- Автор: Явор ДАЧКОВ, в. „Галерия“
- 10 Sep 2020
- 484
- 49
Бил оглавявал организирана престъпна група. Последното не ми звучи достоверно, защото тогава прокурорите трябваше да арестуват почти цялото село. Хората от Галиче го избират с внушително мнозинство за пети път. Той кара петия си мандат. На пет свободни избори е бил избиран, въпреки че е сменил около пет партии.
Ако някой носи истинска отговорност за феномена Ценко Чоков, то това са селяните от село Галиче, които от 1996 година гласуват за него на свободни избори. Това е истинската тема в този сюжет, а не очевидностите - антропологията на Ценко, дебелите му ланци, белият му джип за няколкостотин хиляди лева, криминалното му битие и т.н. Всичко това е ясно, че и банално, и няма какво да му коментираме. Чоков не е паднал от небето, нито се е родил в номенклатурно семейство, нито е бил потомствен аристократ или издънка на богат род. Ценко Чоков не идва от елита. Той не е парашутист, нито натрапен „отгоре” феномен.
Ченко Чоков е човек от народа. Нещо повече, Ценко Чоков е народът.
Въпросът е какво правим с този народ, т.е. какво правим със самите нас. Може това да не се хареса на много хора, но образът на днешния българин е много по-близък до този на Ценко Чоков, отколкото до образа на цивилизован човек. Изборът на Галиче е валиден за почти цялата ни държавица. Ценко е просто по-радикалното изражение, стилизиран образ на господстващия манталитет, който, нека повторя, бива избиран на свободни избори. Лошата новина е, че това е дългогодишна селекция, а не случайност.
От избор на избор нещата стават все по-зле и по-зле. Българите избират все по-невъзможни примати, които да ги управляват, и много скоро може да се гласува и за орангутани и шимпанзета. Тогава вече ще е уместно да се направи конституционна реформа и парламентът да се раздели на две камари. Горната за орангутаните, а долната за шимпанзетата. Дотогава няма никакъв смисъл от каквато и да е промяна във външните правила, защото те не могат да спрат вътрешната ни деградация.
Промяната трябва да започне отвътре навън, а не обратното.
Много добре си спомням първия демократичен лозунг от края на 1989 година, който гласеше „Смяна на системата”. Тогава бях на 18 години, но усещах, че нещо не е наред, защото ми звучеше като призив да си сменим гардероба или в най-добрия случай да избием две-три вътрешни стени, за да направим хола по-просторен. Така и не разбрахме, че каквито и промени да правим в устройството на общото си жилище, в него ще живеем пак самите ние и ще сме си все същите. Много ентусиазирани интелектуалци след 10 ноември 1989 г. не отчетоха факта, че диктатурата на Живков, а преди него на Вълко Червенков и Георги Димитров, бе до голяма степен органична.
Тя импонираше на огромна част от българското население, независимо че след 1944 г. комунистическата партия взе властта с насилие и стана единствената управляваща политическа сила благодарение на Сталин. След целенасоченото физическо, социално и интелектуално елиминиране на по-интелигентната и културна част от българския народ от него остана едно огромно мнозинство, което си живееше чудесно при социализма и искрено харесваше този строй. Беше органично и почти цялостно свързано с него.
Ето защо нямаше и сериозни дисиденти, а малцината от тях искаха просто социализъм с по-човешко лице, а цялата история на демократичния ни преход е смешен опит да се върне онова славно минало. Простотията на Живков не ги скандализираше истински. По-циничните от тях дори я харесваха. Ценко Чоков е продукт на този манталитет, ако и в днешната политика да се е кандидатирал от СДС, БЗНС на Мозер, ГЕРБ и ДПС. Всички тези партии и хората в тях са приемали Ценко Чоков като свой кандидат. Той е естествен лидер, роден от естествена среда.
