Американските избори: Рисковете на професията - атентатите (част III)

Американските избори: Рисковете на професията - атентатите (част III)
Без съмнение българската общественост и медии проявяват траен интерес към политическото положение в Съединените щати. Оправдано той се повишава в годините на избори за президент. Преобладаващият брой коментари в пресата и електронните издания обаче слага акцент основно върху текущия изборен процес. На вниманието на читателите на „Гласове” сега е представен първият у нас комплексен анализ на американската президентска демокрация. Изследването съдържа осем подчасти, които ще бъдат публикувани в рамките на двете последни седмици преди изборите в САЩ.

 

 Снимка: "Дневник"

 

V. Рисковете на професията

 

Някъде в средата на ХIX век в САЩ става нарицателен алегоричният израз „Господ е създал големите хора. Той е създал и малките, но полковник Колт създаде своя 45-калибров револвер, за да изравни едните с другите”.

 

Несъмнено произведението на полковник Колт е „ценно нещо”. Но и „Деринджър” е „прекрасна вещ” – с него са убити двама американски президенти – Ейбрахам Линкълн и Уилям Маккинли. 

 

Атентатите срещу президенти имат и своя по-раншна история. Андрю Джаксън се връщал от погребението на един сенатор, съпровождан от множество конгресмени, журналисти и приятели. Когато приближил колоните на стария Капитолий, изведнъж се появил непознат човек и насочил срещу него два револвера. След изстрелите президентът останал незасегнат, вдигнал бастуна си и го насочил към атентатора. Последващите два куршума се оказали също безрезултатни. Старият воин сам обезвредил нападателя. По това време все още не съществувала президентска охрана. 

 

Веднага след нападението много хора се питали кой е негов инициатор. Те обаче изпитали разочарование, защото Ричард Лауренс бил сам. Имигрант от Обединеното кралство, той работил в столицата като бояджия. Но след някакво психическо сътресение си въобразил, че е крал Ричард III. Считал, че САЩ са все още британска колония, а техният президент незаслужено заема неговото място. Ето защо решил да убие Андрю Джаксън с вярата, че след това ще стане американски крал.

 

Талантливият и високоплатен актьор Джон Уилкс Буут е сред множеството жители на столицата, които на 11 април 1865 г. приветстват речта на Ейбрахам Линкълн пред Белия дом. През това време идеята му да отвлече американския президент, за да постигне прелом във войната на Севера и Юга, се е превърнала в утопия. Два дни по-рано войските на генерал Робърт Лий са се предали на генерал Юлисис Грант при Апотомакс.

 

Остава да се изпробва още една химера – паралелно покушение срещу президента, вицепрезидента /Андрю Джонсън/ и държавния секретар /Уилям Стюарт/, който лежи вкъщи след счупване на ръката. Съучастниците на Буут се оказват непохватни или страхливи. Но актьорът изиграва своята последна роля пред 1600 зрители в театър „Форд”, влизайки в ложата на президента… Едва ли по този начин „Югът е отмъстен”. Отстранен е един велик мъж в американската история, когото и до ден днешен сочат за един от „големите президенти” на страната.

 

Преди да стреля срещу Джеймс Гарфийлд, Чарлз Гито отива в столичния затвор, за да види дали условията в него са „сносни” с оглед евентуалния му бъдещ престой. Написаната от него книга „Истината”, заедно с револвера, използван при покушението, той завещава на библиотеката на Държавния департамент. А когато го водят на мястото за екзекуция, поне 250 души са заплатили грандиозната за онова време /1881/ сума от 300 долара, за да присъстват на изпълнението на смъртното наказание.

 

„Хроника на една предизвестена смърт” – може би така най-кратко може да бъде обрисувано убийството на Уилям Маккинли – президента, с когото американците влязоха в ХХ век. През април 1901 г. „Ню Йорк Джърнъл” пише: „Ако убийството е единственият начин да се избавим от вредната практика и глупавите хора, какво пък – нека извършим това убийство”. Малко преди това там е публикувано четиристишието:

Куршумът прониза Гебел /губернатора на Кентъки – б.м., М.Г./

и кръжи,

но на Запад не ще продължи.

Всеки разбира – той вече лети,

Маккинли мъртъв да повали.

 

На панамериканското изложение в Бъфало президентът Уилям Маккинли съобщава, че ще се ръкува с всеки, който дойде при него. Леон Чолгош няма вид нито на анархист, нито на душевно болен. Неговото спокойно, симетрично и красиво лице подхожда повече на пастор, банков касиер или на гимназиален учител. Под превръзката на дясната му ръка е скрито оръжието. На президента той подава лявата си ръка, а с другата натиска спусъка. Присъстващите искат да го линчуват на място, но тежко раненият президент им прави знак да спрат.

