- Автор: Зорница Илиева
- 10 Sep 2020
- 61
- 4
Дали ще обърнем внимание на зачестилите сигнали, че историята се превръща в политическо оръжие т.е. оръжие в битката за надмощие в съвременния свят, дали ще приемем, че политическият ислям с неговия разрушителен характер всъщност дискредитира исляма в очите на цивилизования свят, може и да не е от значение за редовия българин. Той си има други проблеми, за хляб и работа преди всичко. Затова трудно се ориентира, ако някой някак повсеместно създава среда за потенциален конфликт.
<p><span style="line-height:1.6em">Но когато се появи информация, че на церемония в Косово във връзка с 626-ата годишнина от падането на Мурат І /!/ се заявява, че този предводител на османската армия в косовската битка бил освободител на албански територии от славянски окупатори, някак загорчава в устата на просветените българи. Да не говорим, че според многобройни западни източници, включително в реномирани научни разработки, в Османската империя е имало робство до ХХ век, а ние години вече пишем в нашите учебници по история за „османско присъствие” и объркваме няколко поколения сънародници.</span></p>
<p> </p>
<p>После между другото се възмущаваме, че някакви екстремисти финансирали необезпокоявано училища в Косово, като определяли учебните програми задължително с религиозно и променено историческо съдържание. Някак мимоходом разбираме, че поляци и руснаци с днешна дата тълкуват по коренно различен начин пакта Молотов<span style="font-family:arial">–</span>Рибентроп, а западните украинци изведнъж решиха, че Киевска Рус е измислица на Кремъл в хибридната война на Путин след включването на Крим в обхвата на Руската федерация. Екатерина ІІ, немска принцеса между другото, сигурно се обръща в гроба, защото е водила кървави войни за този полуостров, за да го има като брошка в имперската си корона. Брошка с главна роля във военноотбранителен аспект.</p>
<p> </p>
<p>И докато ние с братовчедите по Вардара спорим на кого е цар Самуил или Гоце Делчев, гърците не отстъпват за името „Македония”, а сърбите наливат средства в „своите хора” там, албанският етнос на Балканите все по-често вее знамена на „Велика Албания” и вещае неизбежна реализация. Разбъркан свят с ново разбъркване на историята. Тя наистина се оказва оръжие в битката за умовете и сърцата на хората и сигурно ще продължи дълго, защото ще се яви и като образец на едно бъдеще, различно от днешното. Казват, че това е „историческа политика”, но ние, както обикновено, си имаме други приоритети. За повечето българи и още повече за децата им части от нашата история са тера инкогнита.</p>
<p> </p>
<p>В зависимост от конюнктурата, по-скоро от идеологията, историята ни така се е обърквала, че просто гледаме безпомощно, когато чужди ръце с вътрешни маши я прекрояват според днешни политики и геополитически манипулации. Сигурно и затова редовият българин се хваща като удавник за сламка за „Време разделно” или обявява „Под игото” за най-великия свой роман. Търси корените си, защото вярва, че само те ще му дадат сили да издържи на натиск, без значение дали е „евроатлантически” или „евроазийски”. Все още не го е напуснала съвсем вярата, че имаме сили да се съвземем, защото има примера на „строителите на съвременна България”. Но познава ли тези строители и може ли да назове повече от 2<span style="font-family:arial">–</span>3 имена, не само на Стефан Стамболов, за да поизпъчи наистина гърди с гордост в името на Отечеството? Та времената на Третото българско царство са точно тази тера инкогнита, която ни завещаха други и притъпиха острието на националното историческо самосъзнание след преломните събития на ХХ век.</p>
<p> </p>