От Освобождението до днес България е живяла в половината от времето и по-стабилно в социално отношение в условията на диктатура. Голямото лицемерие на днешните леви и десни се корени и в този исторически факт. Левият електорат тъгува по времената на Тодор Живков, а десният по времето на Борис III и по-специално десетгодишния период, в който всички партии бяха забранени. Героят на десните и българските новобогаташи отпреди 1944 г. е Атанас Буров. Циничен и безскрупулен тип, който се е възползвал по същия начин от държавата за собствения си бизнес, както го правят днешните банкери, предприемачи и бизнесмени.
Малко отклонение. Понеже съм габровец, само ще вметна, че един индустриалец и предприемач за пример като Пенчо Семов тъне в забвение и не стана въпреки внушителната си личност дори популярен извън тесния кръг на потомците на недоунищожената габровска буржоазия. Горчива ирония на българския живот и илюстрация за неговите амплитуди е, че известният наркобос Поли Пантев е от неговия род. Някои ще кажат, че демокрацията направи от Пантев бандит, но ще трябва да им се отговори, че той бе възпитан и отгледан по времето на социализма, защото нито едната, нито другата система съхрани паметта за Пенчо Семов.
Стигнахме дотам, че предприемчивостта може да се изрази само през криминалния манталитет, а интелигентността да намери приложение единствено в деструктивното поприще на мисълта. В България хората, които могат да свършат работа, са кофти хора, а свестните не могат да свършат никаква работа.
Това е генерализиране. Разбира се, че има изключения, но като цяло е вярно. Същевременно днешният елит на левите и десните трябва да се съобразява с „европейските ценности”, Европейската комисия и американския мейнстрийм, което е вътрешно противоречие и ражда перманентно политическо лицемерие, защото всички, които професионално се занимават с политика знаят, че това население може да се управлява само с диктатура. Не случайно елитът е с Меркел и Обамана на думи, а сърцето на народа е с Путин.
След двадесет и пет годишен опит да въведем демокрация ще трябва да признаем, че се провалихме. Не ставаме за този обществен строй. Не защото той е лош, а защото не сме такова общество. Не сме такива хора. Днес мисля, че България може да се управлява само с диктатура, независимо под каква форма. Все едно дали е селяндурска или дясна от фашистки тип преди 1944 г. - Стамболийски, Цанков, Борис III, или селяндурска и лява - от комунистически тип до 1989 г. Мнозинството от българите не могат да свършат никаква работа, ако не бъдат принудени със сила и не им се нареди какво да правят.
Никога не са били общност и са в истинска невъзможност да се обединяват за общи цели, както и да извършват синергични действия.
Нямат никакво чувство за другия - това най-добре личи сред емигрантите, които обикновено се мразят и воюват помежду си, но не могат да изградят здрава и сплотена общност. Ето защо мисля, че споровете около изборния кодекс, както и за съдебната власт, както и за Конституцията, са губене на време. Преди да променяме системата, трябва да променим себе си. Друг е въпросът, че българите се оказаха добри селяндури, но слаби диктатори.
Борисов трябваше да бъде българският Путин, но и той се оказа нефелен за истински командир, което и ще го провали. Огромното мнозинство от българите инстинктивно знаят тези неща и отхвърлят органично всеки опит да им се делегират права и да им се вменяват отговорности. Извращенията на властта идват отдолу, а не са плод на елитарен заговор. Демокрацията бе отхвърлена органично от българите. За разлика от нея съветският социализъм бе органично приет, а Ценко Чоков е едно от безбройните доказателства за това.
Ценко Чоков е народът, а не неговият изедник. Истинският изедник е самият народ.
Най-големият враг на българщината са самите българи, но не знам дали това може да бъде осъзнато и променено някога. По-скоро не. И в това според мен се корени основното чувство за липса на щастие, което се е отпечатало върху България. Тук човек може да бъде щастлив (и то само понякога), но единствено зад оградата на личния си живот, което не е никакво щастие.
