Уилям Фридкин: Свободата не съществува в киното

Почти на 80 г., Уилям Фридкин е познал всичко: успех, богатство, но също и провала и телефона, който вече не звъни. Среща с един гигант в киното, който се е научил да се снишава.

- Един прост въпрос в началото. Как сте, г-н Фридкин?

- Забележително добре за човек на моята възраст! Имам няколко операции на сърцето, на гърба, проблеми с простатата, с щитовидната жлеза… Благодарение на Бог и напредъка на медицината, аз съм във форма. Е, спрях тениса, ските и баскетбола…

- Ако трябва да отидете отново на снимки, пълни с приключения, като тези на “Магьосникът”, заснет през 1977 г. в сърцето на джунглата, в Доминиканската република, ще тръгнете ли?

- Разбира се! Заснемането на филм е като карането на колело, то не се забравя. В момента, в който седнете на него, мускулите ви си спомнят какво трябва да правят. Може би няма да съм толкова бърз, но да, ще съм способен да го доведа до края… Имам купища проекти, които чакат, нищо не ме плаши.

- Последните ви два филма, „Bug” и „Killer Joe”, са адаптации на театрални пиеси, които се развиват почти при закрити врати. Умишлено ли стеснихте творческото си пространство?

- Не разсъждавам по този начин. С възрастта ставаш по-мъдър, разбираш по-добре вътрешния свят на героите си, отиваш по-надалеч с тях… Тези две пиеси на един и същи автор, Трейси Летс, ми предоставиха случай да направя това вътрешно пътуване в насилието на героите, техните страсти, изблици… Може би съм пропуснал някои актьори, като Джийн Хекман във “Френска връзка” или Ал Пачино във “Фатален партньор”. Не измервах силата на играта им. По време на снимките на “Фатален партньор” бях винаги зад гърба на Ал Пачино, за да му противореча. Когато днес гледам филма, се питам как той е могъл да направи толкова убедителна роля с толкова сложен режисьор.

- Винаги сте казвал, че героите в киното се определят от действията си. Вярвате ли в това и днес?

- Повече от всякога. Действието съпътства психологията. Преследването във “Френска връзка”, например, не служи само, за да впечатли зрителя, то показва също вътрешното състояние на героя, неговата мания, параноя… И, повярвайте ми, по-лесно е да режисираш надбягване с коли, отколкото да снимаш герой, затворен в една стая. Ако сте поне малко надарен, винаги ще намерите начин да направите преследването убедително. Но психологическото объркване на едно човешко същество е друго нещо…. При Bug и Killer Joe оставих камерата да работи възможно най-дълго време, за да уловя емоциите на актьорите.

- Какво чувствате днес, когато си спомняте за излизането на “Магьосникът” през 1977 г. и последвалия неуспех -  търговски, както и сред критиката?

- Неуспех? Когато сте артист, важното е визията ви в началото да бъде възможно най-близка до тази накрая. Никога не съм бил толкова близо до това от “Магьосникът”. Повече, отколкото с “Френска връзка” или “Екзорсистът”, които се смятат за шедьоври. Не мога да контролирам гледаемостта и погледа на критиците. Но моята визия… С течение на времето, дали “Магьосникът” е голям провал? Вие така ли смятате?

- Не. Опитвах се да разбера в какво състояние на духа е бил човекът, успял във всичко, в момента, в който това изведнъж спира…

- Малко умора в момента, след това, много бързо, увереността, че съм направил най-добрия филм, който съм могъл. Говорите за неуспех, а аз, точно обратното, виждам само художествена реализация. Казвам това без никаква арогантност!

- Киното, специално в Холивуд, е бизнес. Парите ръководят всичко. Там се гледа с лошо око на търговския неуспех…

- So what? (И какво?) Всичко е сложно, а животът на един режисьор в Холивуд не е най-тудното нещо. Всеки трябва да се бори, за да постигне резултати. Не познавам лесна работа.

- Да погледнем на проблема от другата страна. В автобиографията си обяснявате, че след “Екзорсистът” успехът е замъглил способността ви за преценка…

- Животът ми се промени, това е вярно, ставах все по-самотен. Имах много пари, купих си огромен апартамент в Манхатън и къща, близо до Лос Анджелис. Спрях да вземам метрото, вече не ходех по улицата. Виждах се само с хора, с които имам среща. Този начин на живот подхождаше на Стенли Кубрик, повечето от чийто филми нямаха връзка с реалността. Моите винаги са били реалистични. Може би успехът ме лиши от част от моето вдъхновение.

- “Магьосникът” разказва за четирима мъже, изолирани от останалия свят. Това метафора за вашето вътрешно състояние в момента ли е ?

- Съвсем не. Историята беше хубава, това е всичко!

- Това е всичко, наистина ли? Аз виждам във филма все пак битката на четирима мъже, които се борят, за да изплуват в обществото.