<p>Може би затова „Блясъкът на България” на Тошо Пейков с предговор на проф. Андрей Пантев дава възможност да се открои онова държавно величие, което ни е така необходимо сега, когато „няма такава държава” е най-често употребяваната фраза от българите. „Народ, който няма своите велики мъже, не може да има добро бъдеще”, е казал Стефан Стамболов при откриването на паметника на Христо Ботев в 1895 г. Ама какви мъже само! Вижте портрета на Петко Каравелов от 1900 г., Димитър Станчов от 1930 г. или на генерал Георги Агура от 1919 г., на Атанас Буров от 1926 г., на архитект Пенчо Койчев от 1908 г., на скулптора Андрей Николов, 1931 г., на Георги Петков и синове сред строителите на „Врана” през 1919 г., на Тодор Бурмов или Драган Цанков, на Екатерина Каравелова или Захари Стоянов, на плеядата генерали от Балканската война или дейците на ВМРО като Иван Михайлов, Тодор Александров, Гоце Делчев, гениалния Яворов, Христо Татарчев или Борис Сарафов и т.н., и т.н. Вижте децата и жените им! Самите те красиви, с чело „10 пръста”, не само европейски облечени, но и с неприкрито достойнство и самочувствие, с бради и мустаци, толкова далеч от „талибанските”, че никой не може да се съмнява в качества и характер. Защо ли имената на децата на царете на Третото българско царство са български, фотосите често с национални носии, а още по-често са правени сред редови граждани и селяни?</p>
<p> </p>
<p>Вижте как изглежда учителят в Горна Джумая /Благоевград/ през 1926 г. сред учениците си от ІІІ „б” отделение! Вижте Андрей Тошев, бъдещ премиер, като търговски агент в Битоля през 1903 г.! Или лазаруващите ученици от Попово с учителя си през 1934 г.! Или трактористите от Джурово през 1935 г., или Константин Муравиев, или преподавателя от Морското училище във Варна Крум Кънчев през 1942 г., или Стоян Чилингиров през 1937 г. Кратките биографични данни под фотографиите само допълват онези празноти, които историята ни отдавна е загърбила по ред обективни, в повечето случаи субективни, причини. Разбира се, че значимите личности, които са стояли на мостика на България в онези години, са част и от личния живот на редовите българи. Разбира се, че оценката за повечето от тях е от „осанна” до „разпни го”. Типично по български. Но дори смачканата история не може да им отнеме заслугите към България, независимо от конюнктурата.</p>
<p> </p>
<p>Заслугата на Тошо Пейков е именно в това <span style="font-family:arial">–</span> показва снимките и „опорните точки” на делата им така, както той ги разбира. Който не е съгласен, да направи друга книга, но със същото преклонение към онези дейци, които наистина са изградили България след онова „присъствие”, и без крайно акцентиране върху грешните им решения. Защото те скъпо са платили за тях. Като цар Фердинанд, който до края на дните си остава да живее извън България и е непогребан в Кобург, но няма как да се крият заслугите му за изграждането на съвременна България и институциите й по време на неговото управление. Друг е случаят с неговия син цар Борис ІІІ, богато представен в книгата, на чиято кончина „никой не се е радвал”, както казва проф. Пантев. Поляризираните оценки днес не вършат работа. Обществото ни толкова много е разделено, толкова обезсърчено, че определения като „нещастния цар Батенберг” звучат кощунствено. Та това е героят от Сливница! Вижте съпругата и децата му години след като не е в България!</p>
<p> </p>
<p>Т.нар. „царски времена” няма как да се отделят от държавното величие и от успехите или паденията на България. Спокойното и балансирано представяне на личностите на нацията, които са оставили благодатна среда, може и да е нашето оръжие в тази „историческа политика”, която се води около нас и най-вече между големите в геополитиката. Ако се види как стои премиерът Тодор Иванчов при среща с министъра на земеделието на Турция в 1899 г., няма как да не повярваме, че и ние го можем. А ако се види посрещането на българските воини като освободители на Добруджа, може и капка гордост да ни обземе. При вида на артисти на излет в Люлин през 1926 г. пък може и завист човешка да избуи. Въпросът е да си повярваме. И да намерим точните личности. Някои казват, че е крайно време. Историческата политика не е мит, а ние това оръжие си го имаме по наследство. Тошо Пейков само го е загатнал.</p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
