"Мултикултуралисткият модел се провали"

Ален Детекс е белгийски сенатор (от Реформаторското движение), бивш генерален секретар на “Лекари без граници” и бивш президент на Международната кризисна група. Автор е на книгите “Фламандското движение, обяснено за франкофони” (Mouvement flamand expliqué aux francophones) и “Писмо до прогресистите, които флиртуват с реакционния ислям” (Lettre aux progressistes qui flirtent avec l'islam réac).

- Защо има криза около въпроса за имиграцията в Белгия?

- Най-голямата политическа партия в кралството, “Нов фламандски алианс” (НФА), отказа правителството да подпише пакта за миграцията на ООН. От този момент премиерът Шарл Мишел вече нямаше мнозинство в парламента. Той се опита да управлява с малцинство, но след няколко дни бе принуден да подаде оставка.

- Защо Новият фламандски алианс отхвърля пакта от Маракеш? 

- На първо място, той имаше сериозни съмнения относно “непринуждаващия” характер на пакта, имайки предвид, че подписалите го “се наемат да спазват ангажиментите, поети в пакта”. Второ, НФА се опасяваше, че пактът е част от “мекото законодателство” (soft law), от междунардния обичай и следователно на него могат да се позовават НПО-та, белгийски съдии и Европейският съд по правата на човека. 

Накрая, и най-важното, Новият фламандски алианс отхвърля част от самия текст: ясното неразграничаване между законна и незаконна имиграция, задължението да се взема предвид културата на мигрантите, при полагането на здравни грижи например (което може да означава задължение жени лекари да се грижат за жени), абсолютната закрила на децата и следователно забрана да се поставят семейства в затворен център за репатриране, дори като последна инстанция и т.н.

- Защо въпросът за имиграцията придоби такова значение в Белгия?

- Пропорционално на своето население, Белгия е приела много повече имигранти от съседите си, включително Франция. През първото десетилетие на ХХI век имиграцията в Белгия бе четири пъти по-голяма, отколкото във Франция или Германия! Произтичащите от това проблеми (липса на интеграция, комунитаризъм, развитие на ислямизъм) бяха отричани или омаловажавани.

Съществува и разцепление между фламандци и валонци. В северната част на страната, Новият фламандски алианс и партията “Фламандски интерес” (Vlaams Belang, близка до тезите на Марин Льо Пен) отдавна са си присвоили тези мигрантски въпроси. В южната част на страната, пресата и политическите партии проявиха повече сдържаност. 

Освен това северната част на страната гласува главно за десницата (крайната десница и националистическата десница представляват почти 40 на сто от избирателите), докато на юг гласуват за левицата. 

Белгийската работническа партия (PTB), крайноляво движение, което все още се позовава на марксизма и комунизма, направи зрелищен пробив на юг. Тази разлика очевидно е заплаха за единството на страна. Председателят на Новия фламандски блок, Барт де Вевер, който е и интелектуалец, разви тезата за две демокрации в Белгия, които вече не са в синхрон, което оправдава според него прехода от федерализъм към конфедерализъм. Днешният дебат за имиграцията само засилва убежденията им.

- Проблемът по-остър ли е в Белгия, отколкото във Франция?

- През първото десетилетие на ХХI век в Белгия се провеждаше политика на отваряне: улесняване на събирането на семейството (което вече представлява 50 на сто от имиграцията), операции по узаконяване на нелегалните имигранти, толерантност към ислямизма, масови натурализации… За двайсетина години, почти един милион души бяха натурализирани при население от 10 милиона. Мнозина не са интегрирани. Представете си, че пет или шест милиона души получат френско гражданство, без да се иска от тях да се интегрират икономически и културно към френското общество: това ще предизвика негодувание. Пропорционално, това се случи в Белгия.

- До каква степен Брюксел днес е мултикултурен град?

- Вероятно Брюксел вече наброява 30 на сто мюсюлмани. Само за няколко години белгийците по произход станаха малцинство в Брюксел. Само по себе си това не би било проблем, ако имаше интеграция (в Белгия отдавна не се говори за асимилация), но повечето показатели сочат, че това не е така. 

При всички избори в Турция, Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието постигат сред белгийските турци резултат, който е с около 10 процента по-висок, отколкото в Турция. По-голямата част от тях, които са второ и трето поколение имигранти, все пак са родени в Белгия. Авторитарният и ислямистки уклон на Ердоган не предизвиква никакъв протест сред множеството турски избраници в Белгия, сред които депутати и един кмет, бивш министър. Хомофобията и антисемитизмът остават широко разпространени сред мюсюлманите. Различните общности живеят все по-затворени в себе си.

Регионалният парламент на Брюксел, където белгийците от чуждестранен произход са напът да станат мнозинство, гласуват резолюции за Палестина или рохингите в Бирма, но не се интересуват от спазването на човешките права в Турция. Над 50 процента от децата в държавните начални училища в Брюксел посещават часовете по мюсюлманска религия. Свидетели сме на появата на нов модел на мултикултурализъм в Брюксел, който според мен е много проблематичен за основата от общи ценности, но официалният дискурс прославя тази различност и “съвместното съжителство”.

Сепването, което предизвикаха терористичните атентати, отмина. Тероризмът е победен, но ислямизмът, който най-често е ненасилствен, напредва в почти всеобщо безразличие. Нито пък има проучвания, като тези на Института “Монтен” във Франция, които се опитваха да измерят степента на интеграция. Политическият и медиен свят предпочита да не вижда проблемите. 

- Тревожна ли е тази ситуация?

- Този модел на различността трябва да се изследва обективно, тъй като с мигрантския натиск, който преживяват повечето големи градове в Западна Европа, той може постепенно да се наложи почти навсякъде чрез демократични избори. Както знаем, демокрацията е власт на числата, власт на народа, която не върви задължително в посоката на либералните ценности или на понятията за секуларизъм и неутралност на държавата (понятия, които понякога не се приемат от някои имигранти). 

Тук демографията е централен въпрос. Брюксел стана вторият най-космополитен град в света след Дубай, без да има неговото богатство. Някога най-богатият град в кралството, днес той е в процес на масово обедняване вследствие на мигрантските вълни. 90 процента от получателите на социални помощи в Брюксел са от чуждестранен произход. Това би трябвало да накара да се замислят онези, които проповядват отворени граници, но критикуват увеличаването на неравенствата.

- Как се възприема тази промяна в другите райони на Белгия?

- Това, което се случва в Брюксел, се дава като отрицателен пример в част от Фландрия. Без да затъва в крайнодясното, Новият фламандски алианс осъзна опасностите на мултикултурното общество и нуждата от идентичност, централна тема в неговия дискурс. НФА успя впрочем да привлече някои видни млади жени от чуждестранен произход, които отхвърлят обаче тази еволюция към мултикултурализъм.

Превод от френски: Галя Дачкова