Новият български филм „Каръци” е най-доброто попадение в режисьорския бекграунд на Ивайло Христов. Комуникативно естествен, отдаден на публиката, тъжно-смешен, с парещи молекули абсурд, ненатрапчив, графичен, лек, свеж и готин. Даже много, много готин.
„Каръци”: да прецакаш сивотата
Елена Телбис (Елена) и Ованес Торосян (Коко) в "Каръци" на Ивайло Христов

 

Затънтено провинциално градче. Всъщност действието може да е навсякъде, дори да се случва в някой софийски квартал или просто в друга бивша соцстрана със сходен натюрел. Все едно. Важното е… да е сиво. Ама толкова сиво, че чак да е прекалило в монохромното си разнообразие. Тук въздухът лепне. Хронотопът тъне в скука и ступор. Улиците не са разбрали кога са станали павирани мумии. Дърветата стоят нелепо живи по ръба на канавките. Градската галерия прилича на мавзолей. Вее досаден хлад – от вездесъщия панелен пейзаж, от училището, от изоставените вагони, отбити в страничните коловози. От централния площад – толкова е изпразнен от съдържание и смисъл, че неминуемо ще те хване парадоксална агорафобия още докато визуално преминаваш през него чрез екрана. Неоновите реклами на поредния мегашоп, преизпълнен с китайски стоки (но иначе пуст!), доминират над спорадично появилите се човешки фигури. Като във филм на немския експресионизъм те се надвесват над беззащитните сенки, пролазили на паркинга. Също пуст.

 

 

И сред цялото това чудно жизнеописание щъкат разни забележими, щури и симпатични персонажи. Някак си живеят във всеобщата прецаквация на нескончаемия преход, опитвайки се да се борят с този провинциален, всеяеден постсоц вампиризъм. Пардон – реализъм. Та ето обитателите на болезнено познатата действителност:

 

Елена (в ролята е Елена Телбис, която много повече харесвам в киното, отколкото в театъра). Тя, „лошото” момиче на училището, подпалвачката, ъндърграунд мацка, маргиналната бунтарка, която може да отстоява собственото си мнение дори и с челен удар, мечтателката за попрок сцена и големия град. Искаща да бъде обичана по нейния си начин. Ама не се получава, защото е девойка карък, на всичкото отгоре в тотална конфронтация с майка си.

Майката на Елена (драматично силна Кристина Янева): самотна, изоставена, жена карък, търсеща утеха в поредица от евтино-застаряващи междупанелни любовници, нежелаеща да разбере къде бърка в отношенията си с Елена

Коко (преекспониран до втръсване в киното ни Ованес Торосян, но идеален за ролята и най-после в различно амплоа): абсолютният хроничен карък, ученик в последните класове, свястното момче, което хич, ама хич не иска да е свястно, влюбеният, авантюристът, романтикът, чаровникът, добрякът балък, по малко смотаняк, льохман и задръстен, даже става и за изплесок (какво значи това, ще видите във филма).

Родителите на Коко, баба му, вуйчото – избягали от бг каръщината със собствен стил. Майката и бащата са на гурбет в Гърция, ескапизмът на бабата (чудна Рут Рафаилова) е в света на Алцхаймер, а на вуйчото – в селската разпадаща се тоалетна на двора (нищо че е „велик” бизнесмен с голяма къща и кинти).

Гошо и Пацо (много на място Георги Гоцин и Пламен Димов) – също добри момчета, верни авери на Коко, които искат да си останат свестни, нищо че са от отбора на по-дребните каръци.

Данчето (братовчедка на един от двамата, Християна Йотова) – отракана, около 20+ годишна, но с вече прозиращ лелински алюр. Тя никога не си задава фундаментални въпроси от сорта „дали битието определя съзнанието или обратно?”, защото философията не мож я затвори в буркани и зимнина не става. Но пък за сметка на това кака Данче внася разведряване на сивотата, като оправно оправя (във всеки един смисъл на думата) закъсали младежи, но последното май не важи за хроничните каръци като Коко.

