Бърни Сандърс – суперзвезда

Бърни не успя да стопи съвсем преднината на Хилари на първичните избори в Ню Йорк във вторник. До вечерта се надявах, предварителните проучвания бяха оптимистични. Но демократическата партийна машина тук (и във Вашингтон) е силна. Само в Бруклин лишените от право да гласуват поради канцеларски неразбории регистрирани демократи бяха към 150 хиляди, или два пъти повече от предишните избори. Клинтъните, нюйоркчани от каприз, живеят тук, в богатото предградие Чапакуа, вече от 16 години и са пуснали пипала навсякъде. Дори социалистът кмет Де Блазио предложи миналата година услугите си на Хилари да води кампанията й, но тя не прие. Тръмп също е нюйоркчанин, но по рождение, от Куийнс, и също победи у дома. 

Уолстрийт се страхува, че Бърни наистина ще разглоби големите му банки на части, а твърде много нюйоркчани се изхранват покрай тях – един младши банкер създава три други работни места. Финансовата индустрия генерира 30% от корпоративните печалби, а плаща 18% от корпоративните данъци. Столицата на света освен това е град, в който малцинствата са мнозинство. Белите са малко повече от 30%. Хилари владее душата на афроамериканците, които кой знае защо мислят, че Бил Клинтън бил първият черен президент. Наистина офисът му е в средата на черния Харлем, близо до Аполо Тиътър. В това отношение Ню Йорк пò прилича на Аркансо и Мисисипи, отколкото на Минесота. Но защо такава разлика между успеха на Де Блазио и на Бърни? 

Хилари се опира на връзките, навика, страха и невежеството. Бърни се опира на новото, надеждата и разума. Също нюйоркчанин по рождение, той е израснал в работническата еврейска сърцевина на Бруклин в оптимистичните години след войната, в традиционно семейство, в апартамент от „три стаи и половина“ и нормиран наем. Хилари, която започна борбата в Ню Йорк нервно, след победата си позволи минута разпускане и каза, че друго си било у дома. Митингът на Бърни в Манхатън по-миналата сряда, 13 април, беше грандиозен, и той беше наистина у дома си. Нищо подобно не съм виждал досега. В средата на 90-те години имаше доста хора, почти всички черни, събрани на сборището на „Ислямската нация“ на Луис Фарахан на Второ авеню близо до ООН, но те стояха нарядко. На „Окупирай Уолстрийт“ обикновено имаше стотици, може би до хиляда души. 

А сега тълпата беше огромна и плътна – казаха, че били 27 хиляди. Целият Уошингтън Скуеър Парк, в сърцето на Гринич Вилидж беше претъпкан, околните улици до 200–300 метра също. Пристигнах час и половина по-рано, чаках почти два часа на опашка, за да стигна площада, и едва към края на митинга успях да се промъкна достатъчно близо да съгледам крайчеца на трибуната в далечината близо до арката. Самия Бърни не успях да видя, но гръмовният му, макар леко глух и дрезгав глас мощно наелектризираше тълпата в тъмното. Иван Кръстев има много здраве, че Бърни бил въодушевяващ „като сандвич с краставица“. Хората бяха ентусиазирани, час по час го прекъсваха със скандирания. Всичко беше неподправено, не като по събранията на Хилари. 

Това, което най ме порази и заради което Хилари сигурно е изпаднала в поредната нервна криза, е, че тълпата беше на око поне 90% младежка и образована. Американската младеж е вече социалистическа – парадоксално много повече от западноевропейската, която хем е живяла при социализма, хем е по-силно индоктринирана с антисоциализъм и поне отчасти вярва, че социализъм е виновен за сегашните беди на Стария континент. Американската младеж вярва на филма на Майкъл Моор „Кого да нападнем след това?“. Бърни постоянно повтаря – „единствено ние от всички индустриализирани страни“, „време е като всички други индустриализирани страни и ние да...“. Но тук Иван Кръстев също бърка, като казва, че Америка ставала като Европа – Америка се връща към корените си отпреди две-три поколения, докато Европа все още се стреми да стане Америка – но не тази, която трябва. 

