Блясъкът и двуличието на българската дипломация

Вчера (четвъртък) сутринта препълненият салон на Съвета за външни отношения (Council on Foreign Relations), един от най-влиятелните американски тинктанкове и издател на списание „Форин афеърс“, бръмчеше от възбуда. Единият от участниците в дискусията за образованието, екстремизма и глобалното лидерство, Тони Блеър, вече говореше от сцената. Макар провален политик, смятан от мнозина за военопрестъпник, пък и мразен като собственик на глобална корупционна бизнес империя, бившият британски премиер остава желан оратор на такива елитни сборища – сред членовете на съвета в публиката имаше видни американски политици, дипломати, банкери и други бизнес лидери, учени и медийни могули. Блеър – тройно рафиниран лондонски адвокат, майстор на самоиронията и умерено дозираната искреност, печели публиката с отговорите си и най-неудобните въпроси, които му задават – като за неговата собствена вина за разпалването на близкоизточния екстремизъм вследствие войната в Ирак или отношението му към диктаторските ексцеси на Ердоган. Той твърди не без основание, че екстремизмът в Близкия изток има дълбоки местни корени и че е грешка да се обинява за него само Западът. 

Вторият участник в дискусията, Ирина Бокова, закъсняваше. Водещата Джейми Мисик, съпрезидент на консултантската фирма на Кисинджър, обясни, че е попаднала в задръстване край ООН, нещо нормално за Ню Йорк тези дни. Въпреки това се усещаше, че сред американския външнополитически елит се е развил нещо като култ към Бокова. Когато тя най-после пристигна, посрещнаха я със спонтанни аплодисменти, прекъснали Блеър на половин дума, и двамата се разцелуваха сърдечно. Неговата фондация участва в образователни проекти в много страни и има допирни точки с ЮНЕСКО. Когато дискусията свърши, желаещите да поговорят с Бокова или поне да я поздравят бяха едва ли не всички присъстващи в залата – и тя едва се отскубна от ръцете им за следващия си ангажимент. Блеър отдавна се беше изпарил. Сред почитателите й мярнах и Джилиан Соренсен, бившата дългогодишна заместничка на генералния секретар на ООН. 

Като оратор Бокова е далече от блясъка на Блеър, българският й акцент на английски е доловим, а и панически избягва да взима отношение по противоречиви политически въпроси – тези, за които е най-интересно да се говори. Когато Блеър на шега й предложи да каже вместо него нещо за репресиите в Турция, тя замаха с ръце с фалшиво престорен ужас. Обича да изброява – програми на ООН, по които работи или към които има отношение, проблеми в образованието в страните от Третия свят – а не да се задълбава в една идея. Обича да дава анекдотични примери главно от любимата на многостранната дипломация и безопасна за одумване черна Африка. Придържа се към картината на света на аудиторията си – там общо взето присъстват само три големи западни страни и бившите им колонии в Африка и Западна Азия. Не стана дума за Украйна – крещящ пример в центъра на Европа на самоубийствен екстремизъм у някога цивилизован европейски народ, отгледан с четвърт век сбъркани образование и медии. 

Но при все това култът сред външнополитическия естаблишмент на САЩ е налице. И той се дължи на това, че Бокова е изключително ефикасен лидер на ЮНЕСКО, което призна и Плевнелиев по-късно в речта си пред Общото събрание на ООН – и забележително обтекаем дипломат, умеещ да примирява враждебни позиции за постигане на общи цели. И като добавим симпатията, с която очевидно се ползва в Русия, може да се смята, че избирането й е почти в кърпа вързано. Независимо от помагането или преченето – засега не е ясно кое надделява – на българската дипломация. 

Наблюдавах от кабинките за журналисти над трибуната речта на Плевнелиев и реакцията на публиката. Първи оратор след обедната почивка, залата полупразна, сред немногото присъстващи не зърнах човек, който да го слуша с внимание. Дори министър Митов не го слушаше, почти непрекъснато дупчеше с пръст телефона си, сигурно есемесваше. Министърът седеше на мястото на водача на делегацията, според ооновския етикет, вицепремиерката – до него, в средата.

Снимка: Валентин Хаджийски

Плевнелиев, както обикновено, говореше (на английски) вяло, но не му личеше да чака с облекчение края на мандата си. По-скоро го притеснява, а и липсата на кандидат на ГЕРБ на фона на неговото отдавнашно бламиране го мъчи. Никъде не отстъпи ни милиметър от написаното и сигурно не може. Сръбският премиер Вучич въобще се отказа да чете и почна да импровизира, също на английски и не особено блестящо – наблегна на бежанския проблем, посочи България като еднакво потърпевша със Сърбия, натърти, че „Косово и Метохия“ си остава сръбска провинция. Плевнелиев пък изпя литанията за териториалната цялост на Украйна, „ескалацията на конфликта“, „неизпълнението на Минск“ и непризнаването на „незаконната анексия“ на Крим. Но изложението му за бежанците беше бледо, написано от космическа, а не специфично българска гледна точка. 

 Снимка: Валентин Хаджийски

Президентът наистина похвали Бокова за работата й в ЮНЕСКО, но преди това ни в клин, ни в ръкав цитира дълбока миисъл на еврокомисарката Кристалина, а също похвали Н. Младенов и особено ласкаво – Ст. Тафров, за отличната им работа в ООН. Изглежда с цел потапяне на комплимента за Бокова. Имаше и няколко хвалби за неизвестни на широката публика, но явно суперуспешни български председателства на групи в ООН и ЕС. 

Когато в края на речта дойде време да каже и за кандидатурата на Бокова, Плевнелиев забрави да я назове по име. Генералният секретар трябва да е жена от Източна Европа, ние имаме силен кандидат, каза той с безизразен глас – и благодаря за вниманието. За сравнение македонският президент Гьорге Иванов подкрепи своя кандидат Керим още в началото на изказването си, и то доста развълнувано, с лично отношение. 

Двусмислието в думите и поведението на президента и българската делегация по въпроса за кандидатурата е програмирано лично от премиера. На приема в Постоянното представителство при ООН снощи по случай Деня на независимостта и „в чест на Бокова“ от ухо на ухо се шушнело, че Борисов пак иска да издига кандидатурата на Кристалина. От това са недоволни и някои добросъвестни десни колеги – смятат, че се излагаме. Официално Плевнелиев обаче повторил ласкавата си оценка за Бокова от речта в ООН и от срещата с българската общност в неделя и тя му благодарила за подкрепата. 

За съжаление не бях свидетел – приемът бил с покани, изпращащите поканите не сметнали за целесъобразно да поканят автора на няколко коментара по темата в „Гласове“ и „Труд“ с десетки хиляди читатели онлайн и принт, с препечатки и в други медии. Не успях да изтръгна от присъствалите колеги кои чужди делегации са уважили приема и на какво равнище. Какво говорят представителите ни на срещите си на четири очи с чуждите си колеги – също те си знаят. 

България е на последно място в „цивилизования“ свят по свобода на медиите и на първо място по наплашеност на чиновниците. Бил съм и аз чиновник в 90-те години – такова нещо тогава нямаше. Чувал съм от стари хора, че и при диктатора Живков е нямало. Оловната сянка на ГЕРБ сковава душата.