- Вижте, аз нищо не интелектуализирам. Нещата ми говорят по един или друг начин и аз се хващам за работа. 

- Може ли да се каже, че някои от вашите филми умишлено имат политическо значение? Кои са те?

-  “Фатален партньор”, например, бе определен за хомофобски. Tour of Duty бе възприет като филм в подкрепа на смъртното наказание. 

Никога не правя политика. Това не ме интересува. Начина, по който се интерпретират моите филми, не ме засяга. За всеки един от тях аз се потопявам напълно в средата, която искам да покажа, подобно на документалист. Единственият, който може да бъде възприет като ангажиран, е първият ми филм, “Народът срещу Пол Крамп” (The People vs Paul Crump), телевизионен документален филм, с който се опитах да спася един осъден на смърт, показвайки пропуските в процеса срещу него. Никога не съм се опитвал да променя манталитета. Просто да развличам възможно най-добре.

- Да се върнем към ключовия период на 70-те г., когато филми като “Междузвездни войни” и “Челюсти”, промениха лицето на киното. Вие, като привърженик на определен реализъм, почувствахте ли се донякъде встрани?

- Когато Франсис Форд Копола ми даде сценария на своя приятел Джордж Лукас, който се казваше “Междузвездни войни”, му го върнах и казах, че това нищо не ми говори и би било грешка да се продуцира (Фридкин има предвид продуцентската къща, създадена от Питър Богданович, Франсис Форд Копола и него самия -б.а.). Добре, така е, направих грешка от счетоводна гледна точка!

 - Отвращава ли ви понятието “блокбастър”?

- Това не е моето кино, но не бих казал, че няма причина да съществува. Както неореализмът в Италия и Новата вълна във Франция промениха кодовете в киното, така и “Междузвездни войни” наложиха други. На популярното кино в голям мащаб.

- Бил ли сте все пак изкушен да се пробвате в този жанр?

- Не.

- Защо?

- Всичко е въпрос на вкус. Съзнавам, че някои зрители днес имат нужда да видят супергерой, който решава всички проблеми. Това не ме грабва. Моите герои са сложни, измъчвани отвътре и не вършат само добри дела.

- Вярвате ли в независимостта на артиста?

- Никой не е наистина независим. Да направиш филм, означава да се подчиниш на серия от финансови компромиси. Свободата не съществува в киното… Това е мит! 

- Въпреки това филмите ви отговарят на вашите възгледи. Така че сте успял да намерите пространство на свобода…

- Един режисьор, който се бори, за да наложи идеите си, е минимумът! Този, който не го прави, не е такъв. За да бъдеш независим, трябва сам да финансираш филмите си, а аз познавам само един такъв човек в историята на киното, това е Джон Касаветис. Във Франция, вие имате Годар, но на него въобще не му пука дали публиката го харесва или не. Но аз не съм такъв.

- Съблазнява ли ви политиката на киностудиата от златната холивудска епоха, на наемните режисьори на заплата?

- Разбира се, бих направил повече филми! Някои режисьори правят четири или пет пълнометражни филма годишно, докато аз понякога трябваше да чакам шест години, дори повече, между два филма. Идеята да се събудя сутринта, да отида в студиото, за да работя, е очарователна. Колкото повече работите, толкова по-добър ставате. В режисьорите би имало по-малко егоизъм, те биха се старали да направят възможно най-добрите филми. Това не пречи да има шедьоври, точно обратното!

- Идвате от скромна среда в Чикаго, в която културата почти е отсъствала. Как запълнихте тази празнини?

- Моята култура се изгради, докато слушах другите. Веднъж някой ми даде книга за американската гражданска война и това ме запали. Друг ми каза: “Върви да гледаш “Гражданинът Кейн” на Орсън Уелс!” Отидох и никога не се върнах наистина. Нещата винаги ставаха по този начин. Когато бях женен за Жана Моро (от 1977 до 1979 г. - б.а.), тя ме накара да прочета “По следите на изгубеното време” на Пруст, представи ме на Жак Тати. C'est la vie !(Такъв е животът!).

- Започнали сте кариерата си с художествени и документални филми за телевизията. На какво се научихте?

- На екипен дух и бързина… Останалото бяха главно преки предавания, много различни от киното.

- Все пак сте снимал един епизод от сериала “Алфред Хичкок представя”. Срещнахте ли се със сър Алфред?

- Да, но научих повече от филмите му, отколкото от срещата си с него. Първият път, когато ме видя, ми направи забележка за облеклото ми, което според него беше прекалено небрежно. Хичкок говореше много малко за работата си.

- За много млади режисьори вие сте учител. Чувствате ли се близък до днешните режисьори?

- За това би трябвало да гледам техните филми, но това не е така. Нямам нито време, нито желание. Адаптациите на комикси са ми скучни и понеже повечето филми са такива, се отказах да гледам. Но ако ми кажате имена, бих опитъл…

Превод от френски: Галя Дачкова