Митинг на Сандърс в Ню Йорк, 13 април 2016 г., снимка: авторът 

Митинг на Сандърс в Ню Йорк, 13 април 2016 г., снимка: авторът

Хората бяха весели, оптимистични, мили един с друг, дошли за празник – екзалтацията им ми напомни за голямото спиране на тока през август 2003 г., когато нюйоркчани сякаш взеха отпуск от живота. Нямаше никакво блъскане, нетърпение, кисели физиономии. Чакаха с часове, с малки деца. Откликваха със сдържано „бууу“ на филипиките на ораторите срещу милиардерите и корпорациите, но настроението бе ведро, без горчивина. Количественият растеж на тълпата от есента на 2011 г., когато снимах протестите на „Окупирай Уолстрийт“ на Либърти Плаза досега е експоненциален. 

Защо в Ню Йорк „умните и красивите“ искат социализъм, а в София искаха връщането на Борисов (моля, без възражения, гледаме само реалностите)? Защо в Ню Йорк живеят в реалността, а в София – в дядовата ръкавичка?

Корпоративните медии пак запазиха гробовно мълчание. Сякаш нищо не е било, някакъв си нищо и никакъв сенатор, който се кандидатирал за президент, спечелил 8 от последните девет първични избора и събрал само към 30 хиляди млади хора на митинг на място и по време, дето в момента има хиляда други интересни места, на които можеш да отидеш. Корпоративните медии не могат да простят на Бърни, че говори истината. Това е толкова необичайно за президентските кампании! Хилари, Тръмп казват всичко, което резонира добре в аудиторията им. Дума дупка не прави. 

Митинг на Сандърс в Ню Йорк, 13 април 2016 г., снимка: авторът 

Митинг на Сандърс в Ню Йорк, 13 април 2016 г., снимка: авторът

Както се видя от дългия списък на ораторите на митинга, Бърни е сформирал широка, 99% коалиция – с него са почти всички млади освен работещите в големи корпорации, почти всички прогресивни икономисти без Кругман, всички профсъюзни работници – митингът скандира в подкрепа на стачкуващите работници от телекомуникационния гигант „Верайзън“, всички все още непрофсъюзни работници без социални придобивки и на минимална заплата, всички природозащитници – викаше се против фракинга и въглищните ТЕЦ, повечето феминистки – чуваха се скандирания за правото на аборт и за платен отпуск по майчинство, повечето латинос – имаше и призиви за справедлива и цялостна имигрантска реформа, и комай всички ЛГБТ – Сандърс специално спомена за Стоунуолските безредици от 1969 г., станали на няколкостотин крачки от мястото на митинга. 

Момент от грандиозния митинг на Сандърс на 13 април в Ню Йорк, видео: авторът

Вече съм писал защо според мене толкова хиляди обикновени хора искрено симпатизират на ЛГБТ, макар реално те да не са повече от 3,8% от населението на САЩ. Симпатизират им почти всички, които не живеят в традиционно хетеросексуално партньорство или брак – а те са мнозинството от хората в града – самотните хора, и процентът им расте. Самотата, т.е. безбрачието, неангажиращият промискуитет или пък целибатът по неволя или по избор в такива размери са легитимен продукт на турбокапитализма. Но и хората от традиционни семейства с деца са обречени да са с Бърни, който иска безплатно обучение в държавните колежи. И всички недоволни от „Обамакеър“ и от здравеопазването като цяло един ден ще трябва да подкрепят „Медикеър за всички“. Сандърс прави сериозни жестове и към черните, режисьорът Спайк Лий е сред активните участници в кампанията му и на митинга беше сред най-разпалените оратори, именно той подгря публиката за последно и извика Бърни на сцената. 