 

За атентатора подготовката вероятно е била дълга, но процесът срещу него – съвсем кратък. Той е първият от политическите убийци в САЩ, който се отправя за екзекуция към нововъведения „електрически стол”.

 

Теодор Рузвелт заема овакантеното място и констатира, че от седемте последни президенти на страната има вече трета жертва. Голямата тревога, която изпитват всички „честни американски граждани” от подобни деяния, явно не е била нито толкова голяма, нито толкова споделена. Единадесет години по-късно, когато той прави предизборна обиколка в президентската кампания, се оказва мишена на дребния търговец Йохан Шранк. Това за малко не му осигурило трети мандат, тъй като обществеността е разчувствана и от атентата, и от смелото държание на Теодор Рузвелт. В същото време обаче кандидатът на Демократическата партия Томас Удроу Уилсън претърпява автомобилна катастрофа. Изданията с гръмки заглавия съобщават за новата сензация – в началото на ХХ век автомобилните злополуки са нещо съвсем ново. В съзнанието на американците изведнъж челно място заема „жертвата на техническия прогрес”.

 

Следствието установява, че докато си е бил в Италия, Джузепе Зангара е искал да убие Виторио Емануеле III. Преселвайки се в САЩ през 1923 г., той се насочва към равностойна жертва – първоначално Джон Калвин Кулидж, но не успява да се подготви. След това определя за мишена Хърбърт Хувър, но неговият мандат изтича. В новата ситуация под прицела се оказва бъдещият президент Франклин Делано Рузвелт. Когато той е на посещение в Маями, малко преди официалното встъпване в длъжност, изстрелите са факт, но жертвата е друга – Антонин Чермак, кмет на Чикаго, който посрещнал Рузвелт в градския парк.

 

На 22 ноември 1963 г. Джон Кенеди се приземи на летището „Лъв Фийлд” /Поле на любовта/. Малко по-късно националната програма на Си Би Ес е прекъсната и Уолтър Кронкайт, вместо да говори за любов, съобщава: „В Далас, щата Тексас, по президентския кортеж са дадени три изстрела…”.

 

Това своеобразно „убийство на века” не само дълбоко разтърси САЩ, но оставя много въпросителни въпреки 26-те тома, останали след разследванията на Комисията „Уорън” през 1964 г., и още 12-те на специалния комитет на Камарата на представителите през 1979 г. 

 

Лансирани са идеи за „дългата ръка” на тогавашния шеф на ФБР Джон Едгар Хувър, който недолюбвал братята Кенеди, за кубинските емигранти… Даже съвсем наскоро се прокрадна откритието, че вицепрезидентът Линдън Джонсън знаел нещо за планираното покушение.

 

Когато научил за смъртта на Кенеди, Мартин Лутър Кинг казал на съпругата си Корета: „Същото ще стане и с мен”. В една априлска вечер на 1968 г. куршумът от снайперска карабина го застигна на терасата на един хотел в Мемфис. Само часове след това ФБР има готова декларация, че липсват данни за заговор. Джеймс Ърл Рей не само признава вината си, но и упорито повтаря: „Сам съм, други, няма”. Според прилаганото в случая наказателно право престъпник, който направи самопризнания, се осъжда без съдебен процес. Така и Рей получава своите резонни 99 години.

 

Една комисия на Конгреса все пак се заема със случая и след като похарчва пет милиона долара, признава, че все пак заговор е имало. Но само това!

 

Няколко години по-рано Джеймс Ърл Картър бе поставил портрета на Мартин Лутър Кинг в губернаторската си резиденция в Атланта, а през 1986 г. Роналд Рейгън обяви датата на неговия рожден ден /15 януари/ за празник.