Катерина (Йована Йорданова – находка!): около 7-годишна. Момиче. С куче. Брутално откровена, ярка, самодостатъчна, решителна. Антикарък!

 

 

Когато обаче в градчето пристига рок бандата „КислОрОд” със сбъркан псевдопродуцент (познат Ненчо Илчев), нещо радикално се променя, живва, размества, дефрагментира… Фронтменът на групата Ники – наричан фамилиарно от мениджъра на групата „Николайчо” (блестящ Деян Донков), е колоритен, ултрасекси пич, много искащ да бъде звезда от ранга на Джим Морисън. Неслучайно сваля за бройка и мъжко его всевъзможни момичета с лафа Здравей, обичам те, как е твоето име? Е, честно казано, не знае парчетата от Коса на Милош Форман, но е наясно с емблематичния имидж на Малкълм Макдауъл от Портокал с часовников механизъм на Стенли Кубрик. Това стига, нали? Айде сега, и без такива интелектуални подробности девойките се връзват. Важното е, че става събитие в градчето! съБИТИЕ! Най-после!

 

 

 

Без съмнение „Каръци” трябва да се гледа!

Получил се е чудесен български филм на младежка (а и не само) тематика. Линията му е в контекста на „Подслон” на Драго Шолев. И категорично прецаква сивотата на съвременната ни кинематография, като вкарва обратно зрителите в салона. Нещо много важно: не те е срам въодушевона да препоръчаш български филм. Идете на кино! „Каръци” влиза достойно и талантливо в листата на малобройните ленти от последните 10 години, които с удоволствие и достойно искаш да покажеш на хора, незнаещи какво се случва в родното ни производство. Ето и наградите му: „Златна роза” 2015 – Голямата награда, наградата за най-добра женска роля (Елена Телбис); наградата на гилдия „Критика” към СБФД, наградата на публиката, наградата на акредитираните журналисти; Москва 2015 – „Златен св. Георгий”, наградата на Федерацията на руските филмови клубове, наградата на критиката CInEast 2015 – Наградата на публиката; София филм фест 2016 – награда на гилдията на българските кинокритици.

 

 

 

След „Емигранти” (2002, съвместно с Людмил Тодоров), „Приятелите ме наричат Чичо” (2007), „Стъпки в пясъка” (2010) определено „Каръци” е най-доброто попадение в режисьорския бекграунд на Ивайло Христов. Комуникативно естествен, отдаден на аудиторията, тъжно-смешен, с парещи молекули абсурд. Ненатрапчиво графичен (оператор е Емил Христов). Странно, че арт визията на черно-бялото изображение не се възприема еднозначно. Има хора, които я възприемат като маниерност, разминаваща се с филмовия замисъл. За мен обаче е точно на мястото си. Ако „Каръци” бе цветен, щеше да стои банално, безлично и разсейващо. А така хем е в унисон с идеята за повсеместна сивота, хем на преден план излиза чувствителността на актьорското лице. Дискретна чувствителност, втори наративен пласт. Безмълвни реплики на очите, „подшушнати” зад паравана на уличния диалог. Игра на контрапункти. Езикът на репликите е напълно натурален, жив, без грам декламация и превзет фалш. Още една дочута забележка – „така не говорят в провинцията”. Пак няма да се съглася с този упрек. Какво, трябва да е на регионален диалект ли за автентичност? Стига де…

 

 

Филмът на Ивайло Христов е лек, свеж и готин. Даже много, много готин. Зряло и бляскаво кино на постсоцреализма, което артикулира темите за загубените поколения в непреходния преход, поглеждайки ситуацията през съвсем друга гледна точка. Не чрез обичайното скучновато кахърене, а чрез динамиката на социалната ирония. Отваря нова стилова територия.