Има още две неща с голямо значение за крайния изход от президентската надпревара. Очевидно е, че много от подкрепящите Бърни няма да гласуват за Хилари при евентуалното й номиниране. Различията им са прекалено дълбоки: борба срещу привилегиите на Уолстрийт и борба за запазването им, идея за ограничаване на милитаризма в чужбина и лична история на държавен секретар – агресор, при това провален. Не е възможно също тя да го покани за вице или пък обратното. Няма да гласувам в такъв случай и аз. Няма какво толкова да се надяваме, че Хилари била олевяла благодарение на Бърни. Тя лъже и ще си прави каквото си иска и ще е най-големият провал в историята. 

„Окупирай Уолстрийт“, октомври 2011 г., снимка: авторът 

„Окупирай Уолстрийт“, октомври 2011 г., снимка: авторът

И второ, Бърни има много по-голям потенциален резерв от Хилари извън демократите, включително и сред републиканците. Когато говорим, че двете автентични предизборни вълни – на Тръмп и Сандърс – са „популистки“, имаме предвид, че те имат и общи черти. Наистина консерваторите са все още против аборта (който за тях е убийство), искат всички да носят оръжие (а не само престъпниците), не харесват данъците и социалните разходи (уелфеър), но в същото време не харесват и купуването на изборите от големите пари, и капитализма за наши хора, и привилегиите на корпорациите (корпоративния уелфеър), и бейлаута на Уолстрийт, и субсидиите за фармацевтиката, енергията и агрогигантите, и финансовите спекулации. Става дума не толкова за това републиканци да гласуват за Сандърс, колкото за това да възникне странна популистка коалиция при евентуална победа на Тръмп. 

След загубата си в Ню Йорк Бърни веднага подчерта, че кампанията му не се върти около неговата личност, а цели създаването на масово народно (grassroots) движение за промяна, което вярва, че Америка не е бащиния на шепа милиардери, а трябва да принадлежи на всички. Този призив намира невероятно силна хранителна среда у масите. Количеството активисти, които звънят по телефона и чукат по вратите е несравнимо с нищо подобно от по-рано като Обаманията или имейл кампанията на Хауърд Дийн в 2004 г. Вече знаем, че Бърни изпреварва Хилари по събрани пари четири месеца наред и че това са малки многократни дарения на общо над седем милиона американци, сред които и аз. Хилари продължава да получава пари от милиардерите и Сандърс става все по-язвителен към нея. 

Но и противниците му от стана на Хилари стават все по-язвителни към Бърни, особено що се отнася до икономическите му идеи. Представят го като мечтател ексцентрик, сбиращ баница по облаците (pie in the sky). Икономическите идеи, които Бърни издига, обаче са все от мейнстрийма на прогресивната мисъл в САЩ пред последните седем-осем десетилетия. В основата им исторически е залегнала идеята за прогресивна реформа на здравеопазването, която се протака вече 70 лета, от 1946 г. Кругман в „Съвестта на либерала“ (2007) също писа, че здравната реформа сега е въпрос номер едно за американските прогресисти. 

Както е известно, американското здравеопазване е държавно-частно. Доколкото е частно, то уж е пазарно, но всъщност е пример за пазарен провал (market failure) – неефективен псевдопазар, осакатен от монополни ренти, асиметрична информация и лобиране в интерес на корпорациите. То е в ръцете на търговци монополисти – болници, фарма- и застрахователни компании, работещи за печалба и стремящи се да извличат пожизнена монополна рента от пациента, данъкоплатеца и работодателя. И това не се харесва както на левите, тъй и на десните популисти. 

Обама изхождаше от същите виждания, като замисли „Обамакеър“ по образеца на „Ромникеър“ в Масачузетс от предишното десетилетие, но за съжаление реформата по обамовски се оказа едно недоносче, недолюбвано от никого – въпреки общо взето положителните си финансови резултати засега. Задачата си остава ни повече, ни по-малко от това – здравеопазването да стане евтино и общодостъпно като интернета. 

