Героините на Изабел Юпер

Шум на токчета, Изабел Юпер подава глава в малкия салон на един хотел на левия бряг на Сена. Звездата, често наричана “най-добрата френска актриса”, редува театралната сцена и киното. Няма почивка през 2016 г.: репетира “Федра(и)”, сбор от текстове, режисирани от Кшищоф Варликовски, и участва в промоцията на “Бъдещето” на Мия Хансен-Лов. В една сцена Хиполит пита Федра: “Какво се харесва на твоето сърце?”. Задаваме въпроса на нея. Миг на затруднение. Тя не обича да показва предпочитанията си. “Какво се харесва на твоето сърце, Изабел?”, казва на висок глас, след което отговаря спонтанно: “Да се събуждам сутрин”. И добавя жизнерадостно: “И да си лягам с хубава книга, като тази, която тъкмо прочетох, на Камий Лоранс, Celle que vous croyez (“Тази, която си мислите”). Хубаво заглавие за актриса, нали?”.

Първият фестивал в Кан на Изабел Юпер, 1 май 1976 г. 

Федра в множествено число

“В спектакъла има три образа на Федра. Една антична Федра, вдъхновена от Еврипид и Сенека, интерпретирана от Уажди Муауад. Тя се сблъсква с обезкореняването, изгнанието, клането. Авторът е решил да я постави в геополитическа среда. Втората Федра, от пиесата на Сара Кейн, не е в тази проблематика. Тя не се тревожи откъде идва, обзета е от лудо желание по заварения си син Хиполит. Готова е за прегрешението, за срама. Третата Федра, на писателя Дж. М. Кутси, стига до размисъл. Това е съвременна жена, която не преживява катастрофа заради своите страсти, а анализира отношенията между мъжете и жените, връзката между човешкото и божественото. Тя говори за женското желание. Тези три Федри говорят на различни езици. Те обрисуват един универсален портрет на жената през епохите. Това е много рядко, един герой с хиляди лица… Често големите роли са метафори за актрисата”.

Жерар Депардийо и Изабел Юпер по време на снимките на "Лулу" на режисьора Морис Пиала, 27 февруари 1979 г. 

Свободата според Варликовски

“Той е визионер. Кара ни да бъдем напълно свободни, безразсъдни, да ни се поставяме никакво ограничение… Това вече се случи по времето на “Трамвай” по Тенеси Уилямс, пиеса, създадена през 2010 г. Както Люк Бонди или Боб Уилсън, той се върти около това, което съм. Разбира се, има режисура на актьора, която дава насоки. Но работата минава през вид свобода. Той оставя актьорите да измислят. Чувстваме сме като диви животни. Той дори провокира това в нас. Позволява ни да бъдем абсолютно “непристойни”! Можем да викаме, да крещим, да изследваме куп неща чрез тялото си. Това е много приятно. В социалния живот тялото се намира под принуда. Сценичното пространство се превръща в безкройно поле за действие, където можем да лудуваме като деца. И всичко приема форма. Ражда се свят, без да знаем как. Сякаш сме първият мъж и първата жена, които стъпват по Земята. Това е магията на театъра”.

Значението на костюмите

“При Варликовски винаги има много силни образи. Епохите се сблъскват. Другаде сме и сме тук. Ние сме преди, сега и утре. Така че ролята на костюма е съществена. Днес имаме среща, за да отидем да гледаме рокли, всякакви рокли, за да добием представа… За “Трамвай” попаднахме на златната роклята на “Диор”, която носех в средата на спектакъла, както и на тази божествена малка бяла муселинена рокля… От костюма може да се роди един герой. Нужна е работа, за да съвпадне героят с определена личност, да не го натруфят с дрехи, които не му отиват. Така се създава един герой. Често ми се случва накрая да нося мои дрехи. Във “Фалшиви изповеди” на Мариво, която бе поставена от Люк Бонди, някои от дрехите бяха мои. В ”Хеда Габлер” халатът беше мой. Когато излизах на сцената, имах чувството, че влизам в хола си…”

Изабел Юпер, Париж, 1983 г. Снимка: Едуар Буба

Одисеята на текста

“Федра(и)” не е монолог, като онзи, който имах в “Орландо” на Вирджиния Улф, пиесата, която постави Боб Уилсън. Спектакълът завършва с два монолога на Расин все пак. Той е нещо като триптих. Това не са три монолитни блока. В този поетичен монтаж има движение от единия към другия. Освен това има песен, танц, цяла атмосфера… Този текст е одисея. Накрая текстът влиза сам, въпреки себе си, естествено. Това е натрапчио, заспиваш с него, събуждаш се с него. Светът вече не съществува. Остават само сцената и… ложата…”

Фотосеанс по улиците на Бруклин с фотографа Жан-Кристиан Буркар, октомври 2005 г.

Познанието на Мия Хансен-Лов

“Тя играеше дъщеря ми в “Сантименталностите на съдбата” на Оливие Асая и няколко години по-късно снима мен. Донякъде винаги си дете на своя режисьор, в смисъл такъв, че очакваш защита и внимание. Мия е начетена. Тя е начетена като дете, което знае неща, които не е учило. Има познание за режисурата, което прекрасно показва в “Бъдещето”. Натали, героинята, която аз играя, непрекъснато е в движение. Тя никога не спира, въпреки всичко, което й се случва. Не поглежда назад, преодолява препятствията в настоящето и върви към живота. Има хедонизъм, удоволствие от природата. Това е портрет на една интелектуалка, учителка по философия, жена, която мисли. В един момент тя казва: “Не се оплаквам, имам пълноценен интелектуален живот, това ми е достатъчно, за да бъда щастлива”. И на мен тази фраза ми харесва”.

Превод от френски: Галя Дачкова