- Автор: Илиана Иванова, Изгубената България
- 10 Sep 2020
- 260
- 0
Един въображаем разговор - с наивността и патетиката на първите десетилетия на миналия век, за непреходни истини и порочни явления. Публикуван във вестник „Щурец“ в края на 1939 г.
<p>Лесно е вам, софиянци, да се приберете вечер вкъщи и да се отдадете било на покер, било на радиомания, било на спиртомания, или в обятията на Морфея… Я попитайте постовия стражар на ъгъла на „Граф Игнатиев“ – булевард „Фердинанд“ <em>(дн. бул. „Васил Левски“ – бел.ред.) </em>- „Патриарх Евтимий“…</p>
<p>Стои той там цяла нощ – всичко наоколо е тихо, заспал е градът, включително и домашните помощнички…</p>
<p>И тогава между него и Патриарх Евтимий – скороосветеният паметник на Патриарх Евтимий, се завързва следният разговор:</p>
<p>- Чадо, поради що стоиш тук цяла нощ и дремеш и мечтаеш?</p>
<p>- Пазя! – отвръща скромно пазителят-стражар.</p>
<p>- Не виждам, чадо, какво има за пазене тук. Напразно си губиш скъпото време. Не виждам наоколо жива душа человеческа. Не чувам никакъв съмнителен шум- единствен такъв шум имаше тъдява в деня, когато освещаваха моя паметник. Защо, прочее си губиш времето, сине българский?</p>
<p>- Пазя – отговаря пак скромно, като войник, стражарят.</p>
<p>- Добре, разбрах, че ти се пази и добре правиш, като си толкоз ревностен, колкото са малцина днес в нашето общо отечество, сине мой. Но като си решил да пазиш, другаде има какво да се пази, а не тук. Тук… най-много някой отчаян от житейската „правда“, българский человек може да премине с нетрезви стъпки и да викне: „Няма ли кой да палне… та да пръкне малко светлина“… Или някой страховит престъпник може да откърти за сто пари тараба и си стопли печката, а тя - челядта му… Другаде, синко, иди да пазиш… Хе, видиш ли оня светещ салон отсреща? Ония, гдето са седнали един срещу друг и си подават разни карти? Там иди, синко, да пазиш България… Защото ония уж карти си подават, а то, живи „подаръци“ си правят, като единият се преструва, че не знае да играе добре и губи, губи, губи, та по тоя начин дава благороден подкуп на другия…</p>
<p>Надникни, синко българский, и отсреща, гдето край маса са седнали тримца – съпрузи и домашен приятел. Господин съпругът знае много добре кой и що е „приятелят“ му, но се прави на сляп, защото оня оправя домашните му сметки. Надникни, синко, не бой се, хора не ядат; те подяждат нещо по-жилаво – обществения морал…</p>
<p>Иди, попази, синко, и там отсреща, гдето виждаш подобен на мене старец, нагъващ, синко, блажни ястия в днешния безмесен, постен ден.</p>
<p>Не ще сбъркаш ако отидеш и попазиш и около оная там личност с образ человекоподобен , която от два часа вече брои парите си, що е спестил от хляба на бедняци, като тебе и други подобни.</p>
<p>- Сега разбирам защо не те почете с присъствие главният владика – рече стражарят – Ти си бил много либерален!</p>
<p>- Не е вярно, синко, либерални са ония, които не ме почетоха, – либерални от глава до пети. Аз съм старобългарин, закостенял консерватор и не признавам никакъв напредък… в разврата и падението. Те трябва да си стоят там, където са, а не да се развиват „либерално“ в размерите, които, виждам, вземат в нашето клето отечество.</p>
<p>- Хубаво думаш, дядо попе, - рече стражарят, - ама по това време е забранено да се приказва из улиците и ще ме накараш да ти отрежа квитанцията!</p>
<p>- Режи, синко, режи! Аз виждам, че днес всичко е наредено така, че по-малко приходи да постъпват в хазната по царския ред, а повече – с глоби…</p>
<p>- Отче, не мой да говорим, че ако мине старшията, може да отнеса някоя глоба и аз!</p>
<p>- Няма да говоря вече, синко, точка! Но, моля те, покачи се по мене и ми сложи малко повече сняг пред очите, та да не виждам насреща си…</p>
<p> </p>
<p> <em>в. "Щурец", декември 1939 г.</em></p>