Това ще бъде истинска социална, но също и фискална, и бизнес революция – в интерес на всички освен на здравноиндустриалните монополисти. Домакинствата, бюджетът, бизнесът ще се освободят от астрономическите си и напълно ненужни разходи за здравно осигуряване, милиони хора ще напуснат незадоволителните си работни места, дето си налягат парцалите само заради здравните застраховки, и ще се преместят на по-добри – или ще започнат свой бизнес. Милиони дребни търговци ще получат глътка въздух, компаниите на ръба на фалита ще станат рентабилни, а междувременно и никой лекар или болница и никоя лекарствена фирма няма да обеднее фатално. Младите с добра, но не чак толкова работа и хората със свободна професия ще се родят. Америка ще забрави какво е бюджетен дефицит.  

Това става ясно от изследванията на съвременни американски икономисти като Джералд Фридман от Масачусетския университет в Амхърст. Фридман не работи за Сандърс и публикацията, която цитирам, излезе дълго преди началото на сегашната предизборна кампания. Той е признат авторитет по моделиране на разходите за здравеопазване при различни начини на осигуряване – и „Уолстрийт Джърнъл“ използва данните му за нападките си срещу Бърни, в които се тръби, че неговият план с единен платец щял да струва на бюджета 15 трилиона долара повече за 10 години. Да, но в същото време планът ще спести над 17 трилиона от сегашните разходи! 

В началото на 2015 г. в Конгреса бе внесен от прогресивните демократи проектозаконът HR 676 – „Закон за националното здравеопазване на САЩ“, познат и като „Закон за разширяване и подобряване на програма „Медикеър за всички“, предвиждащ национална осигурителна програма с единен платец като в Канада или Британия. В доклада си от лятото на 2013 г., възложен му от американското НПО „Лекари за национален здравноосигурителен план“ и озаглавен „Финансирането на HR 676: Как можем да си позволим национален здравен план с единен платец“ 

 (http://www.pnhp.org/sites/default/files/Funding%20HR%20676_Friedman_7.31.13_proofed.pdf) Фридман съпостави HR 676 с ACA (Affordable Healthcare Act – действащия „Закон за достъпното здравеопазване“ или „Обамакеър“). 

Сравнението показа, че четиричленно семейство с брутен годишен доход $50 хил. – средното (median) за страната, при HR 676 ще плаща $466 повече данъци годишно, но ще спести $4955 от месечни осигурителни вноски (premiums) и $1318 от плащания на разходи под минималния праг на покритие (deductibles). А средният работодател днес плаща $12 591 за здравното осигуряване на средния си семеен работник, което ще се намали над четири пъти – до $3100 под формата на предлагания по HR 676 6,2-процентен данък заетост (payroll tax), плащан от работодателя въз основа на дохода на работника. 

Общите годишни спестявания по HR 676 възлизат кръгло на: $450 млрд. за работодателите; $623 млрд. за домакинствата; $168 от други частни разходи; $34 млрд. за федералния бюджет от доплащане на работодателите, осигуряващи работниците си; $439 за щатските и местни власти. Или общо спестявания от $1722 млрд. годишно! 

Другите прогресивни мерки, предвиждани за финансирането на HR 676, включват данък от 0,5% върху сделките с акции и 0,01% – с облигации (bonds), суапи и др.; 6-процентен маргинален подоходен данък за доходите над $225 хил. на домакинство; 6-процентен данък на нетрудовите доходи от капитал, дивиденти, лихви, печалби, наеми и ренти; споменатия по-горе 6,2-процентен данък заетост, плащан от работодателя за работниците, чиито доходи са над $53 хил. годишно, или за горните 60% от работещите; 3-процентен данък заетост за долните 40% от работниците, или с доход под $53 хил. Но и при трудовите домакинства с доходи над $225 хил., но не повече от $500 хил. годишно, които никак не са малко в Ню Йорк и сред които има и мои много близки хора, няма да има снижаване на стандарта на живот при HR 676. Едва при трудовите доходи от над половин милион и при хората с нетрудови доходи, значително превишаващи трудовите, ще има снижаване, и то в по-осезателна степен само за най-горните 5% от икономическата скала. Това ще е и първа стъпка към толкова нужното снижаване на икономическото неравенство, и към дисциплинирането на Уолстрийт.

