- Автор: Иван Петрински
- 10 Sep 2020
- 203
- 16
Вече стана дума (вж. Свързани текстове), че това събиране на някои от православните църкви не беше „всеправославен събор”, още по-малко „вселенски” и в никакъв случай – „осми”, най-малкото поради това, че на о. Крит пристигнаха, наистина, 10 от общо 14 повсеместно признати православни църкви, но предимно от малките – всички те представляваха на този конгрес по-малко от една четвърт от вярващите православни, като повечето представители на влиятелната Еладска православна църква впоследствие оттеглиха подкрепата си за решенията на конгреса.
Вече месец след края на Втория православен конгрес той официално не бе признат най-напред от Антиохийската православна църква, а в средата на тоя месец – и от Руската православна църква. Така и последната надежда – признаването на Втория православен конгрес за всеправославен събор от църквите, които не изпратиха представители на о. Крит, ще трябва да признаем за безвъзвратно отминала.
И така, понеже всеправославен събор – или както помпозно го нарекоха организаторите му „велик и свят”, повтаряно папагалски от услужливи и безмозъчни средства за масово осведомяване, не бе проведен миналия месец, та при така създадените обстоятелства ще е редно да се запитаме дали изобщо някога ще е възможно свикването не на всеправославен, а на нов вселенски събор – не защото е толкова важно, а поне от чисто историческо любопитство.
И отговаряме предварително – и през следващите 1229 години, колкото са изминали от последния Седми вселенски събор в Никея през 787 г. до днес, едва ли това ще е възможно. Римската църква никога няма да се откаже нито от постигнатата през изминалите фактически 12 века свобода и мощ – на практика връзките между Източната и Западната църква всъщност са прекъснати два века преди официалното им разделяне през 1054 г., нито от възможността да трупа несметни богатства за сметка на последователите си; тя добре се е справила с богословската обосновка на тази своя независимост от православните църкви и никакви доводи няма да я стреснат.
.jpg)
До 1453 г. главен и най-голям православен храм е съборната църква „Св. София” в Цариград (вляво), построена първоначално през 324–337 г. при император Константин І. Разширявана, преустроявана и преизграждана многократно, съборната църква е в днешния си вид от 537 г., когато е преизградена по волята на император Юстиниан І. Огромният централен купол е преизграден през 994 г. В наши дни най-голямата християнска църква е съборната църква „Св. Петър” в Рим (вдясно), изградена в първоначалния си вид почти едновременно със „Св. София” – през 326 г. Първоначалната сграда – също разширявана, преустроявана и преизграждана многократно, се оказва пред рухване през ХV в. поради остаряване на конструкцията. Строителството на днешната сграда започва през 1506 г. и завършва през 1626 г.
В процеса на подготовка на Всеправославния конгрес от 1923 г. общуването между православните църкви и Римската църква става особено оживено; може би защото светът е потресен от ужасите и безсмислието на Първата световна война в един миг даже се появява плаха надежда да се стигне до уния между двата най-стари клона на християнството въпреки решителния предварителен отказ на римския папа Бенедикт ХV (1914–1922), а после и на наследника му папа Пий ХІ (1922–1939) да участва в Универсалната конференция (каквото е предварителното название на Всеправославния конгрес от 1923 г.).
В резултат на това общуване богословите от двете страни на християнската „желязна завеса” обменят мнения и изясняват историко-богословските си позиции.
Въпреки този засилен и крайно важен обмен на мнения до разбирателство, разбира се, не се стига; такова разбирателство по условие не се предвижда и в наши дни, а и в бъдеще, защото няма как римският папа да бъде убеден да се откаже от първенството си по отношение на всички съществуващи християнски църкви.
Вече повече от осемнайсет столетия предстоятелите на Римската църква основават своите претенции за първенствуващо място сред християните с произхода на тяхната власт от един от най-важните наследници на Исус от Назарет – Симон Кифа, когото след грецизацията на християнството назовават днес като ап. Петър (от арамейски е преведен само прякорът му). Легендарни източници сочат Петър като основател и пръв предстоятел на Римската църква от 57 г. до смъртта му през 64 г. от н.е. Вярва се, че олтарната част на съборната църква „Св. Петър” в Рим още в първоначалния си вид от 326 г. е строена върху неговия гроб; впрочем археологическите разкопки под тази църква, провеждани от 1939 г. до 1949 г., наистина откриват, че сградата е строена върху римски некропол, като един от гробовете там е особено почитан още през І–ІІ в. от н.е.
Накратко, легендарното сведение – легендарно е, защото не разполагаме с нито една обективна изворова податка за него – за произход на властта на римските папи от толкова важен християнски персонаж като смятания за главен апостол Петър – роден като Симон и с прякор Кифа (арам. – камък), е главното основание на римските папи, за да смятат те властта си за божествена, а мястото си сред останалите предстоятели на християнски църкви – за първенствуващо. Римският епископ Виктор І (189–198/199), с основание приеман за пръв латински папа, най-напред започва да извежда властта си чрез позовавания на апостолите Петър и Павел като основатели на Римската църква. Римският епископ Калист І (ок. 217 до 222/223) започва да обосновава своите самовластни разпореждания по отношение на църковната дисциплина – предтечата на днешната „папска непогрешимост”, с божествения произход на властта на римските папи.
След злощастния Фераро-флорентински събор (1431–1449) и особено след т.нар. Първи римски събор (1869–1870) догмата за видимостта и непогрешимостта на римските папи, определяни като стоящи начело на вселенската църква, е на практика най-важната в римокатолическата църква. Дори само тази догма е достатъчна – въпреки несъгласието на православните богослови (на тези основания може да се спрем при подходящ повод някой друг път), за да не чакаме свикването на следващ вселенски събор; очевидно Седмият от 787 г. ще остане последният общопризнат.
Свързани текстове:
(Кратък наръчник за проваляне на православни събори. Федерация на църквите)
(Кратък наръчник за проваляне на православни събори. Източният папизъм)
