„Никой не знае”, „Чудо”, „Какъвто бащата, такъв и синът” образуват своебразна и неназована трилогия в творчеството на японския режисьор Хирокадзу Коре-еда. Стилът му съчетава реализъм и документален подход. Коре-еда обича да превръща киното във вид свидетелско наблюдение, което обаче е лишено от мелодраматизъм и идеалистичен патос. Всъщност творбите му са отклик на променящото се общество в съвременна Япония. Въпросите, които филмите му задават, са: Какво се случва в съвременното японското общество, в постмодерната, глобализираща се епоха? Какви предизвикателства и проблеми стоят пред семейството? Решими ли са и как могат да бъдат преодолени? Има ли промяна в традиционните семейни ценности? Какво преживяват децата в непрестанните трансформации, засягащи света на възрастните?

 

 

Остро социален автор ли е японският майстор на съвременното кино Хирокадзу Коре-еда, след като толкова често се занимава с проблемите на семейството и децата в творбите си? И да, и не. Защото социалният дискурс в киното му не е дидактичен и доминантен, а скрит в дълбоките пластове на посланията. Както е скрита и дискретна топлината в работите му.

Трите кинотворби – Никой не знае, Чудо, Какъвто бащата, такъв и синът, са с различен емоционален колорит, различни послания и кръгове на проблематиката. Все пак в основата на конфликтите са заложени подтемите за отговорността, социализацията, тревожността, самотата, смъртта, маргинализацията, алиенацията, травмата, аутсайдерството, отсъствието на родителя, липсата, празнотата, предателството. Но и също така – надеждата и вярата в чудо, че ще се случи нещо по-добро. Като социалните казуси в трите филма са крайно нетипични, сериозни и донякъде странни. Гравитиращи на границата на житейския абсурд. А посланията – много повече от универсални!

 

 

 „Никой не знае”

 

 

Изоставеният Акира заедно с неговите братя и сестри трябва да оцеляват самички в малък апартамент в Токио. Децата са от различни бащи и никога не са посещавали училище. Просто майката в един прекрасен момент решава да ги остави да се грижат сами за себе си в големия град и тръгва да си търси другаде късмета, оставяйки бележка, малко пари и заръка най-възрастният, Акира, да се грижи за всички. И така започва драматичната одисея на децата, за която никой не знае. Децата правят всичко възможно, за да оцелеят… Филмът е по истински случай, известен като Скандалът с четирите изоставени деца в Ниши-Сугамо,  в Токио, разтърсил японското общество през 80-те г. на ХХ в. Всъщност това е най-жестокият, драматичен и сериозен филм от трите изброени.

 

 

 

„Чудо”

 

 

 

12 годишният Коичи живее с майка си, баба и дядо в Кагошима. По-малкият му брат Рюноске  пък е с бащата в друг край на Япония-  Хакатата. Разделени при развода на родителите си, двамата братя мечтаят семейството да се събере. Като този, който се надява на истинско чудо, е „големият” – Коичи. И прави всичко възможно да го предизвика, дори вярвайки в съвременни суеверия. Като на пример да видиш първият скорострелен влак,  преминаващ по новоизградената линия. Този филм в сравнение с останалите е категорично най-жизнерадостният, оптимистичен и светъл.

 

 

 

„Какъвто бащата, такъв и синът”

 

 

Рьота е архитект с шеметна кариера в Токио. Без проблем осигурява охолен живот на съпругата си Мидори и шестгодишния им син Кейта. Като в латиноамериканска сапунка обаче се оказва, че Кейта не е тяхно дете, а е разменен в родилното отделение с дете от друго семейство, с много по-нисък социален статус. Причината за тази размяна е медицинска сестра, решила да въдвори ред в световната класова несправедливост. Двете семейства се налага да се срещнат и да решат какво ще правят от тук нататък с момчетата. Рьота е категорично обеден, че трябва да се върнат децата при истинските биологични бащи. Дали обаче това е толкова лесно?

 

 

 

Това не са по тип детски филм, предназначени за детска аудитория. А категорично са произведения за възрастни, в жанра на драмата. Единствено Чудо попада в категорията „семеен филм”, който е подходящ и за по-млада публика.

В трите кинопроизведения светът на детето е видян, разчетен, обяснен отлично.  Хирокадзу Коре-еда доказва, че игрално кино със способите на документално се прави по-трудно. А пък филм за възрастни с обект „светът на детето” е още по-труден за реализация. Но пък крайният резултат е неподправено истински и по-хубав. Целта е висока и амбициозна – катарзис на обществото.  Защото конфликтите във филмите му са силни, но и тихи, нараняващи екзистенца, битието, психиката, душата и сърцето на всяко порастващо хлапе независимо от принадлежността му.

 

 

Ако обърнем поглед в историята на японското кино, ясно се вижда, че образът на детето като социален проблем се развива непрестанно от класическите режисьори Ясуджиро Одзу, Хеносуке Гошо, Акира Куросава, Микио Нарусе и т.н. Всички те по различен начин интерпретират сложните екранни и драматични съдби в контекста на семейството. Идеалните родители, достойнството, разпадът на фамилията, илюзорният авторитет на бащата, дегероизацията на родителските образи, конфликтите между семейството и обществото – всичко това намира важно място в японското кино. И следва актуалните промени в обществено-историческия строй.

Семейството е активен и променлив модел на многообразието в обществото. Чрез филмите си японските режисьори дават своите гледни точки към един ключов момент за Япония: децата са на/за семейството или на/за нацията? Творчеството на Коре-еда не прави изключение и дори често бива сравняван с Одзу и Нарусе. Както и класиците, той елегантно и предизвикателно критикува съвременността, изкарвайки тихо на повърхността неудобни въпроси, свързани с проблемите на обикновения човек, който е част или поне претендира по свой начин да бъде част от семейната среда и обществото.

 

 

Никой не знае, Чудо, Какъвто бащата, такъв и синът образуват неформална трилогия и представят по различни начини темата за взаимоотношенията деца-възрастни, деца-деца, деца-общество. Хирокадзу Коре-еда начупва на малки парчета шаблона за традиционното японско семейство . Идеята за детството като пространство, което е идеално, сигурно, невинно и грижовно е тотално разбита. Стереотипите са на парчета, за да бъдат пренаредени в нов пъзел, показващ нова, моментна картина на състоянието.

 

 

Образите на момчетата в трите филма са рефлективни. В тях се оглеждат възрастните – активните участници в социума. Безмилостно. За да разберат кои са, докъде са стигнали и накъде отиват. Моралната рамка, която обрамчва глобалната, преструктурирана панорама на обществото, често е стряскаща. Оболяваща. Отрезвяваща. Майсторството на Коре-еда обаче е именно в това, че я бродира бавно, бод по бод, изграждайки дълбоко емоционално напрежение. Същевременно в режисьорския си подход авторът никога не завършва и не стяга бримките на рамката. Оставя свободни нишки. Със своите отворени филмови финали (характерни и за трите творби) той оставя място за надеждата. Позитивното, което ще разплете негативните възли. Така на зрителя се дава шанс да пренареди, благодарение на филмовото послание, парчетата начупена реалност.

 

Още от категорията

Напиши коментар