Без да бъде молен от Бърни, Фридман разшири изследването си от здравеопазването към цялостното евентуално икономическо въздействие на програмите на Сандърс и в края на януари т.г. публикува резултатите: http://www.dollarsandsense.org/What-would-Sanders-do-013016.pdf. Според него икономическите предложения на Бърни могат се групират в три рубрики: (1) кейнсиански програми за ремонт и изграждане на инфраструктура, за образование, пенсионна сигурност, здравеопазване и борба с климатичната промяна; (2) прогресивна данъчна реформа и (3) промяна в законите за повишаване на федералната минимална заплата и против дискриминацията срещу жените. 

И моделът на Фридман отново показва, че тези мерки ще доведат до широк и устойчив просперитет. Растежът на БВП ще се увеличи от 2,1% до 5,3% годишно, така че до 2026 г. той ще бъде с $20 хиляди на глава по-висок от проектирания при сегашната икономическа политика. Растежът и редистрибутивните данъци ще вдигнат средния (median) доход вместо с 0,8% - с 3,5%, с нарастване на средния (median) доход на глава с $22 хиляди до 2026 г. 

Заетостта ще нарасне с 26 милиона нови работни места до 2026 г., с което в САЩ отново ще има работни места колкото в 2000 г. Безработицата ще спадне до 3,8% в края на първия мандат на Сандърс, докато производителността на труда ще расте двойно по-бързо от сега с над 3% годишно. За първи път след 60-те години на ХХ век ще има растеж на реалната работна заплата с близо 2,5% годишно. 

Бедността ще спадне до рекордните 6%, а детската бедност ще се преполови до 11%. Пропастта между богати и бедни ще се стеснява, като отношението на средния (average) доход на най-горните 5% и този на най-долните 20% ще спадне почти три пъти, от 27,5 до 10,1 пъти. След увеличаването си през първите години на мандата на Сандърс федералният бюджетен дефицит ще спадне значително и през втория му мандат ще има растящ профицит. Наместо сегашния дефицит от $1,3 трилиона като сега ще има значителен излишък. 

Критиките от лагера на Хилари срещу икономическите предложения на Сандърс идат от две посоки – че Бърни омаловажава или критикува несправедливо постигнатото от Обама, и собствено икономическите, като тези на Кругман, който обвинява Фридман в пренебрегване на стареенето на американците: http://www.nytimes.com/2016/02/19/opinion/varieties-of-voodoo.html?_r=0. Може да се отбележи тук и стареенето на самия Бърни, който в края на втория си мандат ще е към 83 г. 

Трудно е да се каже обаче защо Кругман застана твърдо на страната на Хилари – той самият с горчивина се шегува, че е само защото разчитал на назначение при нея – и защо беше принуден да обере толкова неприязън от довчерашните си почитатели. Та това са повечето негови предишни идеи. Не би трябвало да им се цупи от естетически съображения. Ами ако утре Бърни победи и има успех? Не мога да си представя Кругман да приглася на десните му критици. Как ще отрича успехите му? 

Ако Бърни победи, това ще е победа на революцията и няма да има нужда той да търси да финтира републиканския Конгрес с правомощията на изпълнителната власт, както обещава. Ще има и ново мнозинство в Конгреса, и ново мнозинство сред американците. След победата на Обама преди осем години нищо вече не смятам за невъзможно. Америка е страната на възможностите.