сирия и Йемен – се явяват ключови елементи от иранската стратегия за изтласкване на американското военно влияние в Персийския залив, както и от борбата с арабските съседи за власт в региона“, пише списание Foreign Policy. Друг такъв елемент може да се окаже подкрепата за независимостта на Иракски Кюрдистан, който да бъде използван като бариера срещу иранската експанзия в Леванта, но и като тилова база за операции на иранските кюрди на територията на самия Иран. А евентуалното разполагане в Иракски Кюрдистан на американски бази ще се превърне в сериозна заплаха за сигурността на самия Иран.

Само че в тази стратегия има и сериозни рискове за американските национални интереси. На първо място – риск от пресичане на ядрената червена линия. Тръмп не бива да подлага на съмнение ядрената сделка на Обама и да дава на иранците повод за възобновяване на ядрената програма. Но ще може ли импулсивният да прояви сдържаност? Въпросът е риторичен. Второ – съществува риск от засилване на руските позиции в Близкия изток. Ако преди американците хранеха надежда, че след победа в сирийската гражданска война Иран ще изтласка станалата ненужна Русия от Леванта, то сега, на фона на конфликта със САЩ, Техеран не може да си позволи подобен лукс като конфликт с Москва. Нещо повече, иранците сега се опитват да съблазнят Русия с по-тясно сътрудничество (чрез икономически и инвестиционни проекти). А след иранците – и тук вече става дори неудобно – в Москва тичат саудитците, които не желаят руско-иранско сближаване. Така че се получава ситуация, при която САЩ сами пускат мечката в клетката с отгледаните с петродолари кокошки. Техните кокошки.

Полезният маниак

И накрая, третият елемент от „оста на злото“ е традиционният враг – Северна Корея. В Америка възприемат севернокорейците като маниаци с ядрена граната в ръце. Ким Чен Ун де факто заплашва с ядрено разпространение (Северна Корея активно търгува собствените си ракети и няма никакви гаранции, че един ден няма започне да продава ядрени бойни глави, когато ги произведе в достатъчно количество). Затова на пръв поглед агресивната позиция на Тръмп спрямо Ким Чен Ун е абсолютно оправдана.

Лидерът на КНДР Ким Чен Ун по време на на парад в Пхенян.

На втори поглед обаче е напълно безсмислена. Севернокорейският проблем няма военно решение. Всяко нападение срещу КНДР (дори и да е ограничено, под формата на въздушни удари по обекти на ракетноядрената програма) ще предизвика ответен удар на Северна Корея срещу Южна с непредвидими разрушения и неизчислими щети за световната икономика, да не говорим за регионалната стабилност. Санкционно решение също няма – КНДР нееднократно е доказвала, че не се плаши от международни санкции. Освен това в Пхенян са наясно, че ако положението стане нетърпимо, винаги могат да измолят помощи от Пекин (вярно, на китайците им писна от севернокорейските провокации, но и сваляне на режима в КНДР няма да допуснат – не им трябват многомилионни потоци от бежанци, банди от бивши севернокорейски военни и за капак американски бази край Манджурия).

Единственият вариант за разрешаване на проблема е постепенната еволюция на режима в Пхенян. Дали Белият дом го разбира? Несъмнено. Но едва ли ще мирясат, защото целта на сдържането на КНДР не е самата Северна Корея, а Китай. Цялата агресивна риторика, всички действия срещу Ким Чен Ун са прицелени в получаването на необходимите основания за сдържането на китайската експанзия в Източна Азия. Системата ПРО в Южна Корея е насочена не срещу КНДР, а срещу Китай. Американските военни бази в Южна Корея и Япония са предназначени не за защита на тези страни от севернокорейската заплаха, а за оказване на натиск върху Китай. Системата за колективна сигурност в Източна Азия е насочена срещу Китай. Тръмп вече обяви Източна Азия за най-важния за САЩ регион и благодарение на севернокорейските „полезни идиоти“ възнамерява да се противопостави на експанзията на Пекин. Както политически и икономически, така и военно.

Само че главният печеливш от войната между китайския тигър и американския орел отново ще бъде руската мечка. Колкото по-конфликтни стават американско-китайските отношения, толкова по-голяма ще е нуждата и на двете страни от Русия. Без поддържането на топли, доверителни и стратегически отношения с Москва китайците не могат да гарантират сигурността на средноазиатския си тил, както и на транспортните артерии, които ще бъдат изградени през Казахстан и Русия до Европа. Затова Китай ще бъде принуден да си обезпечи тези отношения чрез инвестиционни проекти, както и чрез по-конструктивна позиция по важните за Русия международни въпроси. На свой ред Щатите ще се постараят да предотвратят прекаленото сближаване между Москва и Пекин, а това може да стане чрез посредничеството им за завръщането на Русия в Европа, както и за нормализацията на руско-японските отношения при спазване на руските условия.

*Геворг Мирзаян е доцент в департамента по политология на Финансовия университет към правителството на Руската федерация.