 

Горещата 1968 г. сложи край и на още една възходяща политическа кариера. През нощта на 5 юни в хотел „Амбасадор” в Лос Анджелис демократите празнуват победата на Робърт Кенеди на първичните избори в Калифорния. Пред микрофоните претендентът призовава: „Е, напред към Чикаго, където ще се проведе Националният конвент на неговата партия, за да спечелим и там”. Но после идва редът на Сирхан Бишара Сирхан и на неговите изстрели. Твърди се, че той е бил отпред, смъртоносното попадение в Робърт Кенеди е отзад…

 

Но докато неговото убийство има поне формален повод – Сирхан е палестинец, а Кенеди подкрепял ционистите, то малко по-късно се появява един друг кандидат-убиец „по принцип”. На А. Бремер му било безразлично дали ще покоси Хюбърт Хъмфри /вицепрезидент по времето на Линдън Джонсън и кандидат на демократите за президент през 1968 г./, Джордж Макгавърн /сенатор и кандидат за президент през 1972 г./ или новоизбрания президент Ричард Никсън. В полицейските протоколи е запазено признанието му, че един път не стрелял по президентския кортеж, защото Никсън „не бил” облечен прилично. Най-накрая жертва става „скромният” по мащаб губернатор на Алабама – Джордж Уолъс, който получава пожизнена парализа на долните крайници. Остава и съжалението: „За мен бе по-добре да убия стария Джон Едгар Хувър. След смъртта си той би се котирал наравно с президентите”.

 

Когато през 1974 г. под заплахата на импийчмънт Ричард Никсън си отиде от президентския стол, негов наследник стана Джералд Форд в качеството си на вицепрезидент. Той ще стане повече известен с това, че срещу живота му бяха извършени само за 17 дни в края на 1975 г. две последователни покушения, при това и двете от жени. Те бяха осъдени на доживотен затвор в изпълнение на закон от 1965 г., който преценява като особено опасно деянието „убийство на президент, вицепрезидент или друго лице, способно да наследи президентски пост след вицепрезидента”.

 

„Платете 47 долара и оръжията са ваши” – казва оръжейният търговец на Джон Хинкли. Той плаща и тръгва да гърми по Роналд Рейгън през март 1981 г., за да направи впечатление на Джоди Фостър, в която е фатално влюбен. Изстрелите не погубват президента, но със сигурност политическата кариера на новоизбрания държавен секретар и бивш главнокомандващ силите на НАТО Алекзандър Хейг. Докато държавният глава е подложен на операция, генералът се спречква с вицето Джордж Буш кой да изпълнява функциите му.

 

Живял в древността един младеж на име Херострат. Той бил запленен от идеята да остане завинаги в историята и понеже не намерил друг способ – запалил храма на Афродита в Ефес. Запалил го… и останал в историята. А тя нарекла подобно безумие „херостратова слава”.

 

В началото на 80-те години си купих издадената в САЩ книга „История на престъпността в снимки и картини”. В луксозния том са намерили място материали за живота на такива „бележити” американци като Джеймс Дилинджър, Ал Капоне и Бъгси Сийгъл, Бостънския удушвач и кой ли още не… Там фигурират и познатите ни вече Буут, Чолгош, Зангара, Рей… 

 

Във Феър Парк в Далас, по подобие на Музея на мадам Тюсо, са представени основните действащи лица в убийството на Кенеди. Срещу такса от един долар любопитните можеха да посещават последната квартира на Лий Харви Осуалд на Бъркли Стрийт №1026. Сред многото паметници на Кенеди може би най-поразителният се намира на шестия етаж на далаския музей, където ежегодно около 350 000 души се изкачват, за да видят мястото, където Осуалд е чакал президентския кортеж на 22 ноември 1963 година.

 

В края на 60-те години на ХХ век тогавашният кмет на Сан Франциско призова гражданите да предадат доброволно притежаваното огнестрелно оръжие, от което чрез претопяване да бъдат издигнати паметници на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди. Подобни паметници и до ден днешен няма – явно пожертваното за тази цел количество метал не е стигнало дори за бюстове.

 

 

Следва продължение

Първата част можете да прочетете тук

Втората част можете да прочетете тук

 

 

---------------------------

Маргарит Ганев е роден през 1959 г. в гр. Попово. От 1991 г. е главен секретар на Българската асоциация по международно право, а от 2010 г. член на Изпълнителния съвет на Асоциацията по международно право – Лондон. Заместник-председател на Националния организационен комитет на Седемдесет и петата световна конференция по международно право в София – 2012 година. От 2004 г. е член на българската национална група в най-стария международен правораздавателен орган – Постоянния арбитражен съд в Хага. Съставител на издадения през 1995 г. сборник с политически мисли и афоризми „Изречено-останало”.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • разочароващо

    31 Окт 2016 8:58ч.

    Много разочароващо четиво. Излиза, че за да се махне един човек, който се е вкопчил яко във властта може да стане само чрез отстрел. Ами какво да правим ние като не сме чак толкова кръвожадни, но си даваме сметка, че всеки път ни лъжат и фалшифицират изборния резултат?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи