Фатих Акън, арменският геноцид и киното

Мардин, 1915. Една вечер турската полиция прибира всички мъже с арменски произход, включително и младия ковач Назарет Мануджиян (в ролята е френският актьор от алжирски произход Тахар Рахим, нашумял с изпълнението си в „Пророкът” на Жак Одиар през 2009). Разделен от семейството си – съпругата Ракел (чудесен избор на Инди Зара) и двете си близначки Арсине и Лусине, ковачът прекарва тежки месеци на каторжен труд по пустите, песъчливи и диви полета на Османската империя. Копае, троши камъни и строи първобитни пътища из Диарбекир, по които ще минат върволици от прокудени, изнемощели, обругавани, тероризирани арменски семейства. По волята на съдбата Назарет оцелява след жестоко и непредвидено клане. Остават само раната от прерязаните гласни струни и раната от загубата. Загубата на всичко освен на жаждата за живот. Години по-късно, преживял ужасите на геноцида, спасен и приютен от сирийски фабрикант на сапун от Алепо, младият арменец научава, че двете му дъщери са живи. Назарет е обсебен от идеята да ги намери и така тръгва на почти безкрайно пътешествие из Стария и Новия свят по следите на близначките…

Трейлър на "Раната"

Винаги съм се вълнувал от темата за арменския геноцид от 1915 г в Турция. – казва Фатих Акън в едно интервю. – Всъщност когато бях тийнейджър, за първи път научих за тези събития и дори в началото не можех да повярвам. Може ли турците да направят такова нещо, питах се. Та нали сме топли, открити хора? Нали ние не приличаме на немците, които са убивали евреите? Все такива въпроси си задавах като съвсем млад. Когато разпитвах хората около мен за историческата епоха и насилието през 1915 г., всички реагираха много странно. Тогава осъзнах, че темата е пълна с подводни камъни. Аз съм турчин, моята страна е извършила престъпление и все още няма рефлексия върху историческото минало от нейна страна. Във всяка култура, във всяка нация има престъпления, но основният въпрос е в един бъдещ момент те да бъдат признати и да бъде поискана прошка. Въпреки че съм израснал в Германия, винаги съм бил свидетел на това как моите сънародници от турската диаспора се страхуват да говорят за геноцида. Защо направих този филм? За да се излезе от мълчанието. Част съм от гражданско движение, което си е поставило за цел да извади арменския геноцид вън от списъка на табуираните теми.

Фатих Акън на снимачната площадка на "Раната"

Темите за етническите конфликти, тоталното разминаване на ценностите, неразбирането на Другия и междукултурните напрежения не са чужди на Акън още от дебюта му „Кратко и безболезнено” (1998). Но за случая нека да си припомним и по-късните му блестящи ленти, които заедно с „Раната” оформят своеобразната трилогия за „Любов, смърт и зло”: става въпрос за „Срещу стената” (2004) и „На прага на Рая” (2007). Триптихът обаче не се получава точно, и то по много причини. Първо на „Раната” (мултикопродукция между Германия/Франция/Италия/Русия/Канада/Полша/Турция, с прекалено времетраене от 138 минути) не й е изобщо там мястото. Къса се от съвременната среда на останалите творби – принципно няма проблем да се съчетаят в един корпус различни времеви фабули, но в случая се наблюдава дразнеща „неравноделност” в обитанията. Още повече че „Раната” няма онази драматургична сила, която извежда доминацията на трагическата мощ и психологизма на персонажите, което прави филма да седи като кръпка в трилогията.

Кадър от филма

В новата си лента Акън пришива буквално едно след друго парчетата на няколко жанра: филмът започва като класическа историческа сага и така върви до първата си половина, след което следва втора част под формата на road movie, тук-там с привиждащи се елементи на блед уестърн (въобще къде е този уестърн, не е много ясно). По този повод Акън казва: Темата за арменския геноцид е важна за мен и за моята страна. Трябваше да повдигна въпроса отново чрез езика на киното, при това – онова кино, с което съм израснал. „Раната” е повлияна от филмите на Дейвид Лийн (особено „Доктор Живаго”) и на Елия Казан. Кинематографът за мен е не толкова изкуство, колкото път към ново познание и възможност за откриване на света. Също така е и имитация на реалността.

Назарет заедно с близначките Арсине и Лусине

Всичко гореказано от Акън вероятно е вярно, но е и обрамчено от желание за засилващ се фокус върху вътрешния мир на протагониста Назарет... Ефектът на детайлното вглеждане обаче не се случва достатъчно ярко на екрана. Изборът на Тахар Рахим е чудесен, но тъй като образът е недоразвит драматургично (например доста еднопланово са представени взаимоотношенията с останалите действащи лица и това нанася щети върху цялостния сложен психологически портрет на арменеца, липсват отражения), актьорът остава безпомощен в изграждането на ролята. Просто няма какво да играе. Във втората, доста по-слаба част на „Раната” характерът му остава плосък, а не многоизмерен и дълбок, какъвто би трябвало да е. Крайният резултат е нито издържан докрай исторически разказ като такъв за събитията през и след 1915 г., нито филмова камерна психологическа драма. Балансът е нарушен и лентата губи от стойността и посланието си.

Тахар Рахим в ролята на Назарет

Пределно ясно е, че заглавието на творбата е метафора в две посоки: геноцидът като болезнен, незаздравяващ и вечно кървящ белег, и от друга страна – душевните дамги, които тласкат Назарет в непреодолимото желание да открие оцелелите си дъщери нейде по широкия свят. Защото семейството е над всичко и всички. Всъщност разчитането на метафората не се получава естествено от екраничното внушение, а някак насилствено се доизгражда в съзнанието на зрителя. Сантименталният финал е някак прекалено очакван, шербетен дори и даже досаден. Филмът свършва доста преди него… Не трябва да губиш интимната връзка с историята, която разказваш във филма, не трябва да изневеряваш на близостта си с него – споделя Акън, но уви, това се е случило в нечистата еквилибристика между двата „жанрови стола”. „Раната” съчетава два недовършени филма, от които първият, където е експлициран разказът за геноцида, е доста по-интересен от втория, който се фокусира върху болезнено ехо от репресиите. И определено не е най-силната поанта в творчеството на Акън.

Все пак най-силният момент в „Раната” е заиграването с историята на киното, където Фатих Акън напомня за майсторството си. Краят на Първата световна война сварва Назарет в Алепо. Годината е 1918. По стечение на обстоятелствата арменецът се натъква на открито представление на новото техническо чудо – кинематографа. (Апропо именно в Алепо са първите прожекции в Сирия, но това се случва в кафе през 1908 г., а първият киносалон е открит в Дамаск.) Сърцераздирателните и емблематични сцени от „Хлапето” (тук има очарователен и категорично недразнещ анахронизъм, тъй като филмът на Чаплин е от 1921) преобръщат и пренареждат емоционалните вселени на младия мъж. Тотален катарзис и апогей, след който кривата на напрежението пада рязко и безмилостно надолу. Чак до натежаваща скука. И нито великолепната визия (оператор е Райнер Клаусман, който е заснел и „Храна за душата” на Акън), нито майсторският монтаж спасяват сценарните непълноти. Жалко.

Големи бяха очакванията за филма на Фатих Акън, още повече че много се подчертава важността на лентата и фактът, че режисьор от турски произход се е заел да направи именно такава творба. Опитвам се да променя света. Но това е много сложна задача, защото светът не иска да се променя – споделя Акън. – В Турция „Раната” бе разпространен, но с всички възможни ограничения. Властите разсъждаваха така: „Ако забраним филма, ще стане международен скандал, а такова нещо не ни трябва. Я по-добре да го покажем”. На дистрибуторската компания обаче никак не й беше леко – никой не искаше да вземе филма. С малки изключения. И така – мина без реклама, без плакати. Според мен „Раната” лесно въздейства на емоциите на публиката. Вярвам, че можеше да промени ситуацията в страната и да обърне отношението към арменския геноцид. Същевременно обяснявам на хората, че това не е документален филм, чрез който да се изучава историческото минало през 1915 г. Реално „Раната” е най-тихо преминалият филм в моята кариера, в моята страна. Смея да твърдя, че в Турция всички ме познават и ме обичат. Когато излизам по улиците на Истанбул, на всеки пет минути някой ме спира и иска да се снима с мен. Но след „Раната” нещата се промениха. Е, сега мога спокойно да се разхождам. Филмът има няколко номинации – за наградата „Арт кино” от Хамбург; на публиката за политическо послание – Копенхаген; Германски национални филмови награди – номинации за най-добри костюми, музика и саундтрак. Има и номинация за „Златен лъв” от Венеция 2014, но получава само специален диплом „Виторио Венето”. Невинаги призовете са маркер, но в случая съвсем адекватно е отношението на професионалните гилдии.

Из саундтрака на филма "Майка" (известен и с арменското си наименование "Майриг", 1991) на режисьора Анри Верньой

Без съмнение киното е длъжник на арменския геноцид. Като че ли досега няма такъв запомнящ се филм от типа на „Списъка на Шиндлер” например, който да разкаже за историческите събития от 1915 г. по един запомнящ се, мощен, а защо не и качествен мейнстрийм начин. Бихме могли да посочим нелоши опити в изобразяването на темата. Категорично сред най-силните заглавия са класиката „Америка, Америка” (1963) на Елия Казан, последвано от „Майка” (или „Майриг”, 1991) на френско-арменския режисьор Анри Верньой с участието на Клаудия Кардинале и Омар Шариф. Канадският „Арарат” (2002) на Атом Егоян седи някак твърде артистично-претенциозен и объркан в смесването на сюжетни линии от съвременност, минало и заиграването на принципа „филм във филма”.

Трейлър на "Арарат", реж. Атом Егоян

Почтен и никак не лош пример е „Чифликът на чучулигите” (2007, Паоло и Виторио Тавиани, със силно българско участие) – екранизация по романа на италианската писателка от арменски произход Антониа Арслан. Бестселърът съчетава майсторски автобиография с фикция, история, документализъм, свидетелски показания, като в сложна мозайка интегрира движещите се непрестанно вектори на травмата и спомена. Братя Тавиани в сценария на филма отрязват много от силните епизоди от книгата и добавят свои на сценарно ниво, което е нормална практика. Все пак една екранизация е своеобразен превод от езика на литературата на езика на киното. Но във филмовата и безспорно зрелищна версия нещо се губи от посланието в мрачните дебри на мелодраматичността.

От пиедестала на киноисторията обаче трябва да споменем и малко известен факт. Първият качествен опит да се представи чрез киното арменският геноцид е от 1919 г. И със сигурност, ако се върнем към „Раната”, Фатих Акън добре познава този артефакт, защото се вижда влиянието му във визуализацията, особено в първата част от историята на Назарет. Става въпрос за суперпродукцията „Похитената Армения” (с алтернативно заглавие „Търгът на душите”) на Оскар Ейпфил, продуциран в Холивуд от Уилям Селиг с подкрепата на Американския комитет за Армения и Фонд „Помощ за Сирия”. Заснет е в студията на Metro Goldwin Mayer, като в масовката се включват над 10 000 арменски семейства, намиращи се в изгнание в Южна Калифорния. Творбата е по автобиографичния роман на Аурора (Аршалуйс) Мардиганян (наричана още арменската Жана д`Арк, както и предшественичката на Ане Франк), който излиза през 1918 г. Самото заглавие на книгата е: „Похитената Армения: историята на Аурора Мардиганян, християнското момиче, което оцелява при Великото клане”.

Лентата не е запазена напълно – оцелял и реставриран е сегмент от 24 минути (от общо 90 мин. времетраене – доста за 1919 г!): 

Показът на филма на Ейпфил в началото на ХХ в. също предизвиква нееднозначни реакции – някои от дистрибуторите се подчиняват на решенията и забраните на цензурните комисии и отказват да го прожектират, особено заради сцените на сексуално насилие. В американската кинопреса от епохата могат да се прочетат различни ревюта за филма, възхваляващи зрелищността му и трагическата сила на сюжета.

Горе - реклама на "похитената Армения" в аржентиската кинопреса; долу  - корицата на книгата Аурора Мардиганян 

В други статии пък се подчертава сензационният му образователен характер (!?) и екзотичност (!) в образа на жената дете Аурора Мардиганян. Не се пропуска пропагандният му патос, насочен срещу варварството на Турция (както пише в брой на The Film Daily от 1919 г.). Както и бруталната му честност и естетизация на травматичността при обрисуването на истината, както и нуждата да се подкрепи морално и финансово Армения. Реално печалбата от филма отива за благотворителност и в подкрепа на арменските сираци. „Похитената Армения” е широко разпространен навремето не само в Северна, но и в Латинска Америка, Куба, Мексико, Великобритания (където по-късно го цензурират, орязвайки някои сцени). А в този политически момент дебатите и дискусиите около геноцида все още нямат масово разпространение.

Плакатът на филма от 1919 г.

От съвременна гледна точка бихме могли да оценим „Похитената Армения” като изключителен и внушителен опит на кинематографа. Реставрираната лента се пази в Музея на Арменския геноцид в Ереван. Заслужава си да се види! Неслучайно през 1997 г. излиза и книгата на Антъни Слайд за създаването на филма. Заслужава да се види и да се запомни не само в контекста на (кино)историята, но и в паралел с „Раната”.

Всъщност най-ранната (на Ейпфил) и – за момента – последната (на Акън) кинотворби, засягащи темата за арменския геноцид, рисуват хронологична парабола от 95 години. Достатъчно време, достатъчна дистанция от почти век, в която ясно се вижда, че проблематиката по оста Армения-Турция е повече от болезнена, инфектирана и незаздравяваща рана. А киното още не може да проникне съвсем в дълбоките й пластове. За да започне процес на ремедиация и прочистване и чрез седмото изкуство. Важното е обаче, че се снима. Трябва още.

 Проект КИНОЗВЕЗДА се осъществява с подкрепата на програма „Критическа литература” към Национален фонд „Култура”.