Остро социален автор ли е японският майстор на съвременното кино Хирокадзу Коре-еда, след като толкова често се занимава с проблемите на семейството и децата в творбите си? И да, и не. Защото социалният дискурс в киното му не е дидактичен и доминантен, а скрит в дълбоките пластове на посланията. Както е скрита и дискретна топлината в работите му.
Трите кинотворби – Никой не знае, Чудо, Какъвто бащата, такъв и синът, са с различен емоционален колорит, различни послания и кръгове на проблематиката. Все пак в основата на конфликтите са заложени подтемите за отговорността, социализацията, тревожността, самотата, смъртта, маргинализацията, алиенацията, травмата, аутсайдерството, отсъствието на родителя, липсата, празнотата, предателството. Но и също така – надеждата и вярата в чудо, че ще се случи нещо по-добро. Като социалните казуси в трите филма са крайно нетипични, сериозни и донякъде странни. Гравитиращи на границата на житейския абсурд. А посланията – много повече от универсални!
„Никой не знае”
Изоставеният Акира заедно с неговите братя и сестри трябва да оцеляват самички в малък апартамент в Токио. Децата са от различни бащи и никога не са посещавали училище. Просто майката в един прекрасен момент решава да ги остави да се грижат сами за себе си в големия град и тръгва да си търси другаде късмета, оставяйки бележка, малко пари и заръка най-възрастният, Акира, да се грижи за всички. И така започва драматичната одисея на децата, за която никой не знае. Децата правят всичко възможно, за да оцелеят… Филмът е по истински случай, известен като Скандалът с четирите изоставени деца в Ниши-Сугамо, в Токио, разтърсил японското общество през 80-те г. на ХХ в. Всъщност това е най-жестокият, драматичен и сериозен филм от трите изброени.
„Чудо”
12 годишният Коичи живее с майка си, баба и дядо в Кагошима. По-малкият му брат Рюноске пък е с бащата в друг край на Япония- Хакатата. Разделени при развода на родителите си, двамата братя мечтаят семейството да се събере. Като този, който се надява на истинско чудо, е „големият” – Коичи. И прави всичко възможно да го предизвика, дори вярвайки в съвременни суеверия. Като на пример да видиш първият скорострелен влак, преминаващ по новоизградената линия. Този филм в сравнение с останалите е категорично най-жизнерадостният, оптимистичен и светъл.
„Какъвто бащата, такъв и синът”
Рьота е архитект с шеметна кариера в Токио. Без проблем осигурява охолен живот на съпругата си Мидори и шестгодишния им син Кейта. Като в латиноамериканска сапунка обаче се оказва, че Кейта не е тяхно дете, а е разменен в родилното отделение с дете от друго семейство, с много по-нисък социален статус. Причината за тази размяна е медицинска сестра, решила да въдвори ред в световната класова несправедливост. Двете семейства се налага да се срещнат и да решат какво ще правят от тук нататък с момчетата. Рьота е категорично обеден, че трябва да се върнат децата при истинските биологични бащи. Дали обаче това е толкова лесно?
Това не са по тип детски филм, предназначени за детска аудитория. А категорично са произведения за възрастни, в жанра на драмата. Единствено Чудо попада в категорията „семеен филм”, който е подходящ и за по-млада публика.
В трите кинопроизведения светът на детето е видян, разчетен, обяснен отлично. Хирокадзу Коре-еда доказва, че игрално кино със способите на документално се прави по-трудно. А пък филм за възрастни с обект „светът на детето” е още по-труден за реализация. Но пък крайният резултат е неподправено истински и по-хубав. Целта е висока и амбициозна – катарзис на обществото. Защото конфликтите във филмите му са силни, но и тихи, нараняващи екзистенца, битието, психиката, душата и сърцето на всяко порастващо хлапе независимо от принадлежността му.
Ако обърнем поглед в историята на японското кино, ясно се вижда, че образът на детето като социален проблем се развива непрестанно от класическите режисьори Ясуджиро Одзу, Хеносуке Гошо, Акира Куросава, Микио Нарусе и т.н. Всички те по различен начин интерпретират сложните екранни и драматични съдби в контекста на семейството. Идеалните родители, достойнството, разпадът на фамилията, илюзорният авторитет на бащата, дегероизацията на родителските образи, конфликтите между семейството и обществото – всичко това намира важно място в японското кино. И следва актуалните промени в обществено-историческия строй.
Семейството е активен и променлив модел на многообразието в обществото. Чрез филмите си японските режисьори дават своите гледни точки към един ключов момент за Япония: децата са на/за семейството или на/за нацията? Творчеството на Коре-еда не прави изключение и дори често бива сравняван с Одзу и Нарусе. Както и класиците, той елегантно и предизвикателно критикува съвременността, изкарвайки тихо на повърхността неудобни въпроси, свързани с проблемите на обикновения човек, който е част или поне претендира по свой начин да бъде част от семейната среда и обществото.
Никой не знае, Чудо, Какъвто бащата, такъв и синът образуват неформална трилогия и представят по различни начини темата за взаимоотношенията деца-възрастни, деца-деца, деца-общество. Хирокадзу Коре-еда начупва на малки парчета шаблона за традиционното японско семейство . Идеята за детството като пространство, което е идеално, сигурно, невинно и грижовно е тотално разбита. Стереотипите са на парчета, за да бъдат пренаредени в нов пъзел, показващ нова, моментна картина на състоянието.
Образите на момчетата в трите филма са рефлективни. В тях се оглеждат възрастните – активните участници в социума. Безмилостно. За да разберат кои са, докъде са стигнали и накъде отиват. Моралната рамка, която обрамчва глобалната, преструктурирана панорама на обществото, често е стряскаща. Оболяваща. Отрезвяваща. Майсторството на Коре-еда обаче е именно в това, че я бродира бавно, бод по бод, изграждайки дълбоко емоционално напрежение. Същевременно в режисьорския си подход авторът никога не завършва и не стяга бримките на рамката. Оставя свободни нишки. Със своите отворени филмови финали (характерни и за трите творби) той оставя място за надеждата. Позитивното, което ще разплете негативните възли. Така на зрителя се дава шанс да пренареди, благодарение на филмовото послание, парчетата начупена реалност.