 

 

Геговите моменти с елементи на бурлеска енергизират наратива и помагат на филма да не се превърне в поредната лента, разказваща на голям екран това, което всеки ден медиите бълват. Така де, не искам да отида на кино и да гледам същото. „Каръци” е адекватно наблюдение с чувство за хумор и доза болка към настоящето ни. Едва ли всички си дават сметка, но много трудно се прави успешна комедия, която да завладее всички възрастови групи на аудиторията. Подчертавам това, защото си е наистина постижение на Ивайло Христов в съвременното българско кино.

 

 

Всъщност филмът е за порастването; за неминуемите разочарования; за желанието да се утвърдиш като личност, изплуваща над масата; за копнежа да променяш статуквото дори по хлапашки начин. Всички по един или друг начин днес сме оцеляващи аутсайдери и не можеш винаги да се харесаш на всички. Всички изминаваме или сме изминали пътя на конфронтация.

 

 

В едно по-дълбоко фокусиране върху посланията ще видим, че „Каръци” финяшки изследва субкултурите и много елегантно критикува създаването на българския образ на идол-звезда, която винаги е посредствено имитираща, със сляпото и безфантазно копиране на наложени в световния шоубизнес икони. Затова и софийският вокал Николайчо е и с друг отличителен белег – вечната шапка бомбе, гарант, че е „по така ърбън” творец с голямо „Ц”. И изповядва вездесъщото „секс-наркотици-и-рокендрол”. То какво друго?

 

 

Продуцентът Илчев трудно скрива алчността, некадърността, примитивизма и елементаризма си… А момичета се тунинговат за концерта като за последно…

 

 

Същевременно „Каръци” адекватно се вглежда и в умората и безперспективността (за жалост) на малкото селище. Там липсата на алтернатива и полет вече се възприема за норма. Филмът се подиграва незлобливо на дълбоката задръстена провинциалност (от която боледува и големият град), пречеща на развитието и разширяването на погледа. В амалгамата от иронична социална ангажираност прозират и деформациите в семейните ценности, проблемът за скъсаните връзки между поколенията, свалянето на наложените авторитети и ефектите, които произтичат от разместените пластове в обществената йерархия. Да си свестен не е cool…

 

 

Много деликатен акцент е поставен и върху объркването на категориите и подмяната в полетата на незрялата емоционалност: секс не означава любов. Харесване, обич, приятелство, привързаност – са понятия от друг калибър. И трябва да си заслужава усилието за да бъдат оценени по достойнство. Чудесно решение е развитието на любовна сцена в празен, запуснат, забравен градски басейн. Там някъде, някакъв случаен приходящ „музикант” краде красота. Сгушени млади голи тела измежду старите окапали есенни листа. Без значение от коя есен са… Тъжната измама на мимолетното притежание. Естетски.

 

 

Няма празен момент в „Каръци”. Няма скука. Всичко тече на един дъх. Дори горчивината се преглъща някак така, между другото, без да отравя атмосферата.

 

 

И все пак – доминира позитивното настроение, още повече с абсурдния си отворен финал, даващ, колкото и нелепо да звучи, надежда и странна ведрост. Както казва и Ивайло Христов в едно свое интервю:

 Да си карък днес е готино. Не си нито навирил нос снобар, нито вечно мрънкащ мухльо, а си гониш мечтите, докато останалите се надпреварват да ти пречат. Но на теб от това още повече ти се тича...

 

Ивайло Христов на снимачната площадка на филма

 

И може би най-важното: „Каръци” няма претенция да се представя за произведение, което не се е случило на екрана. Искрен филм, който не се напъва да се хареса на всяка цена. Нито се старае да разкаже всичко, което го мъчи, по най-травматичния за зрителя начин. Просто е истинско кино, с ясна цел, перфектно балансирано между арта и мейнстрийма.

 

 

 

 

 

Още от категорията

Напиши коментар